В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (13)

IІІ

На края на Арнес

Ботушите на Лайла тропнаха на сушата за първи път от месеци.

За последно бяха приставали преди три седмици в Корма и Лайла изтегли късата клечка — наложи се да остане на борда на кораба. Преди това спираха в Сол и в Реинар — и двата пъти Емъри настоя тя да не слиза от „Острието“. Не смяташе да го послуша, но особена нотка в гласа на капитана я накара да остане. Разходи се из пристанищния град Елон, където я пуснаха само за половин нощ и то преди повече от два месеца.

Сега провлачи подметка, удивена колко твърд е светът под краката й. По море всичко мърдаше. Дори в спокойни дни при утихнал вятър и кротка вълна човек стоеше върху плоскост, потопена във вода. Светът притежаваше полюшване и наклон. Моряците споменаваха за „морски крака“. Придобиваш ги, качиш ли се за първи път на борда, а после, когато слезеш на сушата, напразно чакаш движение.

Но Лайла крачеше по кея и не усещаше да губи равновесие. Напротив, чувстваше се центрирана и заземена. Все едно в средата на тялото й виси тежест и нищо не е в състояние да я събори.

От това я досърбяваше да се сбие.

Първият помощник на Алукард, Строс, обичаше да повтаря, че кръвта й е гореща. Лайла беше почти сигурна в намерението му да й направи комплимент, но всъщност боят беше най-лесният начин да тестваш състоянието си, да провериш дали си станал по-силен, или си по-слаб. Тя, естествено, се сражава по море цяла зима, но земята беше друг вид звяр. Така конете тренират на пясък, за да са по-бързи, когато тичат по утъпкана пръст.

Лайла изпука с кокалчета и прехвърли тежестта си от ботуш на ботуш.

Търсиш си неприятности — обади се гласче в главата й. — И ще продължиш да ги търсиш, докато не си ги намериш…

Лайла се намръщи на призрака на думите на Барън — спомен с ръбове, все още твърди остри, за да ги докосва.

Озърна се — „Среднощно острие“ бе пристанал в градчето Сасенрош: купчина дърво и камънак на ръба на Арнеската империя. На самия й край.

Камбани обявиха часа и звънът им се разсея сред скалите и в мъглата. С присвити очи Лайла различи три други кораба — единият арнески, другите чуждестранни: първият (позна ги по флаговете) беше вескански търговец, издялан, както й се стори, от цяло парче черно дърво; вторият — фароански ветроход, дълъг, скелетоподобен, с форма на перо. За да маневрират по вятъра, в открито море моряците опъваха по дузини различни начини платната на подвижните му мачти.

Лайла се загледа как моряците щъкат по палубата на весканеца. Четири месеца на „Острието“ — и нито веднъж не бе навлизала в чуждестранни води, не беше виждала отблизо хора от съседните империи. Наслуша се на истории, разбира се — моряците живеят на приказки, не само на морски въздух и евтина пиячка — за фароанската тъмна кожа, инкрустирана със скъпоценни камъни; за чутовните весканци и косата им, която блестяла досущ отлята от метал.

Но едно е да слушаш разкази, а друго — да видиш чудесата със собствените си очи.

Беше попаднала в голям свят, управляван с непознати за нея правила; с раси, които никога не бе виждала, и езици, които не говореше. Пълен с магия. Лайла бързо откри кое е най-трудната част от шарадата: да се преструва, че всичко й е понятно, когато всъщност е толкова ново; да се преструва на безразлична по начин, придобит, ако цял живот приемаш за даденост всичко наоколо. Девойката усвояваше бързо и съумяваше да си придаде вид на опитна, но зад маската на липса на интерес тя попиваше всичко. Същинска гъба, поемаше думи и обичаи, учеше се, видеше ли нещо веднъж, преструваше се, че го е виждала десет — даже сто — пъти преди.

Стъпките на Алукард отекнаха по дървената палуба и тя отклони внимание от чуждите кораби. Капитанът спря до нея, пое си дълбоко дъх и положи длан на рамото й. Лайла се напрегна от внезапното докосване — съмняваше се, че някога ще потисне този рефлекс — но не се отдръпна.

Алукард бе облечен по обичайния си изискан начин: сребристосинкава куртка, подчертана с черен пояс, а черна шнола под елегантната шапка придържаше кестенявата му коса. Изглежда обичаше шапките, колкото Лайла — ножовете. Единственото не на място по него беше преметнатата през рамо торба.

— Надушваш ли ги, Бард? — попита той на арнески.

Лайла подуши бриза. Пробва се:

— Сол, пот и бира?

— Пари — уточни ведро Алукард.

Лайла се вгледа по-внимателно в пристанищния град. Зимна мъгла поглъщаше покривите на няколкото по-масивни сгради, а каквото се виждаше през вечерните валма, не беше особено впечатляващо. Нищо в града не подсказваше, че тук има пари. Всъщност, не подсказваше съвсем нищо. Сасенрош въплъщаваше непретенциозността. Което очевидно бе и идеята.

Понеже, официално, Сасенрош дори не съществуваше.

