В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (14)

IV

Пазарът се разгърна пред Лайла внезапно и внушително, все едно влезе в самите канари и ги откри кухи. Неизброими редове сергии бяха загнездени под сводест таван от камък, чиято повърхност изглеждаше странно… жива. Тя не схващаше дали каменните жилки наистина леят светлина, или само отразяват фенерите, накичени пред всеки магазин, но и в двата случая ефектът беше поразителен.

Алукард крачеше спокойно и безгрижно пред нея, ала очевидно си имаше цел. Лайла го следваше, но едва откъсваше очи от сергиите. Тук продаваха чудеса, за каквито досега дори не беше подозирала, само по себе си нищо странно — не беше виждала повечето от онова, което този свят бе в състояние да й предложи — но започваше да разбира основите на реда и много от стоките тук очевидно го нарушаваха. Магията си имаше пулс и тук, на Черния пазар на Сасенрош, той й се струваше особено силен.

На пръв поглед повечето изложени стоки бяха съвсем безинтересни. Къде, почуди се тя, Сасенрош крие наистина опасните си съкровища? Лайла знаеше от първа ръка какво прави забранената магия и макар да се надяваше никога повече да не се натъкне на двойник на камъка от Черния Лондон, не успяваше да потисне любопитството си. Странно колко бързо магическото става привично — само преди месеци изобщо не знаеше, че магията е истинска, а сега имаше желанието да търси още по-необичайни неща.

Пазарът гъмжеше от народ, но беше странно тих, камъкът свеждаше мърморенето на дузина диалекти до равномерно плискане на звуци. Алукард най-сетне спря пред небелязана сергия. Беше закрита от навес и увита в драперия от тъмносиня коприна, зад която той изчезна. Лайла щеше да се лиши дори от преструвката за потайност, ако го последва вътре, така че се навърташе по-назад и чакаше, заета с оглед на маса с набор остриета — от къси остри ножове до големи метални сърпове.

Нямаше обаче пистолети, отбеляза тя мрачно.

Скъпоценният й револвер, Кастър, стоеше неизползван в сандъка до койката й. Патроните свършиха и за нещастие се оказа, че в този свят не използват огнестрелни оръжия — поне не в Арнес. Хрумна й да отнесе оръжието при майстор на метали, но истината беше, че този предмет няма място тук, а контрабандата между световете се смята за предателство (виж само какво стана с Кел и неговите „размени“; вярно, сред тях попадна и тя самата, но и черният камък също), затова Лайла не изпитваше особено желание да запознае света с ново оръжие. Ами ако задейства някаква верижна реакция? Ами ако промени начина на използване на магията? Ами ако този свят заприлича повече на нейния?

Не, не си струваше рискът.

Кастър си стоеше празен — спомен за загърбения от нея свят. Нямаше да го види отново.

Лайла се изправи и зарея поглед из пазара. Спря го не върху оръжията или дрънкулките, а върху себе си.

Сергията от лявата й страна бе отрупана с огледала с различни форми и размери, някои рамкирани, а други — просто парчета патинирано стъкло.

Не се забелязваше търговец и Лайла пристъпи по-наблизо и разгледа отражението си. Заради студа носеше подплатено с вълна късо палто и една от шапките на Алукард (имаше предостатъчно, за да й услужи с някоя) — пиратска с перо, украсено със сребро и мъниста. Изпод периферията отражението я зяпаше с кафявите й очи, едното по-светло от другото и безполезно, макар че малцина изобщо забелязваха разликата. Тъмната й коса вече стигаше до раменете и й придаваше повече прилика с момиче, отколкото й харесваше (остави я да порасне заради номера с грабежа на „Медния крадец“). Отбеляза си наум да я подреже до обичайната й дължина — на нивото на брадичката.

Спусна поглед надолу.

Все още нямаше забележими гърди, слава Богу, но четирите месеца на борда на „Среднощно острие“ се бяха отразили върху фигурата й. Лайла цял живот бе изглеждала недохранена — нямаше представа дали е такава по рождение, или прекалено много години не си бе дояждала и е бягала постоянно — но екипажът на Алукард работеше здравата и хапваше обилно, а от слаба тя стана жилава и от кокалеста — суха. Разликите бяха малки, но я променяха видимо.

Усети как пръстите й изстиват и сведе поглед. Странно, докосваше студената повърхност на огледалото, а не си спомняше да е посегнала към него.

Вдигна очи и се натъкна на погледа на отражението си. То се взираше в нея. А после плавно започна да се променя. Лицето й се състари с няколко години, палтото се набръчка и потъмня до цвета на това на Кел, с твърде многото джобове и различни страни. На главата й се кипреше чудовищна маска — звяр с отворена уста — а където пръстите на отражението се допираха до стъклото, танцуваше огън, но не я изгаряше. Вода се усукваше подобно на змия около другата й ръка и се преплиташе с пламъците. Земята под краката на отражението започна да се цепи и руши, все едно под натиска на грамадна тежест, а въздухът в огледалото затрепери. Лайла се опита да дръпне ръка, но не успя; не бе способна и да свали поглед от лицето на отражението си, чиито очи — и двете — бяха почернели, а в дълбините им се вихреше неясна мъгла.

