В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (18)

II

Светът под водата беше топъл и неподвижен.

Рай остана отдолу до последния възможен момент, докато му се завие свят, пулсът му заплющи в ушите и гърдите го заболят, и тогава — едва тогава — изплува и напълни дробовете си с въздух.

Обичаше кралските бани, беше прекарал тук много лениви следобеди — също и вечери и утрини — но рядко идваше сам. Беше свикнал с отекващия от плочките смях на дръзка компания, с игривите прегръдки на спътниците си, да бъде цял обсипван с целувки, но днес баните бяха тихи с изключение на мекото плискане на водата. Гвардейците му стояха от двете страни на вратата и двама пажове чакаха в готовност с кани със сапун и масла, четки, халати и кърпи, докато Рай газеше в дълбоката до кръста вода в банята.

Басейнът заемаше половината зала — широк, дълбок, облицован с полиран черен камък, с инкрустирани с кристал и злато ръбове. Светлина танцуваше по сводестите тавани и външната стена, насечена от високи, тесни прозорци с витражи.

Водата около принца още плискаше от изплуването му и той разпери пръсти върху повърхността в очакване вълничките да се успокоят.

Беше игра, която често го забавляваше като малък — да се опита да види дали е по силите му да успокои повърхността на водата. Не с магия, просто с търпение. Докато растеше, хич не го биваше с търпението при призоваване на стихиите, но напоследък имаше напредък. Стоеше в самия център на банята и забави дишането си. Наблюдаваше как водата застива и се изглажда като стъкло. Скоро отражението му се появи на повърхността, ясно като в огледало, и Рай огледа черната си коса и кехлибарените очи, преди погледът му — както винаги — да бъде привлечен надолу по мургавите рамене до знака на гърдите.

Кръговете се сплитаха един с друг по едновременно интуитивен и чужд начин. Символ на живот и смърт. Той се съсредоточи и чу пулса в ушите си — ехо от този на Кел, двата удара се усилваха все повече, докато Рай не изтръпна в очакване звукът да съсипе стъклената гладкост на водата.

Лека аура на покой пресече нарастващия в ушите му тътен.

— Ваше Височество — обади се Вис от мястото си до вратата, — имате…

— Пуснете го — разпореди принцът, застанал с гръб към гвардейците си. Затвори очи и се вслуша в приглушеното тупкане на боси крака и шушнене на роба, плъзгаща се по плочите — тих, но все пак достатъчно силен да заглуши сърцето на брат му.

— Добър следобед, принц Рай! — гласът на авен есен наподобяваше басово туптене, по-топло от това на краля, но също толкова силно. И звучно.

Рай се завъртя в бавен кръг, за да застане с лице към жреца и лицето му се озари от усмивка.

— Тийрън! Каква приятна изненада.

Главният жрец на Лондонското светилище не беше едър, но определено не потъваше в бялата си роба. Даже напротив. Изпълваше я, а тъканта шушнеше слабо около него, дори ако стоеше неподвижен. Въздухът в помещението се промени след появата му, над всичко като сняг се възцари покой. Полезно свойство, понеже се противопоставяше на видимото неудобство, безпокоящо всички в присъствието на жреца и принуждаващо ги да странят от него, сякаш щеше да прозре в тях право през кожата и костите до мислите, копнежите и душата. Което вероятно и беше причината в момента Вис да проучва ботушите си.

Авен есен беше страховита фигура за повечето хора — досущ като Кел, предположи Рай — но за него мастър Серенс си оставаше винаги любимият Тийрън.

— Ако моментът е неподходящ… — поде жрецът и мушна длани в ръкавите си.

— Нищо подобно — отвърна Рай на изкачване по стъклените стълби, разположени от всяка страна на басейна. Погледите на присъстващите се събраха върху гърдите му — привличаше ги не само запечатаният в бронзовата кожа символ, но и белегът между ребрата, където се бе забил ножът му… ножът на Астрид. Ала преди да настръхне от студения въздух и погледите да го притеснят, към него пристъпи прислужник и го зави в пухкав плюшен халат.

— Моля, оставете ни — нареди принцът на останалите присъстващи. Прислужниците веднага започнаха да се оттеглят, но гвардейците се задържаха. — Ти също, Вис.

— Принц Рай — поде пазачът му, — не се предполага да…

— Всичко е наред — отвърна кротко Рай. — Не смятам, че авен есен мисли да ми навреди.

Сребърните вежди на Тийрън се вдигнаха леко и жрецът отбеляза равно:

— Тепърва предстои да разберем.

