В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (16)

VI

Сасенрош

Като малка Лайла Винаги бе ненавиждала кръчмите.

Беше свързана с тях, все едно е дворно куче; хукваше да бяга с все сили, в някакъв момент стигаше до края на веригата си и се оказваше издърпана обратно. Прекара години в опити да прекъсне тази връзка. Така и не успя.

„Набезите“ се издигаше в края на пристанището, а фенерите й бяха увенчани с ореол от пипалца на морска мъгла, промъкнала се в пристанището. Табелата над вратата бе на три езика, от тях Лайла разпозна само един.

Отвътре я достигаха познати отгласи — вечният шум от стържене на столове и дрънчене на чаши, смях и заплахи, готови да се разгорят в схватки. Бяха все същите, чувани стотици пъти в „На хвърлей камък“, и й се стори странно, че съществуват и тук, в черноборсаджийския град на края на империя в този магически свят. Имаше, предположи тя, нещо успокоително в подобни места и тъканта, която ги създава, както и възможността две пивници на цели градове разстояние — на светове разстояние — да ти се струват еднакви, да ти изглеждат еднакви и да ти звучат еднакво.

Алукард й задържа вратата отворена.

— Тас енол — премина отново на арнески той. След теб.

Лайла кимна и влезе.

Вътре „Набезите“ изглеждаше достатъчно познато; посетителите бяха различни. За разлика от черния пазар, тук качулките и шапките бяха свалени и тя за първи път огледа добре екипажите от другите кораби на пристанището. Огромен весканец си проправи път покрай двама им, направо запълни рамката на вратата, а по гърба му се спускаше дебела руса плитка. Беше с голи ръце и така си и излезе навън на зимния студ.

Неколцина мъже стояха точно до входа. Говореха тихичко на напевен чуждестранен език. Единият погледна Лайла и тя се стресна от откритието, че очите му са златни. Не кехлибарени като на принца, а лъскави, почти огледални, с метален център, лъснал в черно. Тези очи сияеха от лице, по-тъмно от океана нощем и — за разлика от фароанеца на пазара — този тук имаше инкрустирани дузини късчета светлозелен кристал. Те очертаваха линии над веждите му, спускаха се по скулите, минаваха надолу по гърлото му. Ефектът бе зловещ.

— Затвори си устата — изсъска Алукард в ухото й. — Приличаш на риба.

Светлината в пивницата беше слаба и идваше от маси и мангали, вместо отгоре от тавана и стените. Хвърляше странни сенки по лицата там, където пламъчетата на свещите се отразяваха в бузи и чела.

Не беше ужасно претъпкано — Лайла преброи само четири кораба на пристанището — и тя успя да открие екипажа на „Острието“, пръснат наоколо и потънал в разговори на групички от по двама-трима.

Строс и Ленос се бяха намърдали на маса до бара и играеха карти с неколцина весканци; Оло ги гледаше, а широкоплещестият Тав бе погълнат от разговор с арнесец от друг кораб.

Красавецът Васри флиртуваше с фароанската барманка — нищо необичайно в случая — а жилест моряк на име Кобис седеше на крайчеца на диван и на слабата светлина четеше книга, очевидно вкусвайки най-близкото до мир и покой, възможно в момента.

Дузина клиенти се извърнаха при преминаването на Лайла и Алукард през пивницата и крадлата усети, как се дърпа към най-близкото тъмно ъгълче, преди да осъзнае, че никой не гледа нея. Вниманието на всички бе приковано от капитана на „Среднощно острие“. Неколцина кимнаха, други вдигаха ръка или чаша, а се чуха и няколко поздрава. Алукард очевидно си бе завъдил много приятели по време на живота си по море. Като се замисли човек, ако той си бе създал и врагове, то досега Лайла не бе срещала ни един от тях.

Арнесец от друг кораб махна на капитана и вместо да се помъкне след него, крадлата си проправи път към бара и поръча сайдер, ухаещ на ябълки, подправки и силен алкохол. Отпи няколко глътки, преди да забележи весканеца, седнал малко по-нататък на бара.

Екипажът на „Острието“ наричаше весканците „чосер“ — гиганти — и Лайла започваше да разбира защо.