Образът внезапно изчезна и крадлата с възклицание се дръпна назад. Болка изгаряше ръката й и тя се вгледа в поредица дребни порязвания — с капчици кръв, набъбнали на възглавничките на всеки пръст.

Раните бяха равни — по линия, направена от нещо остро. Стъкло например.

Лайла притисна длан към гърдите си и отражението й — сега просто момиче с пиратска шапка — стори същото.

— На знака пише „Не пипай“ — обади се зад гърба й глас и тя се обърна, за да застане лице в лице с продавача на сергията. Оказа се фароанец с кожа, по-черна от каменните стени, и дреха, изработена от цяло парче бяла коприна. Беше гладко избръснат — като повечето представители на расата — но инкрустирани в кожата си носеше само два скъпоценни камъка, по един под всяко око. Лайла позна, че е от точно тази сергия заради очилата на носа му — не бяха просто прозрачни, а огледала, отразяващи бледото й лице.

— Съжалявам — оправда се тя и надзърна пак в рамката да види къде е пипнала стоката — и се поряза — но кръвта бе изчезнала.

— Знаете ли какво правят тези огледала? — попита продавачът и на Лайла й отне секунда да осъзнае, че, макар и с тежък акцент, той й говори на английски. Само дето не беше точно така, или поне не съвсем. Произнесените думи не съвпадаха с чутите от нея. На гърлото му сияеше талисман. В началото тя го прие за брошка, но леките му пулсации й подсказаха друго.

Събеседникът й посегна към медальона.

— А, да, удобна вещ за търговец на ъгъла на света. Не е съвсем законен, разбира се, заради правилниците срещу измама, но… — той сви рамене, сякаш искаше да каже „Ама какво да правиш“. Изглеждаше възхитен от езика, който говореше, сякаш знаеше и какво представлява.

Лайла се извърна отново към огледалата.

— И какво точно правят?

Продавачът се намръщи срещу стъклото и в очилата му девойката видя отражението на огледалата, отразени в себе си неколкократно.

— Е — каза той накрая, — едната страна показва какво иска човек.

Лайла си помисли за черноокото момиче и потисна тръпката си.

— Не ми показа каквото искам — уточни тя.

Търговецът вирна глава.

— Сигурна ли сте? Възможно е формата да не е точна, но идеята…?

Каква идея бе залегнала зад видението? Лайла в огледалото беше… могъща. Могъща поне колкото Кел. Но беше и различна. По-зловеща.

— Идеите са хубаво нещо — продължи търговецът, — но истината понякога е… не така приятна.

— А другата страна? — попита Лайла.

— Хмм?

Огледалните му очила я притесняваха.

— Казахте, че едната страна отразява онова, което човек иска. Ами другата?

— Е, ако все още искате онова, което виждате, то другата страна ви показва как да го получите.

Лайла се напрегна. Това ли правеше огледалата забранени? Фароанският търговец я погледна, сякаш умееше да чете мислите й така добре, както виждаше отражението й и продължи:

— Може надзъртането в нечий ум да не ви се струва рядка способност. Сънните камъни и гадателските дъски също ни помагат да се прозрем. Първата страна на огледалото не е толкова по-различна, почти обикновена е… — Лайла не смяташе, че изобщо някога ще възприема подобна магия за обикновено нещо. — Да виждаш конците на света, е едно. Да ги дърпаш — съвсем друго. Да знаеш как да свириш на тях е… да речем, въобще не е просто.

— Не, предполагам, не е — отбеляза тя тихо, и продължи да разтрива ранените си пръсти. — Колко ви дължа, задето използвах първата страна?

Търговецът сви рамене с думите:

— Всекиму е по силите да се огледа. Огледалото си взема своя дан. Въпросът сега, Делайла, е дали искаш да видиш втората страна?

Но Лайла вече отстъпваше от огледалата и загадъчния търговец.

— Благодаря ви — каза, наясно, че той все пак не назова цена, — но ще се въздържа.

Беше стигнала до средата на пътя до сергията с оръжия, преди да се сети, че всъщност не е споменавала пред търговеца името си.

Е, помисли си, като загърна по-плътно палтото на раменете си, наистина тревожна случка. Пъхна ръце в джобовете — отчасти за да не треперят, а и за да е сигурна, че няма да докосне случайно нещо друго — и се върна до оръжейната сергия. Не след дълго усети някой да застава до нея и надуши познатия аромат на мед и сребро, и вино с подправки.

— Капитане — кимна Лайла.

— Ако щеш вярвай, Бард — отвърна Алукард, — но съм напълно способен сам да браня честта си.

Тя го изгледа изпод вежди и забеляза, че торбата му е изчезнала.

— Не честта ти ме притеснява.

— Здравето ми тогава? Засега никой не ме е убил.

Лайла сви рамене:

— Всички са безсмъртни, докато спрат да бъдат.

