В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (10)

V

Белият Лондон

Ожка поначало беше грациозна.

Грациозна, когато танцуваше. Грациозна и когато убиваше.

Слънчевите лъчи се лееха по каменния под, а тя се въртеше и ножовете й разсичаха въздуха по време на полета си нагоре и надолу по дъгата; един с друг и с дланите й ги свързваше една мярка черно въже.

Косата й — преди светла — сега сияеше в ярко рижо: шокиращ цвят на фона на все още порцелановата й кожа, дързък като кръв. Кичурите се вееха около раменете й, докато Ожка се въртеше и навеждаше — ярък пламък в средата на смъртоносен кръг.

Ожка танцуваше, а металът танцуваше заедно с нея, перфектен партньор на плавните й движения, и през цялото време тя си държеше очите затворени. Знаеше танца си наизуст — танц, научила първо като дете по улиците на Косик, в най-лошата част на Лондон. Танц, който бе покорила. Човек не остава жив в този град само с гол късмет. Не и ако притежава дори наченки на сила. Мършоядите ще те надушат, ще ти прережат гърлото, та да откраднат колкото и малко да носиш в кръвта си. Не ги е грижа дали си дете. Това само те прави по-лесна за залавяне и убиване.

Не и Ожка. Тя си беше прорязала път през Косик. Порасна и се опази жива в град, който успяваше да убие всекиго. И всичко.

Но това беше съвсем друг живот. Беше преди. Сега живееше „след“.

При всяко движение вените на Ожка чертаеха елегантни черни щрихи по кожата. Долавяше туптенето на магията в себе си — втори пулс, преплетен с нейния. В началото пареше, толкова гореща, че тя се страхуваше да не я погълне, както бе станало с другите. Но после й се довери. Тялото й спря да се сражава, магията — също. Тя я прегърна и щом го стори, бе прегърната в отговор и двете танцуваха заедно, горяха заедно, сливаха се като закалена стомана.

Остриетата свистяха около нея — удължения на ръцете й — танцът почти завърши.

И в този миг тя усети призоваването като гореща ракета в главата си.

Застина на място — не спря внезапно, разбира се, а полека — и същевременно нави черното въже в ръцете си така, че остриетата да тупнат в шепите й. Едва тогава отвори очи.

Едното беше жълто.

Другото — черно.

Доказателство, че е била избрана.

Не беше първата, но това не я безпокоеше. То нямаше значение. Важното беше, че другите се оказаха твърде слаби. Първият издържа само няколко дни. Вторият едва изкара първата седмица. Но Ожка беше различна. Оцеля. Щеше да оцелее, стига да остане достойна.

Такова беше обещанието на краля, дадено, когато я избра.

Ожка нави въжето около остриетата и пъхна оръжието в кобура на бедрото си.

От краищата на рижата й коса капеше пот и тя я изстиска, преди да надене жакета си и да закопчае наметалото. Плъзна пръсти по белега, минаващ от гърлото нагоре по челюстта и през бузата й, и свършваше точно под знака на краля.

Магията донесе сила за мускулите й, топлина в кръвта и цвят на лицето й, ала тя се уплаши да не би накрая да изтрие белега. Беше облекчена, че не се случи. Този белег — и всички други по тялото й — Ожка бе заслужила да носи.

Призоваването припламна отново зад очите й и тя излезе навън. Денят беше студен, но не вледеняващ, и в небесата, над облаците, сини щрихи разчертаваха небето. Сини. Не леденото мръснобяло, с което тя израсна, а истинско синьо. Сякаш самото небе се топеше. Водите на Сийлт също се размръзваха — все повече с всеки изминал ден — и ледът отстъпваше на зеленикавосива вода.

Накъдето и да се обърнеше Ожка, светът се пробуждаше.

Възкръсваше.

При тази гледка и кръвотокът на Ожка се учестяваше. Веднъж влезе в магазин и видя покрит с прахоляк сандък. Помнеше как прокара ръце по него, свали сивия саван и разкри тъмния лак отдолу. Същото става и сега, каза си тя. Кралят дойде, прокара длан през града и отърси прахоляка.

Ще отнеме време, каза той, но всичко беше наред. Промяната прииждаше.

Една-едничка уличка разделяше дома на Ожка от стените на замъка и докато пресичаше, тя стрелна с поглед реката и другата половина на града отвъд. От сърцевината на Косик до стъпалата към замъка… Дълъг път бе изминала.

Портите зееха отворени, а нови лози се катереха по каменните стени и от двете им страни. На влизане във вътрешния двор Ожка се пресегна и докосна малко пурпурно цветче.

