В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (11)

I

Червеният Лондон

Кошмарът започна както винаги — с Кел, застанал насред обществено място. Понякога беше „На хвърлей камък“ или градината със статуите пред крепостта на Дейн, или Лондонското светилище — едновременно сред хората и сам.

Тази вечер се намираше на Нощния пазар.

Гъмжеше от народ — по-голяма тълпа, отколкото Кел някога бе виждал; хората се тъпчеха рамо до рамо покрай речния бряг. Стори му се, че видя Рай отсреща, но докато смогне да извика името на брат си, принцът изчезна в тълпата.

Наблизо съзря момиче с тъмна коса, подстригана на черта под ухото, и я повика — Лайла? — ала щом пристъпи към нея, тълпата се залюля и я погълна. Всички му бяха познати и същевременно — непознати в местещата се гмеж от народ.

След миг зловещо-бяла коса привлече погледа му — жилестият Атос Дейн се плъзгаше като змия през тълпата. Кел изръмжа и посегна към ножа си, но го спря студена хватка върху ръката му.

— Момченце-цветенце — изгука глас в ухото му и той се завъртя, за да види Астрид, покрита с цепнатини, сякаш някой бе слепил разпарчетосаното й тяло. Кел отстъпи с олюляване, но тълпата се беше сгъстила още повече и някой го бутна изотзад. Докато успее да си възвърне равновесието, и двамата Дейн бяха изчезнали.

Рай отново се мярна в далечината. Озърташе се, все едно търси някого, и изричаше нещо — име, което Кел не чуваше.

Друг непознат се блъсна силно в младия антари.

— Съжалявам… — промърмори. — Извинете…

Но думите отекваха и хората все се блъскаха в него, все едно не го виждат, сякаш го няма тук. И тогава, едва помислил си го, всички спряха насред крачка и се извърнаха към него, с лица, които се превръщаха в зловещи маски на гняв, страх и отвращение.

— Съжалявам — повтори той и вдигна ръце навреме да види как вените му почерняват.

— Не! — прошепна, докато магията пълзеше нагоре по ръцете му. — Не, моля, не!

Усещаше как мракът бръмчи в кръвта му, докато се разпространява. Тълпата се раздвижи отново, но вместо да се разотидат, хората се трупаха около него.

— Назад! — предупреди ги Кел и понеже не го послушаха, опита да избяга, но откри, че краката му не искат да се движат.

— Твърде късно — разнесе се отнякъде гласът на Холанд. Отвсякъде. — Щом веднъж го пуснеш в себе си, вече си изгубен.

Магията си проправяше път през него с всеки удар на сърцето. Кел се опита да се бори с нея, но тя вече се намираше в главата му и шепнеше с гласа на Витари:

Пусни ме да вляза!

Мракът се удари в сърцето на Кел, болка се стрелна назъбена през гърдите му и в далечината Рай припадна.

— Не! — извика магьосникът, пресегна се към брат си — безполезно, безнадеждно — но щом ръката му докосна най-близкия човек, мракът прескочи като огън от пръстите му към гърдите на непознатия. Той потрепери, сетне рухна и при падането на паважа тялото му се разсипа на прах. Но още преди това хората и от двете му страни също взеха да падат, а смъртта се развихряше като вълна през тълпата, безмълвно поглъщаше всички. Зад тях сградите също се рушаха, мостовете, накрая и дворецът, докато Кел не остана сам в празния свят.

И тогава в тишината чу звук: не беше хлипане, нито писък, а смях.

Отне му малко време да разпознае гласа.

Беше неговият.

 

 

Кел изпъшка и мъчително се изтръгна от съня.

През вратите на спалнята се процеждаше светлина и се отразяваше в пресен пласт сняг. Слънчевите отблясъци го накараха да се намръщи и да отклони очи, притиснал длан към гърдите си в очакване бясно разтуптяното му сърце да успокои ход.

Беше заспал в креслото, напълно облечен, а главата го болеше от алкохолните похождения на брат му.

— Да му се не види, Рай — промърмори Кел и се изправи. Слепоочията му пулсираха и звукът съвпадаше със случващото се зад прозореца му. Ударите, които той — добре де, Рай — понесе предишната нощ, представляваха само спомен, но последиците от питиетата се бяха удвоили и Кел прецени, че острата и краткотрайна болка от рана е за предпочитане пред притъпеното, но продължително мъчение на махмурлука. Чувстваше се като мъртвец и докато плискаше със студена вода лицето и шията си и се обличаше, искрено се надяваше на принца да му е още по-зле.

