В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (12)

II

От трите думички краката му се подкосиха.

Кралят е мъртъв.

Кел се олюля; не беше свикнал да понася загуби. Страхуваше се от смъртта — винаги се бе страхувал — сега повече от всякога, понеже животът на принца беше обвързан с неговия, но до Черната нощ не бе губил нито един свой познат; човек, когото да харесва. Винаги бе изпитвал слабост към болнавия крал — дори през последните години, когато лудостта и слепотата го лишиха от повечето му достойнство и цялата му власт.

А сега кралят си бе отишъл. Цялост, завърнала се при частите си, както би казал Тийрън.

Под новината принцът-регент бе добавил послепис:

Излез в коридора. Има кой да те отведе в покоите ми.

Кел се поколеба и огледа за последно празната стая. После колебливо сви длан в юмрук, върна огъня от камината обратно в нищото и потопи помещението в мрак. Тръгна си. Излезе, прекоси антрето и премина в коридорите отвъд.

Все едно попадна в различен свят.

„Уиндзор“ не беше така пищен като „Сейнт Джеймс“, но не беше и чак толкова мрачен, колкото бяха покоите на стария крал. Гоблени и килими вдъхваха топлина на коридорите. Свещници и поставки сияеха в злато и сребро. В ниши по стените горяха лампи и гласове и музика се разнасяха като течение.

Някой се окашля и Кел се извърна към очакващия го елегантно облечен паж.

— О, сър, добре дошли, насам, моля — слугата се поклони и, без да изчака, закрачи по коридора.

Докато вървяха, Кел не спираше да се озърта. Не бе разглеждал коридорите отвъд покоите на краля, но беше сигурен, че преди не са били такива.

Във всички стаи, покрай които минаха, буйно горяха огньове и неприятно претопляха двореца. Гъмжеше от народ и Кел се почувства, все едно го показват на парад, превеждайки го покрай шепнещи дами и любопитни господа. Стисна юмруци и сведе очи. Докато стигна до просторната приемна, целият се зачерви от горещина и раздразнение.

— Ах. Мастър Кел!

Принцът регент — кралят, поправи се Кел — седеше на диван, заобиколен от неколцина сковани господа и кикотещи се жени. Изглеждаше по-дебел и арогантен от преди, копчетата му се опъваха, а върхът на носа му и брадичката му бяха зачервени. Спътниците му млъкнаха при появата на Кел, озовал се в гостната, все още облечен с черното си пътническо палто.

— Ваше Величество — поздрави той и леко кимна във възможно най-незначителната демонстрация на почит. Движението намести перчема пред черното му око. Знаеше, че е редно следващите му думи да изразяват съболезнования, но един поглед в лицето на новия крал му подсказа кой от двамата е по-опечаленият.

— Щях да дойда в „Сейнт Джеймс“, ако…

Джордж махна властно с ръка:

— Не съм дошъл тук заради теб — рече и се изправи, макар и без особена грация. — Ще прекарам две седмици в „Уиндзор“, докато уредя всички подробности. Докато положа проблемите в гроба, така да се каже… — явно забеляза изкривеното от неприязън лице на Кел, понеже добави. — Какво има?

— Не ми се струвате натъжен от загубата — отбеляза Кел.

Джордж изпухтя:

— Баща ми е в гроба от три седмици, а трябваше да прояви ум да умре още преди години, когато се разболя. За негово добро, както и за мое… — мрачна усмивка изкриви устните на новия крал. — Но, предполагам, за теб шокът е пресен… — приближи се до барче, където си наля питие. — Все забравям — додаде, докато кехлибарената течност плискаше по кристалните стени, — че докато си в твоя свят, до теб не достигат вести за случващото се при нас.

Кел се напрегна и стрелна с поглед аристократите, разпръснати из обширната зала. Шушукаха си и с интерес оглеждаха младежа над ръба на чашите си.

Магьосникът устоя на желанието да се пресегне и да сграбчи краля за ръкава.

— Колко от тези хора знаят? — поинтересува се той, като се помъчи да говори тихо и равно. — За мен?

Джордж махна с ръка:

— О, нищо притеснително. Да видим, май им казах, че си посланик от чужбина. В най-тесен смисъл е вярно. Но проблемът е друг: колкото по-малко знаят, толкова повече слухове плъзват. Навярно е по-добре просто да те представим…

— Ще поднеса почитанията си — прекъсна го Кел, — на стария крал…

Знаеше за обичая в този свят да погребват мъртъвците си. Струваше му се странно — да сложиш тялото в сандък! — но това означаваше, че кралят — или поне каквото е останало от него — все още витае наоколо.

