В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (17)

I

Червеният Лондон

Градът се намираше под обсада.

Възправен на най-горната тераса на двореца, Рай гледаше как се строяват армиите. Студеният въздух го хапеше по бузите и дърпаше късото му наметало, което се вееше зад него като златен флаг.

Далеч долу се сблъскваха строежи, издигаха се стени и гълчавата от нарочните клади, ударите на чуковете и дрънченето на стоманата отекваха като сблъсък на оръжия в барикада от дърво, метал и стъкло.

Мнозина биха се изненадали да узнаят, че Рай се виждаше тъкмо така в представите си за кралския пост: не на трона и не да вдига наздравици с приятелите си на изобилни пирове, а да надзирава армии. И макар никога да не бе виждал истинско бойно поле — последната същинска война приключи преди близо шейсет години, а армиите на баща му винаги потушаваха сблъсъците по границите и гражданските размирици, преди да се разразят — Рай беше благословен с достатъчно въображение, за да го компенсира. А и на пръв поглед Лондон наистина изглеждаше под обсада, нищо че армиите му не воюваха.

Накъдето и да се обърнеше Рай, градът беше окупиран: но не от вражески войници, а от зидари и магьосници, впрегнали здравата сили да строят платформите и сцените, плаващите арени и шатрите по бреговете — бъдещ дом за „Есен таш“ и неговите състезатели.

— Гледката тук отгоре — обади се мъжки глас зад него, — е… величествена.

Говореше висш кралски, но думите бяха слепени от арнеския акцент на остра.

— Така си е, мастър Парло — отвърна Рай и се извърна към госта си. Наложи се да прикрие усмивката си. Парло изглеждаше нещастен, беше полузамръзнал и очевидно се чувстваше неудобно заради разстоянието между терасата и червената река под тях. Притискаше като спасително въже свитъците към цветната щампа на жилетката си. Почти толкова зле беше и Вис — гвардеецът стоеше, притиснал бронирания си гръб до стената, по-блед от платно.

Рай се изкушаваше да облегне гръб на перилата просто за да притесни остра и гвардееца. Щеше да бъде типична дяволия, измислена от Кел. Вместо това се отдалечи от ръба и Парло с благодарност повтори действието му — и той отстъпи крачка назад през отворената врата.

— Какво те води на покрива? — попита Рай.

Майсторът измъкна свитък под мишницата си.

— Плановете за церемониите по откриването, Ваше Височество.

— Благодаря… — принцът взе плановете, но не разви свитъка. Парло продължаваше да стои, сякаш в очакване на нещо — бакшиш? награда? — и най-накрая Рай се обади: — Свободен си вече… — Остра се намуси, обиден, ето защо принцът използва най-достолепната си усмивка да добави: — Стига де, мастър Парло, освободих те, не съм те прогонил. Гледката тук отгоре несъмнено е великолепна, но времето не е, чай и буен огън в камината биха ти се отразили добре. Ще откриеш и двете в галерията на долния етаж.

— Предполагам, звучи добре… но плановете…

— Да се надяваме да нямам нужда от помощ за разчитане на схемата, измислена от самия мен. А ако ми потрябва, знам къде да те открия.

След малко Парло най-сетне кимна и се оттегли. Рай въздъхна и остави чертежите на малка стъклена масичка до вратата. Разгърна свитъка и направи гримаса, понеже под слънчевите лъчи хартията засия в бяло, а главата му още пулсираше тъпо след предишната нощ. Нощите ставаха все по-трудни. Преди тъмнината не го плашеше — дори след като Сенките го нападнаха и се опитаха да го убият тъкмо през нощта — но това беше, понеже преди самият мрак се състоеше от празнота. Не и сега. Принцът долавяше неясна заплаха да витае във въздуха и да изчаква слънцето да залезе и светът да се усмири. Да затихне достатъчно за мислене. Мислите — те бяха дебнещите твари и започнеха ли веднъж, явно не беше способен да ги спре.

Светии, само как се стараеше!

Наля си чаша чай и се застави да погледне плановете; заради вятъра притисна краищата на листа с тежести. И ето ти го, разгърнато пред него онова, върху което той се постара да се съсредоточи в отчаян опит да удържи мислите си под контрол.

„Ис есен таш“.

Елементалните игри.

Турнир между трите империи — Веск, Фаро и, разбира се, Арнес. Не беше скромна задача. В „Есен таш“ участваха трийсет и шестима магьосници и хиляди богати зрители се решаваха да предприемат пътуването, без да броим, естествено, високопоставените гости. Принцът и принцесата от Веск. Братът на краля от Фаро. По традиция турнирите се провеждаха в столицата на предишния победител. И, благодарение на уменията на Кисимир Васрин и далновидността на Рай, Лондон щеше да се превърне в зашеметяваща сцена на тазгодишните игри.

