Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (55)

55.

Сара е отлепила очи от пода и се е обърнала към мен. Виждам изтощението й и то ме ужасява. Тя е човек, който вече се е предал.

— Какво ти каза той? — питам аз. Внимавам гласът ми да е лишен от всякакви емоции — от всякакви, — за да не си помисли, че я осъждам.

Сара извръща поглед от мен.

— Каза ми, че се нуждае от паролата на компютъра на Майкъл. Каза ми, че ще отведе ченгетата до грешния човек и аз ще му помогна за това. Като напиша дневник. Като те потърся.

— Искал е да потърсиш точно мен?

Гласът й е безизразен:

— Да.

— Какво е имал предвид с „грешния човек“?

— Каза ми, че работата му не е приключила. Не знам какво е имал предвид. Каза ми, че в един момент е обмислял да се предаде, но после е променил решението си.

Осмислям всичко това. Две неща възникват в главата ми:

Първата: Джеймс беше прав за него.

Втората: Не е Кабрера.

Следва въпрос:

Защо Кабрера е намесен?

— Той каза ли ти нещо друго?

Сара ме поглежда замислена, погледът й ме преценява. Прилича на човек, който знае някаква голяма тайна, но претегля рисковете от споделянето й.

— Сара, осъзнавам какво е направил. Направил е същото, което е сторил на майка ти, Кати Джоунс и всички останали. Избрал е човек, когото обичаш, и го е използвал, за да те накара да правиш разни неща. — Срещам погледа й. — Вината не е твоя. Не те виня. Трябва да ме погледнеш, да ме чуеш и да ми повярваш.

Лицето й започва да почервенява. Дали от тъга или гняв, не мога да преценя.

— Но… но аз знаех! Знаех, че ще дойде и ще стори някои неща на Дийн, Лоръл и Майкъл. И… — тя си поема дълбоко въздух и изхълцва — … когато ме накара да прережа гърлото на Майкъл, единственото, за което можех да мисля, беше как се усмихвах, когато си мислех за с-с-с-с-смъртта му и после ти, после те излъгах и… и… и онзи човек взриви сградата ви днес, нарани много хора, дори някои умряха и… — лицето й пребледнява — … можех да го доведа тук. Можеше да нарани Бони и Елейна. Знаех това.

— Той е искал да знаеш, Сара — казвам й.

Тя става и започва да ходи напред-назад, напред-назад, а по лицето й се стичат сълзи.

— Има още, Смоуки. Той ми каза, че ако правя каквото ми каже, ще ги пусне.

— Кого ще пусне?

— Тереза и още едно момиче на име Джесика.

Едновременно се натъжавам и разгневявам. Накарал е Сара да носи отговорност за много чужди животи, като й е дал непосилно бреме и поредица от невъзможни избори.

Сещам се за отпечатъците от крака, които намерихме в къщата на Кингсли, и за по-ранния си въпрос относно Кабрера. Вероятно е замесен, защото и той има тези белези. Може би той също има сметки за уреждане?

— Другият мъж там ли беше, Сара? В къщата на Дийн и Лоръл?

— Поне не го видях.

Може би Кабрера е бил там, но ти не си го видяла. Може би е имал една-единствена задача — да ходи бос по плочките.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш, Сара? Нещо, което смяташ, че трябва да знам?

Тя отново ме поглежда преценяващо.

— Искаше да направя още нещо, след като убиете грешния човек. Едно последно нещо, след което щеше да я пусне.

— Какво?

— Искаше да се чукам с него.

Опулвам се насреща й. Неспособна съм да отговоря известно време. Ето я и нея. Черешката на върха на неговата болката-е-удоволствие мелба.

На това младо, но предварително остаряло лице се появява ново изражение. Изражение на решителност, примесена със студенина, която веднага разпознавам къде съм виждала.

В Кърби.

Така изглежда тя, когато не крие истинската си същност.

— Каза, че онова, което трябва да се случи, ще се случи до седмица. Щях да направя каквото иска, да се уверя, че Тереза е в безопасност, след което щях да го убия и да се самоубия.

Сара изрича всичко това с такава увереност, че въобще не се съмнявам в думите й.

— Тереза трябва да живее, Смоуки. — Тя отново сяда на леглото и допира чело в коленете си. — Съжалявам. За всичко, което направих. Вината за смъртта на Дийн, Лоръл и Майкъл е моя. Вината за твоята сграда също е моя. Аз съм лош човек. Много лош човек.

Сара започва да се клати напред-назад, напред-назад. Вратата се отваря. На прага й е Елейна.

— Подслушвах ви — казва тя, без да се извинява, и идва при Сара, която се опитва да се отдалечи от нея. Елейна я сграбчва и я прегръща с всичка сила, докато момичето се възпротивява. — Чуй ме — започва тя с настоятелен глас. — Не си лоша. Не си зла. Каквото и да се случи… каквото и да било… имаш мен. Разбираш ли? Имаш мен.