Алукард поклати глава:

— Що за чудесен зловещ възглед, Бард.

— Освен това — продължи девойката, — не се притеснявам особено за твоята чест или за живота ти, капитане. Просто си търсех моя дял.

Спътникът й въздъхна и преметна ръка през раменете й.

— И то тъкмо когато започнах да си мисля, че ти пука… — обърна се да огледа ножовете на плота пред тях и се засмя. — Повечето момичета копнеят за рокли.

— Аз не съм като повечето момичета.

— Без съмнение — той посочи витрината. — Харесва ли ти нещо от изложените стоки?

За момент образът в огледалото се надигна в мислите на Лайла — зловещ и черноок, и пулсиращ от сила. Тя се отърси, загледа се в сергията и кимна към кинжал с назъбено острие.

— Нямаш ли си достатъчно ножове?

— Няма такова нещо.

Алукард поклати глава.

— Продължаваш да си най-странното същество на света! — с тези думи я отведе настрани. — Но си задръж парите в джобовете. Ние продаваме на Черния пазар в Сасенрош, Бард. Не купуваме тук. Това би било извънредно неправилно.

— Имаш изкривен морален компас, Алукард.

— И други са ми го казвали.

— Ами ако открадна нещо? — попита тя спокойно. — Несъмнено не е неправилно да се краде от незаконен пазар?

Алукард потисна смеха си.

— Свободна си да опиташ, но ще се провалиш. И вероятно ще изгубиш някоя ръка при опита.

— Имаш твърде малко вяра в мен.

— Вярата няма нищо общо в случая. Забелязваш ли как търговците не си правят особен труд да пазят стоките? Пазарът е защитен…

Намираха се вече на изхода на пещерата и Лайла се обърна да я оцени. Присви очи срещу сергиите.

— Магията е силна — продължи капитанът, — а ако някой предмет напусне щанда си без позволение, резултатът ще бъде… неприятен.

— Какво, да не си се опитвал да крадеш оттук?

— Не съм такъв глупак.

— В такъв случай защо да не се окаже, че това е само слух, предвиден да плаши крадците?

— Не е — отвърна Алукард и излезе от пещерата. Мъглата се беше сгъстила и нощта бе спуснала студено одеяло над канарите.

— Откъде знаеш? — настоя Лайла, скръствайки ръце под плаща си.

Капитанът сви рамене.

— Да речем… — поколеба се. — Да кажем, че имам склонност към такива работи.

— Към какви?

Сапфирът проблесна във веждата му.

— Да виждам магията.

Лайла се намръщи. Хората споменаваха усещане на магия, надушването й, но никога — виждането й. Разбира се, човек забелязваше какъв ефект оказва върху околната среда и елементите, които обладава, но никога — самата магия. Беше все едно душата в тялото, предположи тя. Пред очите ти са плътта и кръвта, но не и какво се съдържа в тях.

Като се замислеше, самата тя бе виждала магия само веднъж — реката на Червения Лондон и сиянието на мощта, която се излъчваше от нея с постоянна алена светлина. Източник, така го беше нарекъл Кел. Хората явно вярваха, че тази сила минава през всекиго и през всичко. Не й беше хрумвало, че някой е в състояние да я вижда наяве по света.

— Ха — възкликна Лайла.

— Мхм — отвърна Алукард. Не продължи разговора.

Вървяха мълчаливо през каменния лабиринт от улици и скоро мъглата погълна всички следи от пазара. Тъмните каменни тунели се смениха с дървени стени, а сърцевината на Сасенрош отстъпи пред фасадата му.

— А за мен какво ще кажеш? — попита Лайла, когато стигнаха до пристанището.

Капитанът погледна през рамо.

— Какво за теб?

— Какво виждаш — попита тя, — когато ме погледнеш?

Искаше да узнае истината. Коя беше Делайла Бард? Каква беше? Първото беше въпрос, на който смяташе, че знае отговора, но второто… беше се постарала да не умува по него, но, както Кел беше посочвал толкова много пъти, не би трябвало да е тук. Нито да е жива, честно казано. Беше разтегнала доста правила. Беше нарушила останалите. И искаше да знае защо. Как. Дали е просто мехурче във вселената — аномалия — или нещо повече.

— Е? — настоя.

Почти очакваше Алукард да прескочи въпроса, но накрая той се обърна и застана право лице в лице с нея.

За момент се намръщи. Толкова рядко му се случваше, че изражението изглеждаше чуждо за него. Последва продължително мълчание, изпълнено само от туптенето на пулса на Лайла, докато капитанът я поглъщаше с тъмните си очи.

— Виждам тайни — заяви той накрая. И после смигна. — Защо според теб ти позволих да останеш на кораба?

И Лайла осъзна, че ако иска да узнае истината, ще трябва да се предаде, а все още не беше готова да го стори, затова се застави да се усмихне и да свие рамене.

— Харесва ти да си слушаш гласа. Значи съм на борда, за да имаш с кого да си говориш.

Той се засмя и преметна ръка през раменете й.

— И това също, Бард. И това също.