Пред вратата на стража стоеше гвардеец с посивяващи слепоочия. Кел се намръщи. Всеки път се надяваше да попадне на Хастра. Вместо това обикновено откриваше Стаф. Онзи, който го мразеше.

— Добро утро — поздрави го магьосникът и го подмина.

— Следобед е, сър — тръгна на крачка след него Стаф — или Сребрьо, какъвто прякор бе лепнал на застаряващия войник Рай. Кел не си умираше от радост при вида на Стаф или Хастра като последица от Черната нощ, но и не беше изненадан. Не беше вина на гвардейците, че крал Максим не вярва вече на своя антари. Точно както не беше и вина на Кел, че гвардейците не винаги успяваха да хванат дирите.

Намери Рай в Слънчевата стая — дворче, обкръжено от стъкло — да обядва с краля и кралицата. Принцът изглежда се справяше с махмурлука с изненадващо спокойствие, макар Кел да усещаше главоболието му, пулсиращо по същите линии като неговото, и забеляза, че принцът седи с гръб към озарената от слънцето страна и яркия ден зад прозорците.

— Кел! — възкликна Рай бодро. — Започнах да мисля, че ще проспиш деня!

— Съжалявам — отвърна многозначително Кел. — Сигурно съм пийнал малко повече снощи.

— Добър ден и на теб, Кел — поздрави го кралица Емайра, елегантна дама с кожа по-гладка от полирано дърво и златен обръч, положен върху черната като гарваново крило коса. Говореше мило, но дистанцирано и Кел имаше чувството, че са минали седмици, откакто е посягала да го помилва по бузата. Всъщност бе дори по-отдавна. Ставаха близо четири месеца от Черната нощ, когато младият антари вкара черния камък в града и Витари премина по улиците, а Астрид Дейн заби кинжал в гърдите на Рай и Кел даде част от живота си, за да го върне.

Къде е синът ни? — попита тогава кралицата, сякаш имаше само едно дете.

— Надявам се да си отпочинал добре — отбеляза крал Максим и вдигна очи от купчината книжа пред себе си.

— Така е, сир…

На масата бяха сервирани плодове и хляб. Кел се настани на празния стол, към него приближи слуга със сребърна кана и му наля чаша врял чай. Той я гаврътна на една изгаряща глътка и слугата, след като го измери с поглед, му остави каната — мил жест, за който младежът беше безмерно благодарен.

Още двама души седяха на масата: мъж и жена, и двамата облечени в отсенки на червеното, всеки със златна брошка с печата на Мареш — бокал и изгряващо слънце — закопчана на рамото. Брошката определяше гостите като „приятели на короната“; разрешаваше им пълен достъп до двореца и нареждаше на слугите и гвардейците не само да ги приветстват, но и да им помагат.

— Парло, Лисейн — поздрави ги Кел. Те бяха остра, избрани да организират турнира, и младият антари имаше чувството, че през последните няколко седмици ги е виждал по-често от краля и кралицата.

— Мастър Кел — обадиха се те в синхрон и наклониха глава със заучени усмивки и пресметливо раболепие.

На масата беше разгърната карта на двореца и прилежащите земи, едното й ъгълче — пъхнато под блюдо с тартове, другото — под чаша с чай, и Лисейн сочеше към южното крило.

— Планираме там да отседнат принц Кол и принцеса Кора, в Изумрудения апартамент. В деня преди пристигането им ще бъдат доставени свежи цветя.

От другата страна на масата Рай направи гримаса срещу Кел. Младият антари беше твърде уморен да се опитва да я разчете.

— Лорд Сол-ин-Ар — продължи Лисейн, — ще бъде настанен в Западния апартамент. Заредили сме го с кафе, точно според заповедите и…

— А кралицата от Веск? — избуча Максим. — Ами кралят на Фаро? Защо те не ни удостоят с присъствието си? Не ни ли вярват? Или си имат по-важни неща за вършене?

Емайра се намръщи:

— Избраните от тях емисари са подходящи.

Рай възрази:

— Кралица Ластра от Веск има седем деца, майко; съмнявам се за нея да е голямо неудобство да ни даде две назаем. Що се отнася до фароанците, лорд Сол-ин-Ар е прословут антагонист, прекарал е последните две десетилетия в опити да предизвика вълнения навсякъде, където отива, с надежда да разпали достатъчно голям конфликт, та да детронира брат си и да превземе властта във Фаро.

— Откога се интересуваш толкова от имперска политика? — осведоми се Кел, вече на третата чаша чай.

За негова изненада Рай му се сопна и отряза:

— Интересувам се от кралството си, братко. Редно е и ти да го правиш.