Вис тъкмо бе тръгнал да се качва едно стъпало към вратата, но при тези думи спря отново. Рай въздъхна. Още след Черната нощ кралската гвардия получи стриктни нареждания относно наследника на кралството. И за антари. Не знаеше какви са точните думи, използвани от баща му, но беше почти сигурен, че включват „не ги изпускайте“ и „от погледа си“, вероятно и „под смъртна заплаха“.

— Вис — поде той полека в опит да имитира поне подобие на каменната заповедност на баща си. — Със своето присъствие след заповедта ми обиждаш мен, а и главния жрец. В тази зала има само една врата. Застани от другата й страна с Толнерс и я пази.

Имитацията явно беше убедителна, понеже Вис кимна и колебливо се оттегли.

Тийрън се намести на една от широките каменни пейки до стената, бялата роба се отпусна около него и Рай дойде да седне редом и се облегна назад.

— Тези господа не са особено ведри — отбеляза жрецът, когато останаха насаме.

— Никак — оплака се Рай и размърда рамене. — Кълна се, искреността е сама по себе си форма на наказание.

— Как върви подготовката за турнира?

— Добре — отвърна принцът. — Арените са почти готови и имперските шатри тънат в разточителен лукс. Почти завиждам на магьосниците.

— Моля те, кажи ми, че не обмисляш да се състезаваш и ти.

— След всички неприятности, преживяни от Кел, за да ме опази жив? Лоша благодарност би било.

Между очите на Тийрън се вдълба едва забележима бръчка. За всеки друг щеше да е недоловима, но на спокойното лице на авен есен изглеждаше недоволство (макар той да твърдеше, че единствено Кел и Рай успяват да извлекат на бял свят тъкмо тази бръчка на челото).

— Като стана дума за Кел… — поде принцът.

Тийрън се намръщи:

— Премислил ли си?

— Наистина ли очакваш да го сторя?

— Надеждата умира последна.

Рай поклати глава:

— Има ли повод за притеснение?

— Освен твоите глупави планове ли? Не мисля.

— А шлемът?

— Ще бъде готов… — авен есен затвори очи. — Започвам да остарявам за такива измами.

— Той има нужда от това, Тийрън — настоя Рай. После с лукава усмивка добави. — А колко точно си стар?

— Достатъчно — отвърна жрецът. — Защо? — и отвори едното си око. — Да не ми се е прошарила косата?

Рай се усмихна. Косата на Тийрън си беше сребърнобяла, откакто се помнеше. Принцът обичаше стареца и подозираше взаимност, въпреки хладното отношение на жреца. Като авен есен той беше защитник на града, даровит лечител и много близък приятел на трона. Бе обучавал Кел, докато овладяваше силите си, и връщаше здравето на Рай винаги щом принцът се поболееше или когато стореше нещо глупаво и не искаше да го пипнат. През годините двамата с Кел определено бяха създавали главоболия на стареца.

— Нали знаеш — каза предпазливо Тийрън, — наистина трябва да внимаваш повече кой вижда знака ти?

Рай го погледна с престорена обида.

— Нали не очакваш да стоя облечен през цялото време, мастър Тийрън?

— Би било прекалено хубаво, предполагам.

Принцът облегна глава на стената и обясни:

— Хората приемат, че е просто белег от онази нощ и наистина е така. Стига Кел да не си сваля дрехите, а — да си го кажем честно, това е много по-лесна задача — никой няма да го помисли за нещо повече.

Тийрън въздъхна — универсалният му знак за несъгласие. Всъщност, знакът тревожеше Рай повече, отколкото му се искаше да признае, и скриването само го представяше като още по-сериозно проклятие. Странно, но само това си имаше. Погледнеше ли ръцете и гърдите си, виждаше много малко на брой белези, с изключение на сребърната мрежа на заклинанието и раната от ножа, тъй малка и бледа под него. Знакът не беше приятен, но си го беше заслужил изцяло. И трябваше да живее с него.

— Хората говорят — отбеляза Тийрън.

— Ако започна да се мъча да го крия по-старателно, само ще приказват още повече.

Какво щеше да стане — почуди се Рай, — ако бях отишъл при Тийрън със страховете си от слабостта, вместо да приема дара на Холанд за сила? Дали свещеникът щеше да намери правилните думи? Начин да ми помогне?

Беше признал на Тийрън какво се случи едва седмици по-късно. Разказа му как прие талисмана — амулет за обладаване — в очакване на поредното порицание на стареца. Вместо това той го изслуша и заговори едва когато думите на принца пресъхнаха.

— Силата и слабостта са преплетени в едно — каза му тогава авен есен. — Понеже толкова си приличат, често ги объркваме, както объркваме магията и властта.

Рай сметна казаното за плоско, но в последвалите месеци Тийрън неизменно бе до него да му напомня и да го подкрепя.

