Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (6)

6.

Музиката и слънчевата светлина помогнаха. Обработихме гардероба на Мат, без да се чувствам много тъжна. Опаковахме тениските, панталоните, пуловерите и обувките му. Ароматът му беше навсякъде, както и духът му. Имах спомени за всяка една дреха. Усмихваше се, докато носеше тази вратовръзка. Плака на погребението на дядо си в този костюм. Алекса беше оставила петно от мармалад на тази риза. Тези спомени не бяха толкова болезнени, колкото очаквах. Бяха по-скоро приятни, отколкото депресиращи.

Добре се справяш, скъпа, проговори Мат в главата ми.

Не му отговорих, но се усмихнах на себе си.

Помислих си за Куонтико и възможността, която ми се откриваше там. Може би няма да е зле да оставиш това място зад гърба си.

Ако го сторя, искам аз да взема решението, а не да го правя насила. Имам нужда да прегърна призраците си и да ги успокоя, за да не ме преследват където отида. Защото това правят те.

Приключваме с гардероба, спалнята и банята. Болката я има, но е поносима. Нека бъде горчиво-сладко, сервитьорке, но гледай сладкото да е повече.

Трите слизаме по стълбите с кутии в ръце, минаваме през гаража и се качваме в таванското помещение над него, оставяме ги на пода и ги избутваме в ъглите, където знам, че ще стоят мирно на тъмно и ще събират прах.

Съжалявам, Мат, мисля си аз.

Това са просто предмети, скъпа — отвръща той. — Сърцето не може да хване прах.

Предполагам, че е така.

Между другото — казва Мат изневиделица, — какво стана с 1затеб2замен?

Не отговарям. Застанала съм на стълбата, половината ми тяло все още е в таванското помещение.

— Смоуки? — провиква се Кали от вратата на гаража.

— Идвам след секунда.

Да — мисля си аз. — Какво стана с 1затеб2замен? Какъв е планът там?

Покрай работата ми разбрах, че добрите мъже и жени също имат тайни. Добрите съпруги и съпрузи също могат да си изневеряват, да имат скрити пороци и да се окаже, че всъщност не са чак толкова добри. Също така научих, че всичко излиза на бял свят, когато умреш, защото другите са свободни да ровят в живота ти, когато си искат, и ти не можеш да направиш абсолютно нищо по въпроса.

Което ме отвежда до 1затеб2замен. Това е парола. Мат ми обясни важността да си избираме надеждни пароли, след като имейлът ни беше хакнат.

— Трябва да има цифри и букви. Колкото по-дълга е паролата, толкова по-добре, но все пак трябва да си избереш нещо, което можеш да запомниш, без да си го записваш. Нещо, за което можеш да се сетиш бързо. Като… — Мат щракна с пръсти. — Едно за теб, две за мен. Това е израз, който не ми излиза от главата. Промених го малко, добавих цифри и накрая стана 1затеб2замен. Глуповата парола, но ще я запомня и ще е трудно за някого да я налучка случайно.

Мат беше прав. Паролата залепна като дъвка на подметка. 1затеб2замен. Никога не ми се наложи да си я запиша. Винаги ще я помня.

Няколко месеца след като Мат почина, бях седнала на компютъра му. Имахме домашен офис с компютър за всеки от нас. По него време бях напълно безчувствена и просто исках да събудя някоя емоция в тялото си. Прегледах имейла му, рових във файловете му. Натъкнах се на една папка, която беше озаглавена „Лично“. Когато щракнах върху нея, за да я отворя, разбрах, че е защитена с парола.

Без дори да се замислям, в главата ми изникна 1затеб2замен. Пръстите ми се насочиха към клавиатурата. Имах намерение да я въведа. Но се спрях.

Замръзнах.

Ами ако? — помислих си. — Ами ако лично наистина означава лично? Като нещо, което не е за моите очи?

Тази мисъл ме потресе. И ужаси. Въображението ми препусна като лудо.

Любовница? Порно? Обичал е някоя друга?

След тези мисли последва вина.

Как може да си мислиш подобни неща? Това е Мат. Твоят Мат.

Излязох от стаята, изгоних господин 1затеб2замен и се опитах повече да не мисля за това.

Само че споменът се появява от време на време. Като сега.