— Аз не съм им принц — отбеляза Кел. Не беше в настроение да търпи натякването на брат си. — Аз съм само онзи, комуто се налага да изгребва кашите на принца.

— О, как го каза, сякаш ти нямаш склонност да забъркваш каши?

Двамата се гледаха право в очите. Кел устоя на желанието да намушка с вилица крака си, само и само да види как брат му трепва.

Какво им ставаше? Никога преди не се бяха държали грубо един с друг. Ала май не само болката и насладата се пренасяха по връзката. Страх, раздразнение, гняв: всичко протичаше по обвързващото заклинание, отекваше помежду им и се усилваше. Рай поначало си беше вятърничав, но сега Кел чувстваше вечно менящия се нрав на брат си, постоянните трептения на настроението, и това го влудяваше. Нямаше значение какво разстояние ги дели. Все едно дали стояха рамо до рамо, или на Лондони разстояние. Нямаше път за бягство.

Връзката помежду им все повече и повече се превръщаше в окови.

Емайра се окашля:

— Намирам източното крило на двореца за по-подходящо за лорд Сол-ин-Ар. По-добре осветено е. Но какво да правим със свитата му? Весканците винаги пътуват с пълен антураж…

Кралицата успокои присъстващите и умело отклони разговора от кипналите настроения на братята, но във въздуха останаха да витаят твърде много неизречени думи и атмосферата стана потискаща. Кел се изправи и се приготви да се оттегли.

— Къде отиваш? — попита Максим и връчи книжата на прислугата.

Кел се извърна към него.

— Смятах да нагледам строежа на плаващите арени, Ваше Величество.

— Рай ще се заеме — отвърна кралят. — Ти имаш задача за изпълнение… — и му подаде плик. Преди да види това парче хартия, Кел не осъзнаваше колко му се иска да тръгне на път — да избяга не само от двореца, но и от този град, от този свят.

Нямаше адрес, но знаеше точно къде се очаква да го отнесе. Връзката с Белия Лондон беше в застой, откакто тронът му се опразни и градът тънеше във война за короната за първи път от седем години. След смъртта на Дейн Кел бе ходил дотам само веднъж и замалко да си изгуби живота сред свирепите тълпи. После взеха решение за известно време да страни от Белия Лондон, докато вълненията не затихнат.

Оставаше само Сивият Лондон. Простото, лишено от магия царство, потънало във въглищен дим и по-стабилно от уличен паваж.

— Готов съм да тръгна — Кел пристъпи към краля.

— Пази се от принц-регента — предупреди Максим. — Тези послания са въпрос на традиция, но желанията му стават все по-настоятелни.

Кел кимна. Често му се искаше да пита краля какво мисли за управника на Сивия Лондон; задаваше си въпроси за съдържанието на писмата му и дали принц-регентът разпитва толкова подробно титуляра на съседния трон, колкото и Кел.

— Често се интересува за магия — каза на краля. — Правя всичко по силите си да го обезкуража.

Максим изсумтя:

— Той е глупак. Внимавай с него.

Кел вдигна вежда. Нима кралят действително се притесняваше за безопасността му? Посегна към писмото, видя искрица недоверие да проблясва в очите на повелителя си и настроението му се развали. Максим носеше сръдните като белези. Избеляваха с времето, но винаги оставяха следа.

Кел си даваше сметка, че сам си навлече недоволството му. Години наред използва експедициите в ролята на кралски пратеник, за да пренася забранени предмети между световете. Ако не си беше изградил репутация на контрабандист, черният камък никога нямаше да се озове в ръцете му, нито пък щеше да убива и да породи хаос в Червения Лондон. Близнаците Дейн несъмнено все пак щяха да намерят начин, но нямаше да използват Кел за целите си. Послужи им за пешка и се показа същински глупак, и сега си плащаше за това — точно както Рай бе принуден да плаща за постъпката си — допусна амулетът да го обладае и съответно Астрид Дейн да се настани в тялото му. В крайна сметка и двамата имаха вина. Но кралят все още обичаше Рай. Кралицата все още го гледаше в очите.

Емайра му подаде втори, по-малък плик. Бележка за крал Джордж. Най-вече проява на любезност, но крехкият крал се крепеше на тази кореспонденция — а също и Кел. Болният Джордж нямаше представа колко къси стават писмата, а младият антари нямаше намерение да допусне той да го узнае. Научи се да ги усложнява, да плете интимни подробности за арнеските крал и кралица, за похожденията на принца и за своя живот в двореца. Този път вероятно щеше да разкаже на Джордж за турнира. На краля щеше да му хареса.

