В. Е. Шуаб
Сборище на сенки (1)

I

В Арнеско море

Делайла Бард я биваше да си търси неприятности.

Винаги бе смятала това начинание за по-разумно, отколкото да оставя неприятностите да я намерят, но започна да премисля мнението си, след като се озова насред морето в двуместна лодка без весла, без да вижда земя и без нищичко под ръка, освен въжета, стегнали китките й.

Небето над главата й тъмнееше безлунно — море и небе отразяваха осеяния със звезди мрак и отгоре, и отдолу; само плискането на водата под люлеещата се лодка отбелязваше разликата между двете посоки. Безконечното отражение обикновено вдъхваше на Лайла усещането, че е кацнала в центъра на вселената.

Тази нощ, докато дрейфуваше, от него й се прииска да пищи.

Вместо това присви очи към примигващите в далечината светлини — единствено по червеникавия оттенък на магическите фенери различаваше кораба от звездите. И той — нейният кораб! — бавно, но решително се отдалечаваше право пред очите й.

В гърдите й се надигна паника, ала Лайла й устоя.

Аз съм Делайла Бард, помисли си, а въжето се врязваше в кожата й. Аз съм крадец, пират и пътешественик. Стъпвала съм в три различни свята и съм оцеляла. Проливах кралска кръв и държах жива магия в ръцете си. И цял кораб мъжаги не могат да се сравняват по способности с мен. Изобщо не ми трябвате!

Аз съм единствена по проклетия си род!

Лайла се почувства достатъчно вдъхновена от речта си, обърна гръб на кораба и се взря в ширналата се пред нея нощ.

Можеше и да е по-зле, каза си точно преди да усети студена вода да ближе ботушите й. Сведе очи и видя пробойната в лодката. Дупката не беше особено голяма, но и не утешаваше с размера си — и малък процеп е достатъчен да потопи лодка съвсем ефективно, макар и не така бързо.

Лайла простена и се вгледа в грубото въже, затегнато здраво около китките й, двойно благодарна, задето копелетата оставиха краката й свободни, макар и в плен на това извращение — рокля. Дълго и снабдено с фусти, кекаво зелено съоръжение с твърде много тюл и толкова тясно в кръста, та тя едва успяваше да диша, и защо, да му се не види, жените биха си причинявали същото сами?

Водата в лодката взе да се покачва все повече и Лайла се постара да се съсредоточи. Пое колкото малко дъх й позволяваха одеждите и прегледа мизерния си, бързо мокрещ се инвентар — едничка бъчонка бира (подарък на раздяла), три ножа (всичките скрити), половин дузина ракети (завещани от господата, пратили я на това плаване), гореспоменатата рокля (дяволите да я вземат) и съдържанието на фустите и джобовете на въпросното чудо (необходимо, ако възнамеряваше да преуспее).

Лайла взе една от ракетите — подобно на фойерверк устройство, което, драснато в произволна повърхност, изхвърляше поток цветна светлина. Не изблик, а стабилен лъч, достатъчно силен да прореже мрака като нож. От всяка ракета се очакваше да издържи по четвърт час и в открито море различните цветове имаха определено значение — жълто за потъващ кораб, зелено за болест на борда, бяло — за неназована опасност и червено — за пирати.

Лайла имаше по една ракета от всеки цвят и пръстите й затанцуваха по краищата им, докато обмисляше възможностите си. Загледа се в покачващата се вода на дъното и се спря на жълтата пръчка — хвана я с две ръце и я удари в ръба на малката лодка.

Избликна светлина — внезапна и заслепяваща. Разцепи света на две: свирепото нажежено-златно на ракетата и гъстата чернота от небитие около нея. Лайла прекара половин минута в проклятия и примигване на сълзи, предизвикани от яркия пламък, а междувременно се стараеше да удържи ракетата насочена нагоре и встрани от лицето си. Чак после започна да брои. Точно когато очите й най-сетне взеха да се приспособяват, сигналната пръчка изпука, изпращя и угасна. Девойката огледа хоризонта за кораб, но не видя никакъв, а вълните под лодката продължаваха бавното си, но настъпателно шествие нагоре по прасеца на ботуша. Тя взе втора ракета — бяла за опасност — и я чукна в борда, като прикри очи. Броеше как минутите отминават покрай нея и претърсваше нощта отвъд лодката за признаци на живот.