Не фигурираше на никоя от сухоземните карти — още в самото начало Лайла научи за наличието на два вида карти — сухоземни и морски — и те се различаваха не по-малко, отколкото Лондоните от различните светове. Сухоземната карта представляваше съвсем обикновена вещ, а морската беше специална — показваше не само откритото море, но и неговите тайни, скритите му острови и градчета, кои места да се избягват и кои са за посещения, а и кого да търсиш, озовеш ли се там. Една морска карта не бива да бъде сваляна от кораба. Тя нито се продава, нито се разменя — не и без вестта за подобно действие да стигне до някой моряк; и наказанието беше сурово. В малък свят като корабния, наградата не си струваше риска. Ако някой моряк — или човек, който просто желае да си запази главата на раменете — види морска карта на сушата, следва да я изгори, преди тя да изгори него.

По тази причина Сасенрош беше добре пазена тайна на сушата и легенда в морето. Отбелязан на картите, на които е необходимо (и известен на моряците, на които се полага) просто като Ъгъла, единствено при Сасенрош трите империи се допираха физически. Фаро, разпрострян на юг и изток, и Веск — кралството на севера, естествено се сплитаха с Арнес точно тук, в този малък и непретенциозен пристанищен градец. Което го превръщаше в перфектното място, както обясни Алукард, за издирване на чуждестранни стоки, без да пресичаш в чужди води, и да се отървеш от всичко, което не си способен да отнесеш у дома.

— Черна борса? — беше попитала Лайла, втренчена в морската карта на „Острието“, разпъната върху бюрото на капитана.

— Възможно най-черната — отвърна весело Алукард.

— И какво, да му се не види, търсим ние тук?

— Всеки добър каперски кораб — обясни той, — се сдобива с два вида стоки — едните може да предаде на короната, а другите не бива. Определени артефакти няма нужда да попадат в кралството, независимо по каква причина, но носят прилични пари на подобни места.

Лайла възкликна с престорено неодобрение:

— Не ми звучи много законно.

Алукард я озари с усмивка, годна най-вероятно да омае и змия:

— Ние действаме в името на короната, дори когато тя не го знае.

— И дори когато печелим пари ли? — предизвика го сухо Лайла.

Изражението на Алукард се смени с престорена обида:

— Изпълнението на услугите да пазим короната неопетнена и кралството в безопасност не се споменава и поради това те остават некомпенсирани. От време на време се грижим да си вземаме полагаемото за тях.

— Ясно…

— Опасна работа имаме, Бард — заключи той и долепи окичената си с пръстени десница до гърдите — и за телата, и за душите ни.

Сега стояха заедно на кея, той отново я озари със същата лукава усмивка и Лайла се хвана, че също започва да се усмихва леко. В този момент ги прекъсна трясък. Прозвуча, все едно са метнали торби камъни на кея, но всъщност останалите моряци от „Среднощно острие“ тропаха на слизане. Нищо чудно, че до един смятаха Лайла за зъл дух. Вдигаха невероятна шумотевица. Алукард свали длан от рамото на крадлата и се обърна да посрещне хората си.

— Знаете правилата — изрева той. — Свободни сте да правите каквото си щете, но не вършете нищо непочтено. В крайна сметка до един сте от Арнес и сте тук на служба на короната си.

Откъм групата отекна тих кикот.

— Ще се срещнем в „Набезите“ по здрач. Имам задача за обсъждане, затова не се давете на дъното на чашите си!

Засега Лайла успяваше да разбере само шест от десет думи — арнеският беше мелодичен език, думите се сливаха като преплетени змии — но се досещаше за останалите.

На борда на „Острието“ остана минимален екипаж, другите получиха разрешение да слязат на брега. Повечето моряци незабавно се отправиха в една посока — към магазините и пивниците най-близо до пристанището, само Алукард тръгна на друга страна и закрачи самичък към началото на тясна уличка, където бързо изчезна в мъглата.

Имаше неписано правило Лайла да следва Алукард. Независимо дали я канеше, или не, разлика нямаше. Тя се бе превърнала в негова сянка. „Изобщо затваряш ли очи?“ — попита я той в Елон, забелязвайки как настоятелно проучва улиците.

— Открила съм, че гледането е най-бързият начин да се научиш, а и най-безопасният да се опазиш жив.

Тогава Алукард поклати глава недоволно:

— Акцент на аристократ и ум на крадец.

Лайла само се усмихна. Неотдавна беше казала на Кел нещо подобно. Преди да узнае, че той е аристократ. Или крадец, ако става на въпрос.

Сега екипажът се разпръсна, а тя последва капитана по криволичещия му път в сърцето на Сасенрош. И междувременно градът започна да се променя. Онова, което откъм морето изглеждаше тясно селце, построено пред назъбени канари, се оказа много по-голямо, а улиците се събираха в покрайнините му. Градът бе издълбан в скалите, каменният му гръб — от тъмен мрамор, прошарен с бяло — се засводяваше и лъкатушеше, издигаше се и хлътваше, смалявайки едни сгради и разгръщайки други, разкриваше улички и стълбища само когато се приближиш. Трудно бе да се проследи капитанът, колкото заради усукания силует на града, толкова и заради неравномерните валма морска мъгла. Няколко пъти Лайла се обърка, но успяваше да забележи или пешовете на палтото на Алукард, или да долови отсеченото тракане на ботушите му и го намираше отново. Подмина няколко минувачи, но качулките им бяха вдигнати заради студа, а лицата ми тънеха в сенките.

Зави за пореден път зад ъгъл и прошареният от мъглата здрач отстъпи пред нещо съвсем различно. То блестеше и сияеше, и ухаеше на магия.

Черната борса на Сасенрош.