Джордж въздъхна, сякаш искането беше и очаквано, и извънредно неудобно.

— Така предположих — гаврътна чашата си. — Той е в параклиса. Но първо… — протегна богато окичената си с пръстени ръка. — Писмото ми.

Кел извади плика от джоба на палтото си.

— И писмото за баща ми.

Младият антари колебливо извади и втората бележка. Старият крал винаги се бе отнасял грижливо към пратките, като нареждаше на Кел да не зацапва печата. Новият крал извади нож за писма от барчето и разряза плика, за да извади съдържанието му. На магьосника му беше неприятна мисълта, че Джордж ще види твърде кратката бележка.

— Изминал си целия път дотук, за да му дадеш да прочете това? — попита кралят намръщен.

— Старият крал ми допадаше.

— Е, ще се наложи вече да се задоволяваш с мен.

Кел не пророни нито дума повече.

Второто писмо беше значително по-дълго и за да го прочете, новият крал се настани в едно кресло. Кел определено се чувстваше неудобно да стърчи прав, докато Джордж прехвърля посланието, а кралският антураж оглежда приносителя му. Кралят си мърмореше под нос, изчете листа три-четири пъти, прибра го и стана.

— Добре — заяви. — Да приключваме.

Кел последва Джордж навън, благодарен да избяга от залата и всички погледи в нея.

— Ама че е студено навън — кралят се загърна в пищно наметало с кожена яка. — Надали ти е по силите да сториш нещо по въпроса…

Кел присви очи:

— За времето ли? Не.

Кралят сви рамене и двамата излязоха в дворцовия парк, следвани от ято пажове. Кел се уви плътно в палтото си — в този хаплив февруарски ден вятърът беше силен, а въздухът — влажен и ужасно студен. Сипеше се сняг на парцали — същинска буря. Вятърът го улавяше и усукваше поривите му в спирали — снежинките почти не докосваха земята. Кел си вдигна качулката.

Пъхнатите в джобовете му длани бяха голи и пръстите му се вкочаниха, но антари разчитаха на ръцете и кръвта си да правят магии, а ръкавиците ги затрудняваха, защото се явяваха препятствие пред бързодействащите заклинания. Не че се страхуваше от нападение на терена на Сивия Лондон, но предпочиташе да е подготвен…

Пък и при Джордж дори простият разговор оставяше привкус на дуел, двамата не се обичаха и не си вярваха ни най-малко. Освен това увлечението на новия крал по магията растеше. Колко оставаше, преди Джордж да заповяда на свитата си да нападне Кел само за да види дали ще се защитава и как го прави? Подобен ход, разбира се, би обрекъл контактите между двата им свята, а Кел не смяташе краля за чак толкова глупав. Или поне се надяваше да не е — колкото и да ненавиждаше Джордж, не му се искаше да изгуби единственото си извинение за пътуване.

Кел напипа монетата в джоба си и разсеяно я запремята, колкото да си държи пръстите затоплени. Предположи, че са тръгнали към гробище, но кралят го заведе в църква. На влизане обясни:

— Параклисът „Сейнт Джордж“.

Беше впечатляваща, масивна постройка, пълна с остри ъгли. Вътре таванът се засводяваше над шахматно наредени по пода плочи. Джордж си свали наметката и я подаде, без да гледа — не се съмняваше, че ще има кой да я поеме. И наистина се намери прислужник да го стори. Кел вдигна глава към светлината, която се лееше през витражите и разсеяно се замисли, че все пак мястото не е толкова лошо за погребение. Докато не осъзна, че Джордж III не е положен да почива тук, заобиколен от светлина.

Намираше се в криптата.

Таванът беше по-нисък, а светлината — слаба; от съчетанието с мириса на прашна старина Кел настръхна целият.

Джордж взе от една полица незапален канделабър. Подпита надменно:

— Ако обичаш?

Кел се намръщи. Кралят зададе въпроса с доза алчна нотка в тона. Лукава.

— Разбира се — кимна младежът. Посегна към свещите и за миг задържа пръсти над тях, преди да продължи нататък към ваза с дълги клечки кибрит. Взе една, драсна я леко, но церемониално, и запали фитилите.

Джордж се нацупи, разочарован:

— А за баща ми си умираше от радост да правиш номера.

— Баща Ви беше различен човек — Кел размаха клечката, за да я угаси.