А в центъра й — коронното постижение на Рай: първите в света плаващи арени.

Шатри и сцени разцъфваха навсякъде из града, но най-голямата гордост на принца бяха именно тези три сцени, издигнати не на бреговете, а върху самата река. Бяха временни, да, така е, и щяха да ги разглобят отново, щом турнирът приключи. Но бяха също така величествени, произведение на изкуството, статуи в мащаб на стадиони. За построяването им така величествени Рай беше наел най-добрите майстори на метала и земята в кралството. Мостове и пешеходни тротоари се разгръщаха около двореца и отгоре напомняха за златни вълни по червените води на Айл. Всеки стадион представляваше осмоъгълник с платнища, опънати като крила над скелет от камък. На дъното на тази конструкция се намираха арените — първата обгърната в изваяни люспи, втората — в пера от тъкан и третата — с тревиста козина.

Пред погледа на Рай строителите спуснаха в реката масивни дракони, издялани от лед и омагьосани да кръжат около източната арена, а в плен на постоянен вятър платнени птици летяха като хвърчила над централната. На западната осем величествени каменни лъва служеха за подпори на стадиона, всеки застинал в различна поза и всеки — част от историята за хищника и плячката.

Най-лесно беше разбира се, просто да номерира платформите, но това щеше да е трагично предвидимо. Не, „Есен таш“ изискваше повече.

Спектакъл.

Ето това очакваха всички. И младият принц определено се канеше да им предостави именно „спектакъл“. Но не ставаше дума само за организирането на представление. Кел да го дразни колкото си ще, но Рай наистина го беше грижа за бъдещето на кралството му. Когато баща му го сложи начело на турнира, това го обиди. Беше си мислил, че „Есен таш“ е някакво си там лъскаво празненство и, колкото и добър да беше в организирането на развлечения, Рай искаше нещо повече. По-голяма отговорност. Повече власт. Така и каза на краля.

— Управлението е деликатно занятие — скара се баща му. — Всеки жест има цел и значение. Този турнир не е просто игра. Той помага за опазването на мира сред съседните ни империи и ни позволява да им покажем ресурсите си, без да използваме заплаха… — кралят сплете пръсти. — Политиката е танц до момента на прерастването си във война. И ние контролираме музиката.

Колкото повече размишляваше по темата Рай, толкова по-добре разбираше думите му.

Родът Мареш беше на власт повече от сто години. Още отпреди Войната на империите. Елитът на остра ги обичаше и никой от високопоставените вестра не бе достатъчно нагъл да предизвиква закотвената им здраво власт. Ето я ползата от вековното управление: народът не си спомняше изобщо какъв е бил животът преди Мареш да дойдат на власт. Лесно беше да се вярва, че династията никога няма да прекъсне.

Дали беше така и в другите империи? Никой не говореше за война — никой никога не отваряше дума по темата — но слуховете за вълнения се пренасяха досущ мъгла през границите. Весканците търсеха власт заради седмината си наследници, а братът на краля на Фаро беше алчен; въпрос само на време — лорд Сол-ин-Ар да си проправи път до фароанския трон. А ако двете империи се хванат гуша за гуша, Арнес се намираше точно помежду им.

Освен това фактор беше и Кел.

Рай често се шегуваше с брат си за репутацията му, ала за Фаро и Веск антари не беше шега. Мнозина бяха убедени, че той е основата на арнеската империя и, ако не сияе в центъра й, тя ще рухне и ще се разпадне.

Нямаше значение дали е вярно — съседите на Арнес винаги търсеха слаби места, понеже управлението на империя зависи преди всичко от силата. На практика е образ на силата. „Есен таш“ представляваше идеалния пиедестал за подобна демонстрация.

Шанс Арнес да блесне.

Шанс Рай да блесне, не само като скъпоценен камък, но и като меч. Откакто се помнеше, представляваше все символ на богатството. Искаше да стане символ на силата. Магията беше сила, разбира се, но не и единственият вид. Рай си каза, че и без нея все пак ще се покаже силен.

Стисна здраво перилото на балкона.

Неминуемо се сети за дара на Холанд. Преди няколко месеца постъпи глупаво — толкова глупаво, че замалко това да коства всичко и на него, и на града — само за да стане силен също като Кел. Народът му никога нямаше да разбере колко близо се бе озовал до провала. А повече от всичко друго Рай Мареш искаше да бъде човекът, от когото народът му се нуждае. Дълго време бе смятал, че им трябва весел, безгрижен аристократ. Не беше достатъчно глупав да си представя града напълно лишен от страдание, но предполагаше — или поне му се искаше да е така — със своето щастие да е способен да донесе малко и на народа си. В крайна сметка хората го обичаха. Ала каквото прилягаше на принц, не би прилегнало на крал.