Там, където преди се бе простирал Крос Мейкт^[1] — гробище на каменни трупове в подножието на замъка — днес се ширеше морава и тревата растеше напук на зимния хлад. Сега имаше само две статуи, изправени до каменните стълби. И двете — поръчани от новия крал, но не като предупреждение, а като напомняне за фалшиви обещания и паднали тирани.

Изобразяваха старите управници — Атос и Астрид Дейн — издялани от бял мрамор. И двамата близнаци стояха на колене. С изкривено от болка лице Атос Дейн се взираше в камшика, увит като змия около китките му. Разтегнала устни в безмълвен, безсмъртен писък, Астрид стискаше дръжката на кинжал с острие, забито в гърдите й.

Статуите бяха зловещи и неприятни. За разлика от новия крал.

Новият крал беше съвършен.

Новият крал беше избран.

Новият крал беше бог.

А Ожка? Тя забелязваше как той я гледа с прекрасните си очи и знаеше, че вече и в нея вижда красота, все повече с всеки изминал ден.

Стигна до горната площадка и премина през входа на замъка.

Ожка бе чувала легенди за стражите с празни погледи, служили под властта на Дейн — мъже с ограбен разум и души, оставени само като черупки. Но сега те бяха изчезнали и замъкът стоеше отворен и странно празен. В седмиците след падането на близнаците неведнъж го нападаха, превземаха, удържаха и изгубваха, но вече не се виждаха следи от клането. Цареше покой.

Имаше прислуга — мъже и жени се появяваха и изчезваха със сведени глави — както и дузина гвардейци, но очите им не бяха празни. Ако не друго, те се движеха целеустремено; с понятна за Ожка увереност. Това беше възкресението — легенда, пренесена в реалността, и те всички играеха роля в нея.

Никой не я спря, докато напредваше през замъка.

Всъщност някои хора дори коленичеха при преминаването й, а други шепнеха благословии и свеждаха глави. Стигна до тронната зала. Вратите й зееха отворени и кралят чакаше. Сводестият таван бе изчезнал, масивните стени и колони сега се отваряха към откритото небе.

Крачките на Ожка отекнаха по мраморния под.

Дали наистина е направен от кости, запита се тя, или е само легенда? (Ожка бе чувала само слухове; тя го играеше умно, стоеше си в Косик и по време на управлението на близнаците Дейн ги избягваше с цената на всичко. Твърде много легенди витаеха около близнаците и до една бяха кървави).

Кралят стоеше до трона и се взираше в лъскавата повърхност на гадателско езеро, образувало равен гладък кръг на подиума. Ожка счете покоя му за почти толкова хипнотизиращ, колкото и човекът, отразен в него.

Почти.

Ала нещо липсваше в черното езеро. Под гладката повърхност на човека кипеше енергия. Дори от отсрещната страна на тронната зала Ожка усещаше как бълва от него на вълни. Истински източник на сила.

Животът още се вкореняваше в този град, но в краля вече бе разцъфтял.

Той беше висок и силен, мускулите се усукваха по изваяното му тяло, силата му бе очевидна при все елегантните дрехи. Черната му, сресана назад коса разкриваше високи скули и волева брадичка. Взираше се в езерото с ръце, сплетени на гърба, устните му бяха стиснати в лека гримаса, а на челото му се забелязваше едва видима бръчка. Ръцете му! Ожка помнеше онзи ден, когато положи длани върху нея: едната притисната в основата на шията, другата — разперена върху очите й. Още тогава, преди силата му да премине помежду им, тя я усети да пулсира под кожата му и я желаеше, нуждаеше се от нея като от въздух.

С устни, съвсем близо до ухото й, кралят попита:

— Приемаш ли мощта ми?

— Приемам я — отвърна Ожка. Светът незабавно се обърна на изпепеляваща горещина, мрак и болка. Изгаряше. Докато гласът му не я пробуди отново, отблизо, с думите:

— Спри да се бориш, Ожка. Пусни го да влезе!

Тя така и стори.

Кралят я избра и тя нямаше да го подведе. Точно както в пророчествата, спасителят бе дошъл. И тя щеше да стои редом с него.

— Ожка — изрече той, без да вдига глава. От устата му името й прозвуча като заклинание.

— Ваше Величество — кимна тя и коленичи пред езерото.

Кралят я погледна и тръгна да обикаля езерото.

— Знаеш, че никак не харесвам титлите…

Ожка се изправи и го погледна в очите — едното зелено, другото черно.

— … затова ме наричай Холанд.