Джордж се намръщи още повече. Очевидно не беше свикнал да му отказват, но младият антари се поколеба дали е разстроен от отказа като цяло, или защото му отказват конкретно магия. Защо толкова настояваше на демонстрация? Просто от копнеж да види доказателства ли? За забавление? Или имаше нещо повече?

Последва краля в криптата, потискайки тръпката, полазила го при мисълта да бъде погребан тук. Да го сложат в сандък в земята, беше достатъчно неприятно, но да го затворят по такъв начин, с пластове камък между него и света? Кел не бе в състояние да проумее защо тези сиволондонци запечатват мъртъвците си, затискат изоставените телесни обвивки в злато, дърво и камък, все едно вътре остава частица от скритата в тях приживе личност. Ами ако наистина витае тук? Що за жестоко наказание!

Джордж стигна до ковчега на баща си, остави канделабъра, събра полите на палтото си в ръка и коленичи със сведена глава. Пошава беззвучно с устни няколко секунди, сетне измъкна златен кръст изпод дрехите си и го допря до устните си. Накрая се изправи, намръщи се на прахоляка по коленете си и го отупа.

Кел се пресегна и замислено положи длан върху саркофага с желание да усети нещо — каквото и да е — вътре. Гробът беше безмълвен и студен.

— Редно е да се изрече молитва — намекна кралят.

Кел се намръщи недоумяващо:

— Какъв смисъл има?

— За упокой на душата му, разбира се… — объркването на Кел сигурно си пролича. — Във вашия свят нямате ли си Бог?

Той поклати глава. Джордж му се стори смаян.

— Никаква висша сила?

— Не съм казал такова нещо — възрази Кел. — Вие бихте казали, предполагам, че се кланяме на магията. Това е най-висшата ни сила.

— Чиста ерес!

Кел вдигна вежда и свали длан от капака на ковчега.

— Ваше Величество, вие се кланяте на нещо, което нито сте в състояние да видите, нито да докоснете, а аз — на онова, което използвам всеки ден и всеки миг. Кое е по-логичният път?

Джордж се озъби:

— Какво общо има логиката? Това е въпрос на вяра.

Вяра. Струваше му се някак плитък заместител, но на Кел не му се виждаше редно да вини сиволондонците. Всички имат нужда да вярват в нещо, а без магия те се бяха примирили с по-нисш бог. Такъв, пълен с неясноти и загадки, и с измислени правила. Иронията беше, че бяха изоставили магията много преди тя да ги изостави и я бяха смазали със своя всемогъщ Бог.

— А какво правите с мъртъвците си? — притисна го кралят.

— Изгаряме ги.

— Варварски ритуал — изсумтя Джордж недоволно.

— По-добре, отколкото да полагаме труповете им в сандък.

— А какво става с душите им? — продължи кралят, видимо и искрено притеснен. — Къде отиват според вас, щом не вярвате в рая и в ада?

— Връщат се в източника си — каза Кел. — Магията е във всичко, Ваше Величество. Тя е течението на живота. Вярваме, че когато човек умре, душата му се завръща в това течение и тялото се превръща отново в съставляващите го елементи.

— А личността?

— Тя престава да съществува.

— Какъв е смисълът тогава? — възмути се кралят. — Да живееш почтено, щом няма нищо отвъд? Щом не печелиш нищо?

Кел често умуваше по въпроса — по свой си начин — но не копнееше за живот след смъртта. Просто не искаше да се връща в нищото, все едно не е съществувал. Адът на Сивия Лондон щеше да замръзне обаче, преди той да се съгласи за каквото и да е с новия крал.

— Смисълът, предполагам, е в това да си изживееш добре живота.

Джордж започваше видимо да почервенява:

— Но какво спира човек да извършва грехове, щом няма от какво да се бои?

Кел сви рамене.

— Виждал съм хора да грешат и в името на бога, и в името на магията. Злоупотребяват с висшите си сили, все едно каква форма придобиват.

— Но без отвъден живот — намуси се кралят. — Без вечна душа… Неестествено е.

— Напротив — не се съгласи Кел. — Това е най-естественото нещо на света. Природата се движи в кръг и ние сме природата. Неестествено е да се вярва в непогрешимия човек и в хубаво място, което ни очаква в небесата.

Джордж се разсърди не на шега:

— По-внимателно, мастър Кел. Това е богохулство.

Кел се намръщи.

— Досега не ми правехте впечатление на особено вярващ, Ваше Величество.

Кралят се прекръсти.