— Хайде де — прошепна. — Хайде, хайде, хайде…

Думите бяха заглушени от съскането на ракетата. Лайла се потопи обратно в мрака.

Стисна зъби.

Ако се съди по нивото на водата в малката лодка, разполагаше само с четвърт час — време колкото за една ракета — преди заплахата от потъване да стане наистина сериозна.

Точно в този момент нещо се отърка по дървения борд на лодката. Изпробва зъбите си върху нея.

Ако има бог, помисли си Лайла, небесно създание, някоя сила или дух там горе — или пък долу — и току-виж му се ще да ме види да доживея утрото, от жалост или за забавление, сега е подходящият момент да се намеси…

С тази мисъл наум тя взе червената ракета — онази срещу пирати — и я чукна в борда. Окъпа нощта около себе си в призрачна алена светлина. За момент й напомни за река Айл у дома, в Лондон. Не нейния Лондон — ако онова отвратително място изобщо е било нейно някога — или ужасяващо избледнелия град, породил Атос и Астрид, и Холанд, а неговия Лондон. Лондонът на Кел.

Той заблестя пред очите й като ракета — с рижата си коса и вечната бръчка между очите: едното синьо, другото черно. Антари. Магьосник. Принц.

Лайла стоя втренчена право в червената светлина на ракетата, докато тя не изгори образа от ретината й. Имаше по-сериозни грижи в момента. Нивото на водата се покачваше. Ракетата гаснеше. В лодката се отъркваха зловещи твари.

И, точно когато червеният огън на пиратската ракета взе да гасне, Лайла видя кораба.

Появи се като привидение — клъбце мъгла на повърхността на морето — но скоро мъглата се сбра в сянка на кораб. Лъскавочерен корпус и сияйни черни платна отразяваха нощта от всички страни, а бордовите фенери — малки и твърде безцветни — минаваха за звезди. Едва когато човек се озовеше достатъчно близо, за да проследи как гаснещата червена светлина на ракетата танцува по отразяващите повърхности, корабът идваше на фокус. А по това време вече почти беше връхлетял върху лодката.

Трепкащата светлина на ракетата стигаше Лайла да разчете и името на кораба, нанесено с отразителна боя на корпуса. „Ис Ранес Гаст“.

Медният крадец.

Лайла се ококори от почуда и облекчение. Усмихна се лекичко под мустак и после погреба усмивката под по-подходящо изражение — смес от благодарност и притеснение, с капка предпазлива надежда.

Ракетата изсъска и угасна, но корабът вече се намираше досами девойката — достатъчно близо, та да различава лицата на надвесените над планшира моряци.

— Тоса! — викна Лайла на арнески, като се изправи на крака внимателно, за да не разлюлее малката потъваща лодка.

Помощ.

Уязвимостта не й прилягаше никак, но тя се постара да я наподоби възможно най-добре, докато моряците я зяпаха отвисоко как се гуши в пълната си с вода черупка, с вързани ръце и просмукана с вода зелена рокля. Лайла се чувстваше пълна идиотка.

— Керс ла? — обърна се единият — по-скоро към другарите си, не питаше нея. Какво има?

— Късметче от морето — предположи друг.

— И аз искам дял — промърмори трети.

Неколцина моряци споменаха и по-неприятни желания и Лайла настръхна, доволна, задето акцентът им е прекалено задръстен с мръсотия и океански пръски, за да разбере предложенията в цялост, въпреки че схвана общия смисъл.

— Какво правиш там долу? — попита един моряк с кожа толкова тъмна, че се размиваше в нощта.

Арнеският на Лайла все още беше далеч от нормалното, макар четирите месеца по море в обкръжението на хора, неговорещи английски, определено да го бяха подобрили.

— Сенсан — отвърна Лайла — потъвам — което й спечели изблик на смях от събралия се екипаж. Но не й изглеждаше от „Медния крадец“ да са се разбързали да я качат на борда. Тя вдигна ръце пред себе си, та моряците да видят въжето. Сподели внимателно и упражняваната си известно време молба: — Имам нужда от помощта ви!