Погледна към жреца и го хвана да се взира във водата и покрай нея, сякаш е в състояние да види нещо друго, отразено в повърхността или в парата.

Дали на Рай му беше по силите да се научи на този номер? Да гадае? Но веднъж Тийрън му обясни, че не става дума толкова да гледаш навън, колкото навътре, а принцът не беше сигурен, дали има желание да прекарва още повече време в подобно взиране. И все пак не смогваше да се отърси от усещането — надеждата — че всички са родени със способността да правят нещо и ако просто се постарае достатъчно, ще открие своята. Своя дар. Своята цел.

— Е — Рай наруши мълчанието, — водата по твоя вкус ли е?

— Защо не ме оставиш на мира?

— Има твърде много неща за правене.

Тийрън въздъхна.

— Както изглежда, няма начин да те разубедя… — извади от гънките на ръкавите на робата си свитък. — Окончателният списък на състезателите.

Рай се изправи и взе листа.

— Ще бъде публикуван в близките ден-два — уточни жрецът, — веднага щом получим списъците от Фаро и Веск. Но смятах, че искаш първи да го видиш… — в тона му се долавяше нотка на меко предупреждение и Рай развърза панделката и разви свитъка с нервни пръсти, несигурен какво ще открие вътре. Като градски авен есен, задача на мастър Тийрън беше да подбере дванадесетте представители на Арнес.

Принцът проучи списъка и първо се спря на Камеров Лости — обзе го тръпка при вида на името — плод на фантазията, измислица, станала реалност — преди друго, малко по-надолу, да привлече погледа му: трън, скрит сред розите.

Алукард Емъри.

Рай се намръщи и се дръпна, но не и преди да се убоде на името.

— Как така? — попита с тих и почти беззвучен глас.

— Очевидно — отвърна Тийрън, — ти не си единственият, способен да дърпа конци. И преди да се разстроиш, добре е да знаеш, че Емъри е нарушил далеч по-малко правила от теб. Всъщност, технически не е нарушил нито едно. Кандидатства пред мен есента, когато „Острието“ беше тук и, поне що се отнася до моето мнение, той е най-силният в редиците ни. Преди две седмици сестра му дойде при мен да освежи паметта ми и да заяви мястото му, макар да смятам, че тя просто желае той да се прибере. Ако това не стига, остава и въпросът с призовката…

Рай се насили да не смачка листа.

— Каква призовка?

— Емъри беше официално повикан да се състезава преди три години, но… — Тийрън се поколеба, видимо притеснен. — Е, и двамата знаем, че определени обстоятелства го възпрепятстваха. Мястото му се полага по право.

Принцът изпита желанието да се пъхне обратно в басейна и да изчезне под водата. Вместо това полека, методично нави листа и го стегна отново с панделката.

— Очаквах да се зарадваш — добави Тийрън. — Загадката и лудостта на младостта очевидно не са ми ясни.

Рай се наведе напред, разтри шията и сетне рамото си. Напипа знака над сърцето си и разсеяно прокара пръст по щрихите му — скорошен навик. Кожата там беше сребриста и гладка, съвсем леко изпъкнала, но той знаеше, че печатът е дълбок, минава през плът и кост, и душа.

— Нека погледна — предложи Тийрън и се изправи.

Рай беше благодарен за промяната на фокуса. Изви глава встрани и остави госта да огледа рамото му, да притисне студената си, суха длан отпред и другата — на гърба му. Усети странна топлина да се разлива по линиите на заклинанието.

— Връзката отслабнала ли е?

Принцът поклати глава:

— Напротив, по-скоро изглежда се усилва. В началото отзвуците бяха слаби, но сега… и не става дума само за болка, Тийрън. Наслада, умора. Но също и гняв, безпокойство. Например в момента, ако си проясня мислите, ще усетя… — поколеба се и се пресегна към брат си. — … умората на Кел. Смазващо е.

— Струва ми се логично — Тийрън отпусна длани. — Връзката не е просто физическа. Двамата с Кел споделяте жизнена сила.

— Имаш предвид, че аз споделям неговата — поправи го Рай. Животът му бе прекъснат от кинжал, забит в гърдите. Онова, с което разполагаше, изсмукваше от Кел. Горещината на водата се бе оттекла от него и вече се чувстваше уморен и изстинал.

— Самосъжалението не ви отива, Ваше Височество — заяви Тийрън и се упъти към вратата.

— Благодаря — подвикна след него Рай и вдигна свитъка. — За това.

Жрецът не каза нищо, само леко смръщи вежди — ето я пак онази бръчка — и изчезна.

Принцът се отпусна обратно на пейката и пак прочете списъка. Името на Камеров, тъй близо до това на Алукард.

Едно беше сигурно.

Турнирът щеше да е страхотен.