— По-добре да внимава човек. Освен това… — озърна се, — аз съм крал на Англия. Възкачих се на трона по Божието право. Управлявам по волята на същия Господ, с Когото се подиграваш. Негов слуга съм и кралството е мое по Негова воля… — издекламира той като заучена реч. Прибра кръста обратно под яката си. С гримаса добави: — Навярно щях да се кланям на твоя бог, стига да бях способен да го видя и докосна, както ти правиш.

И ето ги отново в начална позиция. Старият крал се отнасяше към магията с преклонение, с детска почуда. Този нов крал я третираше така, както гледаше на всичко друго. С похот.

— Веднъж ви предупредих, Ваше Величество — напомни му Кел. — Магията няма място във вашия свят. Вече не.

Джордж се усмихна и за миг заприлича по-скоро на вълк, отколкото на охранен човек.

— Сам го каза, мастър Кел, светът се движи в кръг. Не е изключено времето ни отново да дойде… — Усмивката му изчезна, изместена от обичайното изражение на лукава пресметливост. Ефектът беше обезпокоителен и накара Кел да се запита дали този човек наистина е толкова хитър и самовглъбен, за какъвто го мислеше народът му, или под плитката, увлечена да си угажда черупка се крие нещо друго.

Как го беше казала Астрид Дейн?

Не вярвам на нищо, освен ако не ми принадлежи.

През подземието лъхна течение и разлюля пламъчетата на свещите.

— Ела — каза Джордж и обърна гръб и на Кел, и на гроба на стария крал.

Младият антари се поколеба, сетне извади от джоба си лина от Червения Лондон — звездата блестеше в центъра на монетата. Винаги носеше по една за краля — всеки месец старият монарх се жалваше, че магията на неговата слабее, както горещината от гаснеща жарава, затова Кел му носеше друга за смяна, затоплена от джоба и ухаеща на рози. Сега Кел я загледа, докато я въртеше между пръстите си.

— Тази е новичка, Ваше Величество…

Докосна я до устните си, пресегна се и положи топлата монета на капака върху студения каменен саркофаг. Прошепна:

— Сорес наст.

Сладки сънища.

С тези думи Кел последва новия крал нагоре по стълбите и навън в студа.

 

 

Кел си наложи да не мърда, докато чакаше кралят на Англия да завърши писмото си.

Домакинът му не бързаше и бе оставил тишината в стаята да се сгъсти до степен да предизвика такова неудобство у Кел, че да му се прииска да заговори, най-малкото за да я наруши. Той обаче се досещаше за целта на краля, затова си държа езика зад зъбите и стоеше, загледан в снеговалежа и потъмняващото отвъд прозореца небе.

Най-сетне писмото бе готово, Джордж се облегна в стола, взе чаша вино и докато отпиваше от нея, се загледа в листовете. Помоли:

— Кажи ми поне нещо за магията.

Кел се намръщи, но кралят допълни:

— Всички ли в твоя свят притежават такава способност?

— Не всички — отвърна колебливо младежът. — И не по равно.

Джордж разклати леко чашата.

— Значи може да се каже, че могъщите са избрани.

— Някои хора вярват в това — съгласи се Кел. — Други смятат, че е въпрос на късмет. Все едно да ти се падне добра ръка на карти.

— В такъв случай, значи ти се е паднала особено добра ръка.

Антари замислено се взря в краля.

— Ако сте свършили с писмото…

— Колко души имат твоите способности? — прекъсна го Джордж. — Да пътуват между световете. Не са мнозина, обзалагам се, инак щях да виждам тях вместо теб. Всъщност… — той се изправи на крака, — цяло чудо е, че твоят крал те изпуска от очи.

Кел виждаше какви мисли се въртят в главата на домакина му, същински зъбни колелца. Не възнамеряваше обаче да се превръща в част от колекцията му.

— Ваше Величество — постара се да подхване спокойно той, — ако изпитвате желание да ме задържите тук с намерението да спечелите нещо, ще положа всички усилия да обезкуража подобен опит и да ви напомня, че всяко подобно действие би прекъснало бъдещата комуникация с моя свят…

Искаше му се да добави: Моля, не постъпвайте по този начин. Дори не опитвайте. Непоносима му бе мисълта да загуби последното си убежище. За всеки случай додаде:

— Плюс това положително и сам ще откриете колко е трудно да ме задържите.

За щастие, кралят вдигна отрупаните си с пръстени ръце в престорен жест, че се предава.

— Бъркаш по отношение на мен — отвърна с усмивка, ала Кел изобщо не смяташе, че греши. — Не разбирам защо нашите две велики кралства не поддържат по-близка връзка.