Взе писмата и се обърна да поеме на път, вече зает с мисли какво ще каже. В този момент Максим го спря.

— А каква ще бъде точката ти на връщане?

За миг Кел се вцепени. Въпросът наподобяваше опъната каишка — напомняне, че сега го държат вързан.

— Вратата ще е в основата на „Нареш Кас“, в южния край на Нощния пазар.

Стаф се навърташе около вратата и кралят го погледна, за да се увери, че го е чул, и гвардеецът кимна рязко.

— Не закъснявай — нареди Максим.

Кел се извърна и остави кралското семейство да обсъжда гостите за турнира, чистите чаршафи и кой предпочита кафе, а кой — вино или силен чай.

На входа на Слънчевата стая младежът погледна през рамо и установи, че Рай го наблюдава с многозначително изражение; би могло да се изтълкува като „Съжалявам“, но също и като „Разкарай се“ или дори „Ще говорим после“. Кел не задълба в размисъл и избяга, а пътем пъхна писмата в джоба на палтото си. Решително обиколи коридорите на двореца, върна се в покоите си и влезе в нишата на спалнята, като затвори вратата зад гърба си. Рай сигурно би използвал подобен алков да държи ботуши или брошки за наметала, но Кел бе превърнал пространството в малка, ала добре снабдена библиотека, където стояха разнообразни събрани от него текстове по темата за магията. Трактатите бяха колкото философски, толкова и практически, много от тях — дар от мастър Тийрън или взети назаем от дворцовата библиотека, имаше и негови лични дневници, изпълнени с размисли по повод кръвната магия антари, за която се знаеше толкова малко. Едно тънко черно томче той беше посветил на витари: черната магия, пробудена и разрушена все от неговата ръка миналата година. Дневникът съдържаше повече въпроси, отколкото отговори.

Върху вътрешната страна на вратата на библиотеката се виждаха надраскани на ръка половин дузина символи: всеки прост, но лесно различим — преки пътища към други места в града, внимателно начертани с кръв. Някои бяха избелели от неупотреба, други — съвсем пресни. Един от символите — кръг с чифт пресечени линии, драснати през него — водеше към светилището на Тийрън на отвъдния бряг. Кел прокара пръсти по знака и живо си припомни как помага на Лайла да примъкнат умиращия Рай през вратата. Друг от знаците водеше преди време до личната стая на младия магьосник в „Рубинени поля“ — единственото място в Лондон, негово наистина. Сега представляваше само петно пепел.

Кел огледа внимателно вратата, за да открие търсения знак: звезда, съставена от три пресичащи се щрихи.

Символът носеше свои спомени: стар крал стои в стая, превърната в килия, а възлестите му пръсти стискат червена монета, докато мърмори за избледняваща магия…

Кел измъкна кинжала си от мястото му под маншета на палтото и си поряза ръката. Потече кръв — плътна и алена — той натопи пръст в нея и нарисува символа наново. Притисна длан с разперени пръсти към знака и каза:

— Ас таскен.

Прехвърли ме.

После пристъпи напред.

Светът омекна и се усука около дланта му и той премина от тъмната ниша под ярко слънце, силно и достатъчно остро да съживи поотслабналото му главоболие. Кел вече не беше в личната си библиотека, а стоеше в добре поддържан вътрешен двор. Не беше в Сивия Лондон — още не — а в градината на остра в елегантно селце на име Дисан, важно не поради отличните си овошки или стъклените статуи, а защото заемаше същото място в Червения Лондон, където се намираше дворецът „Уиндзор“ в Сивия.

Абсолютно същото място.

Пътническата магия действаше само по два начина. Кел умееше или да се прехвърля между две различни места в един и същи свят, или да пътува между еднакви места в различни светове. Понеже държаха английския крал в „Уиндзор“, разположен доста далеч от град Лондон, налагаше се да се разходи първо до градината на остра Паверон. Навигационна хитрина, измислена от Кел… не че някой знаеше подробности за магията на антари, та да я оцени. Холанд навярно, но той беше мъртъв, а и несъмнено си имаше мрежа от преки и междинни преходи, достатъчно сложна да превърне опитите на Кел в детинска игра. Зимният вятър фучеше около младежа и той потрепери, докато измъкваше писмата от джоба с неокървавената си ръка, после заобръща палтото отвътре навън и отвън навътре, за да открие търсената страна — черна дреха до коленете, с качулка и кадифена подплата. Подходяща за Сивия Лондон, където студът винаги пронизва по-остро, по-сурово и с особена влажност прониква през плат и кожа.