Елейна не й казва, че стореното от нея не е лошо. Просто иска да й обясни, че не е сама.

Сара не отвръща на прегръдката й, но поне спира да се съпротивлява, навежда глава и започва да се тресе цялата, докато Елейна я гали по главата.

* * *

Седнала съм на старата кухненска маса заедно с Кърби и Кали. Разговарям със заместник-директор Джоунс и Алън по мобилния си, който съм пуснала на високоговорител. Запознах ги с всичко, което научих от разговора ми със Сара.

— Имаме сериозен проблем, сър — казвам аз. — Е, всъщност са няколко, но един е изключително сериозен. Дори да измислим начин да заловим Кабрера, без да го убиваме… нямаме никакви доказателства срещу Странника. Не знаем кой е. Никога не е показвал лицето си на Сара. Предполагам, че отпечатъците от крака в къщата на Кингсли са на Кабрера, а не негови.

— Може би Кабрера знае кой е — отбелязва Алън.

— Така е — съгласявам се. — Но ако не знае, то здравата сме я загазили.

— Да разгледаме това, с което разполагаш — отвръща заместник-директорът.

— Да, сър.

— Какво излиза? Кабрера не е истинският, а е фалшив, така ли?

— Не е просто фалшив. Той е мъртвата изкупителна жертва. Напълно съм сигурна, че ще извърши самоубийство, когато се опитаме да го заловим. Вероятно в къщата си. След това ще намерим най-различни улики, които да докажат, че той е нашият извършител.

— А кукувицата ще остане на свобода — изчуруликва Кърби.

Настава телефонно мълчание, докато Джоунс осмисля чутото.

— В такъв случай какъв е планът?

Казвам му. Той ми задава редица въпроси, осмисля още малко положението и ми задава още въпроси.

— Одобрявам — казва най-накрая. — Но бъдете внимателни. И, Смоуки? Той уби трима агенти. Безопасността на агентите ми е на първо място, след това е неговата. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Да, сър.

Разбира се, че го разбирам. Казва ми да убия Кабрера, ако така ще спася живота на наши служители.

— Ще се обадя на SWAT. Домъкни си задника тук и да се захващаме с тази операция.

— Нямате нищо против Кърби да е с нас, нали, сър?

— Не съм сигурен дали „нищо против“ е правилното определение, но съм съгласен с плана.

Кърби е достатъчно умна, за да си държи езика зад зъбите, но ме дарява с огромна усмивка и вдига палци. Радва се като дете, което е получило за рождения ден подаръка, който е искало.

— Ще се видим след малко. — Затварям.

— Тъй като се налага да остана тук като бодигард — казва Кали със сух глас, — имам само един въпрос.

— Какъв е той, Кал? — пита Кърби.

— Къде е кафеварката?

Кърби свива рамене.

— Лоши новини, Кал. Тук няма кафе. Освен това не е полезно. В него има всякакви химикали. Отврат.

Кали я поглежда невярващо.

— Как смееш да критикуваш религиозните ми вярвания?

Шегува се, както винаги, но усещам изнервеността в гласа й. Поглеждам я, наистина я поглеждам, и виждам, че малко е пребледняла. За първи път осъзнавам колко тежка е битката, която води. Болката не спира нито за миг. Тя се бори с нея, но също така дава жертви.

Странно е как след всички скорошни жестокости, на които станах свидетел, това направо ме отнася — идеята, че Кали може да бъде повалена от нещо.

* * *

Влизам в спалнята. Сара е спряла да се тресе, но изглежда ужасно. Каквото и да е използвала, за да издържи през всичките тези години, него вече го няма. Тя се разпада. Елейна я гали по главата, а Бони държи ръката й.

Разказвам им какво ще правим. Очите на Сара се оживяват.

Е, поне малко.

— Ще сработи ли? — пита тя.

— Така мисля.

Тя ме поглежда, наистина ме поглежда.

— Смоуки… — гласът й се изгубва за момент. — Каквото и да се случи, не му позволявай да нарани теб или някой друг. Дори това да означава… — гласът й пресипва — … че нещата няма да се случат както искам. Не мога повече да съм отговорна за това. Не мога. Не мога.

— Не си отговорна за нищо, Сара. Разбери го. Сега всичко зависи от нас.

Тя извръща поглед и разбирам, че повече няма да продума. Бони среща погледа ми и ми изпраща мълчаливо предупреждение.

Внимавай.

Усмихвам се.

— Винаги го правя.

Елейна ми кима — тази прекрасна жена без коса — и насочва вътрешната си красота отново към Сара. Ако някой може да съживи душата на това момиче, то определено е тя.

Кърби се появява на прага на вратата.

— Готови ли сте да избухнем? — пита наперено тя.

Не съм убедена — мисля си аз. — Но да го направим.