— То се вижда — рече един от моряците.

— Кой ли изхвърля хубави кукли? — включи се друг.

— Ами ако са я счупили вече?

— Нъц.

— Хей, момиче! Всичките ти заоблености и дадености ли са си по местата?

— Я да те поогледаме!

— Какво сте се развикали? — изтътна нечий глас и след миг през перилата на кораба се надвеси слаб като пръчка мъж с хлътнали очи и оредяваща черна коса. Останалите се отдръпнаха предпазливо, щом той се хвана за дървеното перило и се вгледа надолу към Лайла. Обхвана с поглед и нея, и роклята, и въжето, и бъчонката, и лодката.

Капитанът, обзаложи се девойката.

— Май здраво си загазила — подвикна новодошлият надолу. Не повиши тон, но думите му се чуха ясно, с отсечен, но чист арнески акцент.

— Колко проницателно — отвърна Лайла, преди да успее да си прехапе езика. Залагаше много с пиперливата забележка, но, независимо къде се намираше, едно поне си признаваше: знаеше как да разчита сигнали. И, ясно като бял ден, слабият тип се ухили.

— Превзеха кораба ми — продължи тя, — и новият няма да изтрае дълго, както всички виждате…

Капитанът я прекъсна:

— Дали няма да е по-лесно да приказваме, ако се качиш горе?

Лайла кимна с капка облекчение. Започваше да се бои, че „Медният крадец“ ще продължи нататък и ще я оставят да се удави. Което, ако се съди по наглите реплики и още по-наглите погледи на екипажа, като нищо щеше да е по-добрият вариант, но тук в лодката тя бе в безизходица, а на борда на кораба щеше да има все някакъв шанс.

От „Крадеца“ хвърлиха въже — утежненият му край цопна в покачващата се вода до краката на девойката. Тя го хвана и го използва, за да придърпа плавателния си съд до корпуса на кораба, където й бяха спуснали стълба, но преди да успее да издрапа по нея, двама моряци слязоха и стъпиха в лодката, която взе да потъва доста по-бързо. Те обаче не се притесниха. Единият се зае да качи бъчонката с бира, а другият — за потрес на Лайла — се зае да качва самата нея. Преметна я през рамо и се наложи тя да приложи и последната си капка самоконтрол — какъвто не притежаваше в изобилие — да не забие нож в гърба му, особено когато ръцете му взеха да шарят под полата й.

Лайла заби нокти в дланите си. Беше врязала осем малки полумесеца в кожата си по времето, когато морякът най-сетне я сложи да стъпи на палубата до очакващата я бъчонка („По-тежка е, отколкото изглежда — промърмори той, — и хич не е толкова мекичка…“).

— Копеле — изръмжа Лайла под нос, на английски. Морякът й смигна и промърмори нещо за мекотата там, където е най-важно, а наум тя се закле да го убие. Бавно.

После се изправи и се озова насред кръг от моряци.

Не, не моряци, разбира се.

Пирати.

Мръсни, осолени от морето и изрусени от слънцето, с обветрена кожа и избелели дрехи, и всички до един — с татуиран на гърлото нож. Знакът на пиратите от „Медния крадец“. Лайла преброи седмина, които я обградиха, петима други се занимаваха с вантите и платната. Тя предположи, че още половин дузина са долу в кубрика. Осемнайсет души. Закръгли го на двайсет.

Тънкият като вейка тип разцепи кръга и пристъпи напред. Разпери ръце:

— Соласи. Хората ми имат корави топки, но им липсват маниери… — посегна към раменете на зелената рокля. Под ноктите му имаше кръв. — Трепериш.

— Лоша нощ изкарах — оправда се Лайла, докато оглеждаше суровия екипаж с надеждата нощта й да не се влоши още повече.

Кльощавият се усмихна, а устата му се оказа изненадващо пълна със зъби.

— Анеш. Но вече си в по-добри ръце.

Лайла знаеше достатъчно за екипажа на „Медния крадец“, че да е наясно кога я лъжат, но се престори на неразбрала.