Постара се да не зяпа — тоест, да зяпа колкото е възможно по-незабележимо — но посетителят беше огромен, по-висок дори от Барън, с лице като каменен блок, обкръжено от въже под формата на плитка руса коса. Не избелялото, белезникаво русо на близнаците Дейн, а с цвят на мед, наситен дотам, че подхождаше на кожата му, все едно никога не е прекарвал и ден на сянка.

Ръцете му, едната — облегната на бара, бяха с размера на главата й; усмивката му — по-широка от ножа й, но далеч не тъй перверзна; а очите му, когато обърна поглед към Лайла, се оказаха безоблачно сини. Косата и брадата на весканеца се срастваха около лицето му и се разделяха само около големите му очи и правия нос, а така изражението му се разчиташе трудно. Крадлата не разбра дали просто я измерва с поглед, или я предизвиква.

Тя плъзна пръсти към кинжала на кръста си, макар — откровено казано — да не искаше да опитва уменията си срещу човек, на вид по-склонен да огъне ножа й, отколкото да бъде пронизан от него.

После, за нейна изненада, весканецът вдигна чаша.

— Ис авен — рече тя и вдигна своето питие. Наздраве.

Мъжът й смигна и сетне се захвана да гаврътне бирата си на една дълга глътка, а Лайла, доловила предизвикателство, стори същото. Чашата й беше наполовина на неговата, но пък той беше повече от двойно по-едър от нея, така че горе-долу се уравновесяваха. Когато празната й халба чукна плота миг преди неговата, весканецът се засмя и два пъти халоса масата със стиснат юмрук и одобрителен възглас.

Лайла остави монета на бара и се изправи. Сайдерът я блъсна като подкосена палуба, все едно не беше вече на твърда земя, а обратно на борда на „Острието“ при буря.

— Полекичка — Алукард я улови за лакътя и преметна ръка през раменете й да скрие нестабилността й. — Така ти се пада, задето се сдушаваш с непознати.

Отведе я до сепарето, приютило повечето моряци, и тя благодарно се отпусна на един стол в края. Щом капитанът се намести на мястото си, приближиха се и останалите от екипажа, сякаш събрани от невидимо течение. Но, разбира се, причината беше Алукард.

Моряците се смееха. Звънтяха чаши. Скърцаха столове.

Ленос плъзна през масата поглед към Лайла. Тъкмо той пусна слуховете, че тя е Сероус. Дали още се боеше от нея след толкова плаване заедно?

Лайла извади ножа му — сега неин — от колана си и го излъска в ъгълчето на ризата си.

Главата й се въртеше от онова първо питие, така че остави ушите и вниманието си да се реят през екипажа като дим, а арнеските думи да се разтворят отново в слети тонове — мелодията на чуждия език.

В другия край на масата Алукард се фукаше, празнуваше и пиеше с екипажа си, а Лайла се дивеше на уменията на този човек да се вписва в околната си среда. И тя знаеше да се приспособява доста добре, но Алукард бе наясно с умението за преобразяване. На борда на „Острието“ не беше просто капитан, а крал. Тук на тази маса, заобиколен от хората си, ставаше един от тях. Все още — шеф, винаги шеф, но не толкова високо над всички останали. Този Алукард си даваше труд да се смее по-шумно от Тав и да флиртува почти колкото Васри, а и да разплисква бирата също като Оло, макар че Лайла го беше виждала да настръхва, колчем тя разлееше вода или вино в каютата му.

Беше представление, извънредно забавно за гледане. Крадлата се чудеше, вероятно за стотен път, коя версия на Алукард е истинската и дали, някак си, не са истински всичките, всяка по свой начин.

Чудеше се също и откъде Алукард е намерил такава странна група моряци, кога и как са били събрани. Тук, на сушата, те привидно нямаха почти нищо общо. Но на „Острието“ действаха като приятели, като семейство. Или поне Лайла така си представяше едно семейство. Разбира се, караха се и от време на време се стигаше до размяна на удари, но бяха също и зверски верни един на друг.

А Лайла. Беше ли им вярна и тя?