Кел надяна новото палто и пъхна писмата в един от джобовете му (подплатени с омекотена вълна вместо с коприна), избълва облак топъл дъх и беляза заледената стена с кръв от ръката си. После понечи да посегне към връвта с амулети на шията си, ала нещо привлече вниманието му. Поспря и се огледа, проучи градината. Беше сам — абсолютно насаме — и установи, че иска да се наслади на усещането. С изключение на едно пътуване на север още докато двамата с Рай бяха деца, никога не бе ходил до по-далечна точка извън града. Неизменно го наблюдаваха, но през последните четири месеца се чувстваше още повече затворник в сравнение с близо двайсетте години, откакто служеше на трона. Преди Кел се чувстваше вещ. Сега се смяташе за пленник.

Май трябваше да избяга, когато бе имал възможност.

Все още ще успееш да изчезнеш, обади се глас в ухото му. Звучеше подозрително сходно с Лайла.

В крайна сметка тя избяга. Дали би могъл и той? Не се налагаше да се крие в друг свят. Ами ако… си тръгне? Ще се отдалечи от градината и от селото, и от града. Ще се качи на пощенска кола или на кораб до океана и после… какво? Колко далеч ще стигне без почти никакви пари и с око, което издава, че е антари?

Защо не си вземеш каквото ти трябва, рече гласът.

Светът е много голям. А той изобщо не го беше виждал.

Ако остане в Арнес, най-вероятно ще го открият. Ами ако избяга във Фаро или Веск? Фароанците смятаха окото му за белег на сила и нищо повече, но Кел беше чувал да споменават името му във връзка с весканската дума крат’а — колона. Сякаш той сам крепеше арнеската империя. Ако някоя от империите го докопа…

Младият антари се втренчи в окървавената си длан. Светии, как изобщо обмисля възможно бягство?

Лудост беше самата идея, че би могъл — че ще! — изостави града си. Своя крал, своята кралица. Своя брат. Предаде ги веднъж — е, с едно престъпление, макар и извършено многократно — и това едва не му коства всичко. Не би ги обрекъл повторно, независимо какво безпокойство ще се пробуди в него.

Колко му е да си свободен, настоя гласът.

Но тъкмо в това се състоеше проблемът. Кел никога нямаше да бъде свободен. Без значение колко далеч ще избяга. Отказа се от свободния живот, когато подари своя на Рай.

— Стига толкова — каза на глас, за да усмири съмненията, докато търсеше нужната връв под яката си. Изхлузи я презглава. На нея висеше медна монета с кралски лик, изтъркан до гладкост от годините употреба. Стига толкова, помисли си той и поднесе окървавената си ръка към градинската стена. Предстоеше му работа.

— Ас траварс.

Пътувай.

Светът започна да се огъва около думите, кръвта и магията. Кел пристъпи напред с надежда да изостави зад гърба си проблемите със своя Лондон и вместо тях да прекара няколко минути с краля.

Веднага щом подметките му стъпиха върху килима в двореца, осъзна, че проблемите му тепърва започват. Нещо не беше наред, веднага му стана ясно.

„Уиндзор“ беше твърде тих. Твърде тъмен.

Легенът с вода, очакващ обикновено Кел на плота в антрето, беше празен, свещите от двете му страни не горяха.

Вслуша се за отгласи от стъпки, чу ги надалеч — в коридорите зад гърба си — ала от стаята пред него го посрещна само тишина.

Обхванат от неприятно предчувствие, младежът се насочи към покоите на краля, нетърпелив да види спаружения си домакин заспал в креслото с висока облегалка или да чуе пресекливия му, мелодичен глас. Помещението обаче се оказа празно. Заради снега, капаците на прозорците бяха затворени, а в огнището не пламтеше огън. Дневната беше студена и тъмна, с аура на окончателна обреченост.

Кел отиде до огнището и протегна ръце, сякаш да ги стопли — и миг по-късно пламъците се надигнаха в празната камина. Огънят нямаше да пламти дълго, захранван само от въздух и магия, но на светлината му младежът обиколи в търсене на следи от доскорошен обитател. Студен чай. Захвърлен шал. Покоите на краля обаче изглеждаха изоставени и необитаеми.

После погледът му попадна на писмото.

Ако би могло да се нарече „писмо“.

Самотно парче плътна кремава хартия, сгънато и облегнато на масата пред огнището, с името на антари, изписано отпред със стабилния, уверен почерк на регента.

Кел взе бележката и още преди да я разтвори, беше наясно какво ще открие вътре, но все пак му призля, когато думите затанцуваха на светлината на магическия огън.

Кралят е мъртъв.