— И чии ръце ще да са тези? — попита, докато кльощавият като скелет я улавяше за ръката и опираше напуканите си устни в кокалчетата й, пренебрегвайки въжето, все още здраво стегнато около китките й.

Отговори й:

— Бализ Каснов. Прочутият капитан на „Медния крадец“.

Прекрасно. Каснов беше легенда в Арнеско море. Екипажът му беше малък, но умел; славеха се, че вземат кораби на абордаж и прерязват гърла в най-тъмните часове преди утрото, измъкват се с товара и оставят мъртъвците да гният. При все, че капитанът приличаше на умиращ от глад, беше забележителен чревоугодник, що се отнася до съкровища, особено от годните за консумиране, а Лайла знаеше, че „Медният крадец“ е тръгнал към северните брегове и прословутия град Сол с надеждата да хване в засада собствениците на особено голяма пратка изискани напитки.

— Бализ Каснов — произнесе тя името така, сякаш никога не го е чувала.

— А вие сте? — подпита я домакинът й.

— Делайла Бард. Доскоро от „Златна рибка“.

— Доскоро ли? — подметна Каснов, а хората му, очевидно отегчени от факта, че тя е още облечена, се захванаха да отварят бъчонката. — Е, мис Бард — той преплете заговорнически пръсти с нейните, — защо не ми разкажете как се озовахте на тази лодка? Морето не е място за прелестна млада дама като вас…

— Васкенс — отвърна тя — пирати — сякаш си нямаше представа, че и на този екипаж му отива същото определение. — Откраднаха ми кораба. Беше ми подарък от татко, за сватбата. Смятахме да отплаваме към Фаро — тръгнахме преди две нощи — но пиратите се появиха от нищото, щурмуваха „Златната рибка“… — Лайла бе репетирала речта си — не само думите, но и паузите. — Те… убиха съпруга ми. И капитана. Повечето от екипажа… — Тук тя си позволи да премине на английски: — Стана толкова бързо… — и веднага се взе в ръце, сякаш грешката е случайна.

Ала вниманието на капитана бе привлечено — както риба към стръв на кука.

— Откъде сте?

— Лондон — отвърна Лайла и позволи на акцента си да проличи. Моряците замърмориха. Тя продължи нататък, твърдо решена да си довърши разказа. — „Рибката“ беше малка, но прекрасна. Натоварена със запаси за месеци напред. Храна, питиета… пари. Както казах, беше подарък. А сега ми я отнеха!

Но всъщност „Рибката“ не беше изчезнала, поне не напълно. Лайла хвърли поглед през рамо, над перилата. Корабът грееше като петънце светлина на далечния хоризонт. Бе спрял отстъплението си и сякаш изчакваше. Пиратите алчно проследиха накъде гледа пленничката им.

— Колцина са на борда? — попита Каснов.

— Достатъчно — отвърна Лайла. — Седмина или осмина.

Пиратите се заусмихваха алчно. Ясно беше какво си мислят. Превишаваха противника двойно по численост и имаха кораб, способен да се превърне в сянка в мрака. Стига да успеят да догонят бягащата плячка… Лайла усещаше как я изгарят хлътналите очи на Бализ Каснов. В отговор и тя се втренчи в него и се запита нехайно дали го бива с магиите. Повечето кораби бяха защитени с шепа заклинания — те правеха живота на борда по-безопасен и по-удобен — но тя с изненада откри, че моряците притежават малко или никакви способности за елементарна магия. Алукард бе споменал колко ценни са магическите умения, а постигналият сериозно майсторство обикновено се смята за човек с доходна професия на сушата. Магьосниците в морето почти винаги се занимаваха с важните за тях стихии — вода и вятър — но малцина се справяха да обръщат вълните, а и в крайна сметка и те все пак предпочитаха добрата стара стомана. Която Лайла несъмнено ценеше високо, понеже и в момента носеше под дрехите си няколко скрити остриета.

— Защо ти пощадиха живота? — поинтересува се Каснов.

— Така ли са сторили? — предизвика го Лайла.

Капитанът облиза устни. Вече беше решил как ще постъпи с кораба й, личеше си — сега размишляваше как да се отнесе с нея. „Медният крадец“ не се славеше с прояви на милост.

