Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (45)

45.

— Ти си лош късмет, принцесо — каза Карън Уотсън, когато си тръгнаха от къщата на Нед и Дезире. — Някои хора просто имат лош късмет. Твоят се предава на хората около теб.

Сара се усмихна.

— Може би един ден ще ми излезе късметът и лошият ми късмет ще се предаде и на вас, госпожице Уотсън.

Карън я погледна и присви очи.

— Продължавай да говориш така и ще мине доста време, докато те заведа в нов приемен дом.

Сара се обърна към страничния прозорец.

— Не ми пука.

— Наистина? Добре. Тогава ще останеш в дома за сираци, докато не навършиш осемнадесет.

— Казах, че не ми пука.

Сара продължи да наблюдава през прозореца. Карън й се ядоса.

За коя се смята тази пикла, по дяволите? Не осъзнава ли какво бреме е?

Майната й. Ей сега ще й го върне.

— Можеш да изгниеш там тогава.

Сара не отговори. Както винаги Карън Уотсън я беше вбесила, но само за момент. Отново я налегна безразличие, което тежеше тонове.

Сара беше отведена в спешното, където я прегледаха. Имаше леко сътресение (каквото и да означаваше това) и знаеше, че не бива да заспива. Всичко я болеше, но нямаше сериозни увреждания. Поне не външно.

Нед, Дезире, Пъмпкин. Мама, татко, Бъстър.

Любовта ти е смърт.

Сара беше започнала да вярва, че това е така. Всеки, когото беше обичала, вече го нямаше.

Налегна я съмнение.

Освен Кати. И Тереза. И може би Дорийн, ако е все още жива.

Сара въздъхна.

Тереза беше в затвора. Това определено беше достатъчно за Странника за момента. Щеше да реши какво да прави с приемната си сестра, когато излезеше от затвора. Що се отнасяше до Кати — тя беше полицайка, трябваше да умее да се пази, нали? Нали?

По-късно щеше да се тревожи за това. Сега имаше други неща, върху които да се съсредоточи.

Сара си беше научила урока за домовете за сираци от последния си престой там. Нямаше намерение да започва отново от най-ниското стъпало в хранителната верига.

* * *

Джанет все още беше кльощава и все още управляваше дома. Както винаги оставаше сляпа за опасностите, които криеше това място. Джанет беше от най-лошия тип добри хора, защото беше неспособна да разпознава злото. Тя й кимна съчувствено.

— Здрасти, Сара.

— Здрасти.

— Разбрах какво се е случило. Добре ли си?

Отговорът беше „не“, но тя само кимна.

— Добре съм. Просто искам да си легна.

Джанет кимна.

— Не можеш да заспиваш, нали знаеш?

— Да.

— Имаш ли нужда от помощ с багажа си?

— Не, благодаря.

Джанет я поведе по добре познатите коридори. Нищо не се беше променило за една година.

Вероятно нищо не се беше променило през последните десет години.

— Стигнахме. Само две врати от старата ти стая.

— Благодаря ти, Джанет.

— Няма проблем. — Кльощавата жена се обърна да си ходи.

— Джанет? Кирстен тук ли е още?

Жената се спря и се обърна.

— Кирстен беше убита от друго момиче преди три месеца. Двете се сбиха и нещата излязоха извън контрол.

Сара се опули срещу Джанет и преглътна насъбралата се жлъчка.

— Ах — съумя да изрече тя. — Добре.

Кльощавата жена се притесни.

— Ще се оправиш ли?

Сара усещаше стотиците килограми желязо, които натискаха главата й.

Безразличие. Поддай му се.

— Да.

* * *

Сара си разопакова нещата, седна на леглото и зачака. Пристигна в късния следобед, така че спалното щеше да остане сравнително празно до вечерта. Тогава щеше да е моментът, в който да направи своя ход.

Главата още я болеше, но поне вече не й се въртеше свят. Не обичаше да повръща.

Никой не обича, глупачке.

Някой, който имаше нормален живот, вероятно би се обезпокоил от факта, че си говори сам. Сара никога не се беше замисляла за това. Когато човек беше сам толкова дълго, колкото нея, започваше да си говори, за да не полудее, а не защото е луд.

Безразличието я обгърна, разля се в нея, сля се с ДНК-то й. Сара усещаше, че е преминала прага на болка. Тъгата, мъката — тези чувства трябваше да бъдат потиснати. Бяха станали прекалено големи, за да им отпусне края. Те щяха да я изядат жива, ако ги пуснеше от клетките им.

Някои други емоции имаха право да съществуват. Като гнева. Като яростта. Усещаше как се надигат в нея. В душата й беше изкопан кладенец, който беше напълнен с мрачни и жестоки неща. Едно огромно куче, което приличаше на звяр, не спираше да обикаля кладенеца и да ръмжи. Чудеше се колко дълго щеше да успее да го удържи, ако въобще можеше да го стори.

С всичко това дойде тектоничната промяна в прагматизма. Оцеляването беше нейният Бог. Всичко останало беше просто илюзия.

Променям се. Точно както искаше той.

Как?

Мисля, че вече мога да убия някого, ако се наложи. Не бих сторила това, когато бях на шест.

Честит рожден ден.

Сара нави кичур коса между пръстите си и се усмихна с празна усмивка.

* * *

Счупих пръста на едно момиче, взех й леглото и нещата се наредиха. Отново станах главното куче в стаята, кралицата на всичко, което съзирах.

Хей… не прави такава физиономия.

Не се гордея с нещата, които сторих, но направих каквото беше необходимо.

Освен това приличам много повече на онова „аз“ на девет години от онова „аз“ на шест години. Онова „аз“ на шест години отдавна го няма, заровено е надълбоко.