Е? Истина или отрицание?

— Смоуки? — провиква се отново Кали.

— Идвам — отвръщам и слизам по стълбата.

Все още усещам Мат.

Чака.

1затеб2замен.

Опаковането на миналото не е никак приятна работа.

* * *

Заставаме на прага на вратата на стаята на Алекса. В мен се заражда неприятно усещане. Болката тук е по-остра, но поносима.

— Хубава стая — казва Елейна.

— Алекса искаше да е такава — отвръщам и се усмихвам.

Това е стаята мечта за всяко малко момиче. Леглото е цялото в пурпур, като на някоя принцеса, и с балдахин. Кувертюрата и възглавниците са дебели, меки и удобни. „Лягай, потопи се в нас“, приканват те.

Една четвърт от пода е покрита с колекцията от плюшени играчки на Алекса. Те варират от малки, през големи до огромни, а животинските видове, които изобразяват, са от неопределени до фантастични.

— Лъвове, тигри, муслони, о, майко — шегуваше се Мат.

Оглеждам стаята и се сещам нещо. Чудя се как е възможно да не ми е хрумвало досега.

Бони спи с мен от деня, в който я доведох в къщата. Не мисля, че някога е влизала в тази стая.

Бъди по-конкретна — смъмрям се. — Никога не си я водила тук, това е истината. Никога не си я питала дали иска купища плюшени играчки или пурпурна експлозия от чаршафи и одеяла.

Време е да поправя това, мисля си. Коленича до Бони.

— Искаш ли нещо оттук, скъпа? — питам я. Тя ме поглежда, очите й търсят моите. — Можеш да вземеш всичко, което пожелаеш. — Стискам ръката й. — Наистина. Можеш да получиш цялата стая.

Тя поклаща глава. Не, благодаря ти — иска да отвърне.

Оставила съм играчките зад гърба си — говори погледът й.

— Добре, миличка — отвръщам и се изправям.

— Как искаш да процедираме тук, Смоуки? — Нежният глас на Елейна ме стряска.

Прокарвам ръка през косата на Бони, докато оглеждам стаята.

— Е… — започвам аз, но в този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Кали завърта очи.

— Пак се почва.

— Барет — отговарям аз.

Съжалявам — извинявам им се беззвучно.

Един дълбок глас избоботва:

— Смоуки, Алън е. Съжалявам, че те безпокоя точно днес, но имаме проблем.

Алън ръководи екипа, докато съм в отпуска. Той е напълно подходящ за целта и фактът, че е изпитал нужда да ми се обади, ме кара да наостря уши.

— Какво има?

— Намирам се пред една къща в „Канога парк“. Местопрестъпление. Тройно убийство. Неприятна работа. Уловката е, че вътре има шестнадесетгодишно момиче. Насочила е оръжие в главата си и казва, че ще разговаря само с теб.

— Поискала е да говори с мен? Нарекла ме е по име?

— Да.

Млъквам за миг, за да обработя информацията:

— Наистина съжалявам, че те безпокоя, Смоуки.

— Не се тревожи за това. Бездруго смятахме да си починем малко. Дай ми адреса и двете с Кали ще дойдем възможно най-скоро.

Записвам информацията и затварям.

Хората не са прави, като си казват, че смъртта си почива от време на време. Лоша работа. Както винаги, живея на няколко равнища: опитвам се да превърна къщата си в дом, трябва да взема решение дали да напусна този дом и да се преместя в Куонтико и да попреча на една млада жена да си пръсне мозъка. Мога да правя всичко и да дъвча дъвка в същото време. Браво на мен.

Поглеждам Бони.

— Миличка… — започвам аз, но млъквам, когато тя ми отговаря с кимане. Всичко е наред, върви, казва ми.

Поглеждам съпругата на Алън.

— Елейна…

— Ще я гледам.

Изпитвам облекчение и благодарност.

— Кали…

— Аз ще карам — отвръща тя.

Прикляквам до Бони.

— Ще ми направиш ли една услуга, скъпа?

Тя ме поглежда въпросително.

— Помисли какво да правим с всички тези плюшени играчки.

Бони се ухилва. Кима.

— Яко. — Изправям се и се обръщам към Кали. — Да вървим.

Чакат ни лоши неща. Не искам да стават нетърпеливи.