Сгъна писмото и го запечата с восък. Беше дълго — няколко страници по-дълго от обикновено, ако се съди по дебелината на хартията и по тежестта, когато Кел го пое.

— Години наред официалности спъваха тези писма, те съдържаха недомлъвки вместо ясна мисъл, предупреждения заместваха обясненията, а безполезни късове информация заемаха мястото на истинското знание — продължи кралят.

Кел пъхна писмото в джоба на палтото си.

— Ако това е всичко…

— Всъщност не е — прекъсна го Джордж. — Имам нещо за теб.

Кел се намръщи, когато той сложи на масата малка кутийка. Не посегна към нея.

— Много мило от ваша страна, Ваше Величество, но ще откажа.

Кухата усмивка на Джордж избледня:

— Ще откажеш подарък от краля на Англия?

— Ще откажа подарък от всекиго — уточни Кел, — особено щом схващам, че е предназначен за разплащане. Макар да не знам за какво.

— Много е просто — отвърна Джордж. — При следващо посещение ще ми донесеш нещо в замяна.

Кел мислено направи гримаса.

— Пренасянето на вещи е измяна — каза, рецитирайки правилото, което бе нарушавал толкова много пъти.

— Ще бъдеш добре компенсиран.

Кел си потърка носа.

— Ваше Величество, имаше време, когато дори щях да обмисля молбата ви…

Е, не вашата конкретно, каза си, а по принцип.

— … но това време отмина. Помолете моя повелител да сподели с вас знания, щом желаете. Поставете въпроса за дар от него и, ако склони, ще ви го донеса. Но по моя воля не пренасям нищо…

Болеше го да изрече тези думи — раната не беше съвсем зараснала, белегът все още бе чувствителен. Поклони се и се обърна да си върви, макар кралят да не го беше освободил.

— Много добре — изсумтя Джордж и се изправи с почервенели бузи. — Ще те изпратя.

— Не — възрази Кел и отново се обърна. Добави: — Няма да ви създавам подобни затруднения. Имате ангажимент да се погрижите за гостите си… — Думите му бяха сърдечни; тонът — не. — Сам ще се върна, откъдето дойдох.

А вие няма да ме последвате.

Кел остави зачервения Джордж до бюрото му и отиде в старата спалня на краля. Искаше му се да заключи вратата зад гърба си. Но ключалките, разбира се, бяха от външната страна. Още едно напомняне, че тази стая представлява по-скоро затвор, отколкото дворец.

Младежът затвори очи и се опита да си спомни последната си среща с краля. Старият крал не изглеждаше добре. Не се и чувстваше никак добре, но все пак позна Кел и доста се разведри от неговото присъствие, усмихваше се и поднесе кралското писмо към носа си, за да вдъхне аромата му.

Рози, промърмори тихичко. Винаги рози.

Кел отвори очи. Част от него — уморената и натъжена — искаше да си иде у дома. Но като цяло копнееше да се махне от този проклет замък, да се озове някъде, където да не бъде кралски вестоносец, нито антари, затворник или принц: да поскита из улиците на Сивия Лондон, да се превърне в сянка, в един от множеството.

Отиде до отсрещната стена, където тежки драперии обграждаха прозореца. Вътре беше толкова студено, че по стъклото нямаше заскрежаване. Кел дръпна завесата встрани, за да види тапета отдолу, чиито шарки бяха нарушени от избелял знак — просто петно на слабата светлина. Представляваше кръг с черта през него: знак за пряк път за прехвърляне от „Уиндзор“ до „Сейнт Джеймс“. Кел дръпна дебелата завеса още по-настрани и разкри втори знак — отдавна щеше да е изчезнал, ако не бе стоял защитен от времето и светлината.

Шестолъчна звезда — един от първите знаци, създадени от Кел преди години, когато доведоха краля в „Уиндзор“. Нарисува същия символ върху камъните на градинска стена, минаваща покрай двореца. Там белегът бе изчезнал отдавна, отмит от дъжда и погребан от мъха, но това нямаше значение. Веднъж нарисуван, дори ако следите от него вече не се виждаха, кървавият сигил не избледняваше от света тъй бързо, както от зрението.

Кел си вдигна ръкава и извади ножа. Драсна плитък разрез от вътрешната страна на китката си, топна пръст в кръвта и прерисува символа. Притисна длан към него и хвърли последен поглед към празната стая и нахлуващата под прага светлина. Вслуша се в далечните отгласи от смях.

Проклети крале, помисли си Кел и напусна „Уиндзор“ завинаги.