Не прекалявай с мрачните мисли, каза си той. И двамата му родители бяха в добро здраве. Но хората живеят и умират. Такава е природата на света. Или поне следваше да бъде.

Спомените се надигнаха като жлъч в гърлото на принца: болката, кръвта, страхът и накрая — покоят и мракът. Да се пуснеш и да се предадеш, и после да те издърпат обратно със сила като лавина и ужасяваща, разтърсваща болка при падането на земята. Само дето не падаше на земята. Падаше в небето. Издигаше се обратно към повърхността и…

— Принц Рай.

Той примигна и видя на прага единия си гвардеец — Толнерс — висок, скован и официален.

Отлепи пръсти от ледените перила и се изненада от болката. Отвори уста да заговори и вкуси кръв. Сигурно си беше прехапал езика. Помисли си: „Съжалявам, Кел“. Беше толкова странно да знаеш как болката ти е свързана с тази на някой друг и всеки път при страдание я усеща и той; а всеки път, когато страда, все е заради теб. Напоследък Рай вечно беше източник на болка за Кел, който обикаляше наоколо, сякаш светът внезапно се е превърнал в стъкло — и то заради принц Мареш. Нямаше равновесие, не беше честно. Принцът държеше болката на Кел в шепи, защото антари държеше живота на Рай в своите.

— Всичко наред ли е? — попита гвардеецът. — Пребледнял сте…

Рай вдигна чаша чай — вече изстинал — и изплакна металния вкус от устата си, сетне с треперещи пръсти остави съдинката. С престорено безразличие поде:

— Кажи ми, Толнерс, в толкова голяма опасност ли съм, че ми трябват не един, а двама да охраняват живота ми? — посочи първия гвардеец, все още притиснат до студената каменна стена отвън. — Или си дошъл да смениш горкия Вис, преди да припадне пред очите ни?

Толнерс се обърна към Вис и врътна глава. Другият гвардеец с благодарност се шмугна през вратата на терасата и се скри в безопасността на стаята. Другарят му не застана до стената, а се изправи в стойка мирно до Рай. Беше облечен, както винаги, в пълна броня, а червеното наметало се вееше зад него на студения вятър. Златния си шлем носеше под мишница. Приличаше повече на статуя, отколкото на човек и точно в момента — а и в много други мигове — на Рай му липсваха предишните му телохранители. Джен и Париш. Липсваха му хуморът им и свободното им дърдорене и как успяваше да ги накара да забравят, че е принц. Понякога — и начина, по който те на свой ред го караха да забравя.

Не си противоречи, помисли си Рай. Няма как да си символ на властта и едновременно — обикновен човек. Налага се да избираш. Избери умно!

Балконът внезапно му се стори претъпкан. Той освободи ъглите на чертежа от масата и се оттегли в топлината на покоите си. Захвърли книжата на дивана и се насочи към барчето за по-силно питие, ала забеляза поставеното на масата писмо. Откога стоеше там?

Рай стрелна с поглед охраната си. Вис се беше изправил до вратите от тъмно дърво и си играеше с висящо от наметалото му конче. Толнерс още се намираше на терасата и с лека бръчка между веждите гледаше надолу към строежа за турнира.

Рай взе листа и го разгърна. Надрасканото със ситни черни букви съобщение не беше на английски или на арнески, а на кас-авнес — рядък граничен диалект, който научи преди няколко години.

Езиците поначало му идваха отръки, стига да принадлежаха на хората, а не на магията.

Усмихна се при вида на диалекта. Беше хитро колкото да използваш шифър, но далеч не така очебийно.

На бележката пишеше:

Принц Рай,

С цялото си сърце не одобрявам и храня надеждата, колкото и слаба да е, и двамата да се вземете в ръце. Ако не се случи нищо подобно, направил съм нужните приготовления — дано не се обърнат да ме ухапят накрая. Ще обсъдим цената на дяволиите ви този следобед. Може би сауната ще проясни положението. Независимо от решението ви, след като всичко приключи, очаквам сериозно дарение на името на Лондонското светилище.

Ваш слуга, старейшина и авен есен:

Тийрън Серенс

Рай се усмихна и остави бележката встрани, а из града зазвъняха камбани — обаждаха се право от светилището от другата страна на реката.

Може би сауната ще проясни положението.

Плесна с ръце и стресна гвардейците. Взе си халат и заяви:

— Господа, реших, че съм в настроение за баня!