Замисли се за онези първи нощи: спеше с гръб към стената и с нож в ръка, в очакване да я нападнат. Тогава се наложи да се изправи лице в лице с почти пълното си незнание за живота на борда на кораб и се бореше ежедневно да устои на крака, вкопчена в късчета умение и език, и когато се случеше да й предложат помощ. Струваше й се все едно е било преди цял един живот. Сега към нея се отнасяха горе-долу като член на екипажа. Сякаш е на мястото си. Малка, горда частица от нея — същата, която толкова се бе старала да потуши по улиците на Лондон — пърхаше при тази мисъл.

Но като цяло й се гадеше.

Искаше да се оттласне от масата и да си тръгне, да излезе, да скъса въжетата, които я придържаха към този кораб, към този екипаж и към този живот — и да започне отначало. Всеки път, усетеше ли тежестта на тези връзки, й се щеше да извади най-острия си нож и да ги среже, да изреже копнежа, желанието, радостта си от тях и топлия прилив, заливащ я щом Алукард постави ръка на рамото й, Тав се усмихне, Строс кимне.

Слабачка, предупреди я глас в главата й.

Бягай — обади се друг.

— Наред ли си, Бард? — попита Васри с искрена загриженост.

Тя кимна и лепна кривата усмивка обратно на лицето си.

Строс плъзна ново питие към нея — просто дребен жест.

Бягай.

Алукард улови погледа й и й смигна.

Светии, трябваше да го убие, когато бе имала възможност.

— Добре, капитане — надвика гълчавата Строс. — Накарахте ни да почакаме. Каква е голямата новина?

Масата започна да утихва, а Алукард остави халбата си.

— Слушайте, мърлява сбирщина такава…

Гласът му се разнесе като вълна. Компанията затихна до мърморене и сетне до пълно мълчание.

— Нощес останете на сушата. Но отплаваме при първи зори.

— Накъде тръгваме? — попита Тав.

Алукард гледаше право в Лайла, когато отвърна:

— Към Лондон.

Крадлата се вцепени на стола си.

— Защо? — полюбопитства Васри.

— По работа.

— Забавна история — обади се Строс и се почеса по бузата. — Не стана ли вече време за турнира?

— Май да — отвърна Алукард с насмешлива гримаса.

— Не си го направил! — възкликна Ленос.

— Какво да е направил? — попита Лайла.

Тав се засмя:

— Отишъл е и се е записал за „Есен таш“.

„Есен таш“, помисли си крадлата в опит да преведе израза. Елемент… нещо си. Какво точно? Всички други на масата явно бяха наясно. Само Кобис не каза нищо, а просто се мръщеше срещу чашата си, но не изглеждаше объркан, само загрижен.

— Не знам, капитане — обади се Оло, — смяташ ли се за достатъчно добър, та да играеш тази игра?

Алукард се подсмихна и поклати глава. Поднесе чашата към устните си, отпи и после тресна халбата в масата. Тя се строши, но, вместо да се разлее, сайдерът подскочи във въздуха с все съдържанието на чашите на всички други и течността замръзна, още докато се надигаше в полет. Вледенените питиета повисяха за момент, после тупнаха на дървения плот, някои — с острия ръб надолу, други се изтърколиха. Лайла проследи как замръзналото копие, доскоро неин сайдер, се удря в чашата й. Само шушулката, представлявала питието на Алукард, остана във въздуха, увиснала над съсипаната му посуда.

Екипажът изсвирка и се развика.

— Хей! — подвикна мъжът зад бара. — Плащаш за всичко счупено!

Капитанът се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава. После размърда пръсти, а разпилените по масата парчета стъкло потръпнаха и се събраха обратно във формата на халба, все едно самото време бе тръгнало на обратно. Съдът се уплътни в едната ръка на Алукард, пукнатините се замъглиха и после изчезнаха, а стъклото се спои. Той вдигна съда, сякаш да го огледа, и парчето замръзнал сайдер, което все тъй висеше във въздуха над главата му, се втечни и се изля обратно в несчупената халба. Алукард отпи и вдигна наздравица срещу съдържателя зад бара, а екипажът избухна в буйно ликуване, блъскаше по масата, всички — забравили своите питиета.

Само Лайла стоеше неподвижна, вцепенена от демонстрацията.