— Бализ… — обади се един от пиратите с кожа, по-тъмна от всички други. Плесна капитана по рамото и зашепна в ухото му. Лайла различи само няколко промърморени думи. Лондончани. Богатство. И — откуп.

По устните на капитана плъзна лека усмивка.

— Анеш — заяви той и кимна. Сетне пред целия събрал се екипаж обяви: — Вдигайте платната! Курс на югозапад! Имаме да ловим златна рибка!

Моряците изреваха одобрително.

— Милейди — Каснов поведе Лайла към главния люк, — имала сте тежка нощ. Позволете да ви предложа каютата си, където несъмнено ще ви е по-удобно.

Зад гърба си тя чу шума от отварянето на бъчонката и разливането на бирата по канчета и се усмихна, а капитанът тръгна пръв по вътрешния трап.

 

 

Слава на Бога, Каснов не се задържа дълго.

Отърва се от Лайла в каютата си, остави я с все още вързани ръце и изчезна отново, като заключи вратата на излизане. За облекчение на девойката, в кубрика тя се размина само с трима души. Следователно екипажът на „Медния крадец“ се състоеше от петнайсетима.

Лайла се настани на ръба на капитанската койка и преброи до десет, двайсет, сетне трийсет, а над главата й трополяха стъпки и „Крадецът“ се обръщаше подир нейния бягащ кораб. Моряците дори не си дадоха труда да я претърсят за оръжия, което Лайла сметна за глупава самоувереност, измъкна ножа от ботуша си и с едничък опитен замах го завъртя в хватката си и преряза въжетата. Остави ги, където паднаха на пода. Разтри китки и си затананика: песента за Сероус; за този призрак разправяха, че дебнел по корабите в тъмна доба.

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

Задава се, тук е и в кубрика слиза.

Лайла опъна с две ръце роклята си на кръста и дръпна — полата се откъсна и отдолу се показаха плътно прилепнали черни панталони с крачоли, пъхнати в ботушите й. Над всяко коляно в кания се криеше по един нож. Острието, с което се освободи от въжетата, тя подпъхна под връзките на корсета на гърба и ги преряза, за да диша свободно.

Щом вятърът стихне, но ти свири в главата:

в ушите, в кръвта ти и в костите влиза…

Лайла метна върху койката зелената пола и я разряза от подгъва до разкъсаната талия. Скрити сред коприната имаше половин дузина тънки пръчки: служеха за кринолин и изглеждаха като ракети, но не бяха нито едното, нито другото. Накрая прибра ножа в ботуша си и издърпа фитилите.

Щом морето е гладко, но те блъска вълната:

как дрейфува тоз кораб и морето го влачи!

Над главата си Лайла чу тупване — сякаш падна тежък чувал. Последваха второ и трето: бирата вече действаше. Девойката закри носа и устата си с парче черен плат, натъркан с въглен от едната страна.

Щом звездите и месецът потънат във мрака:

празнота той не крие; зинал, мракът те чака!

Зинал, мракът те чака…

Накрая Лайла извади от останките на зелената рокля маската си. Простичка, черна, кожена маска — уникална я правеха рогата, извити със странна и заплашителна елегантност над челото. Девойката намести маската на главата си и стегна връзките й.

Тъй ще узнаеш, че Сероус тук крачи.

Задава се, тук е и в кубрика слиза…

В ъгъла на капитанската каюта бе облегнато патинирано от годините сребърно огледало и в него Лайла кимна на отражението си, докато по трапа отекваха стъпки.

Ти недей я търси, щом премине наблизо:

не ще и да видиш как влиза…

Лайла се усмихна иззад маската. После се обърна и притисна гръб към стената. Чукна едната пръчка в дървото, както стори с ракетите — ала, за разлика от тях, от „клечката“ блъвна не светлина, а валма светъл дим.

Миг по-късно вратата на капитанската каюта се отвори с трясък, но пиратите бяха закъснели. Лайла метна димящата пръчка на пода и нападателите й взеха да се препъват и се разкашляха, преди упояващият дим да ги повали.

Двама по-малко, каза си тя, като прекрачи телата им.

Остават тринайсет.