Беше виждала Алукард да прави магии, разбира се — нали я обучаваше от месеци. Но имаше разлика — цяла пропаст, цял свят — между левитацията на нож и това. Не беше попадала на човек така умел в магиите. Не и след Кел.

Васри сигурно бе забелязал изненадата й, понеже врътна глава към нея.

— Капитанът е един от най-добрите в Арнес — заяви той. — Повечето магьосници успяват да се заиграят само с един елемент. Малцина са дуалисти. Но Алукард… той е триада! — изрече го с възхита. — Не обикаля наоколо да се фука със силите си, понеже по вода не се срещат често велики магьосници. По-редки са от съкровище, тъй че има опасност да ги заловят и продадат. Разбира се, това надали е първата мисъл в главата му, но все пак. Повечето като него не напускат градовете.

Тогава защо е тръгнал да плава? — почуди се Лайла.

Вдигна глава и забеляза, че Алукард я гледа, а сапфирът блещука над тъмните му като бурно море очи.

— Бил ли си някога на „Есен таш“, Васри? — попита Лайла.

— Веднъж — отвърна морякът-красавец. — Последния път, когато имаше игри в Лондон.

Игрите, помисли си Лайла. Значи това означава „таш“.

Елементалните игри.

— Провеждат ги на всеки три години — обясни Васри, — в града на последния победител.

— И какво представляват? — полюбопитства тя, но се постара интересът й да не надмине границите на обичайното.

— Не си ли ходила? Е, значи те очаква чудо на чудесата!

Лайла харесваше Васри. Не беше от най-умните, не и в по-важните области — ала и не се задълбаваше твърде много във въпросите, не се чудеше как или защо тя не знае отговорите.

— „Есен таш“ се провежда вече над шейсет години, от времето на последната междуимперска война. На всеки три години Арнес, Фаро и Веск се събират заедно и сборват най-добрите си магьосници. Продължава само седмица, срамота.

— Това е имперският начин да се ръкуват и да се усмихват, и да демонстрират, че всичко е наред — намеси се Тав, наведен заговорнически към тях.

— Так, политиката е досадна — махна с ръка Васри. — Но дуелите са забавни за гледане. И баловете. Пиенето, залозите, хубавите жени…

Тав изсумтя.

— Не слушай Васри, Бард. Дуелите са най-хубавото нещо. Дузина от най-великите магьосници от всяка империя се сблъскват очи в очи.

Дуели.

— О, и маските също са хубави — намеси се Васри ококорен от възбуда.

— Маски ли? — попита Лайла с повишен интерес.

Тав се наведе към нея развълнувано и обясни:

— В началото съперниците носели шлемове, за да се защитят. Но с времето започнали да ги въздигат на пиедестал. Така се отличавали. В крайна сметка маските станали част от турнира… — той се намръщи леко. — Изненадан съм, че никога не си присъствала на „Есен таш“, Бард.

Лайла сви рамене:

— Не съм попадала на правилното място в правилния момент.

Той кимна, сякаш отговорът го устройваше, и смени темата.

— Е, ако Алукард участва, турнирът ще се помни.

— Защо го правят мъжете? — попита Лайла. — Само за да се изфукат ли?

— Не само мъже — поправи я Васри. — Също и жени.

— Чест е да бъдеш избран да се състезаваш за короната си…

— Славата е хубаво нещо, но в тази игра победителят взема всичко. Не че капитанът ни се нуждае от пари.

Тав го стрелна с предупредителен поглед.

— Толкова голяма награда — обади се Оло, — дори кралят с мъка ще се раздели с нея.

Лайла прокара пръсти през започналия да се топи на масата сайдер, отчасти заслушана в увлечено дискутиращия екипаж. Магия, маски, пари… „Есен таш“ й се струваше все по-привлекателен. Безразлично попита:

— Всеки ли има право да се състезава?

— Разбира се — отвърна Тав, — стига да го бива достатъчно да получи място.

Крадлата спря да влачи пръст през сайдера и никой не забеляза, че пролятата течност продължи да шава и да рисува шарки по дървото.

Някой постави пред нея ново питие.

Алукард призова за внимание.

— За Лондон! — заяви и вдигна чаша.

Лайла стисна своята с усмивка като нож:

— За Лондон!