Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (42)

42.

Елейна е приготвила вечеря и двете с Бони оставаме, за да хапнем. Домакинята ни е направила нейната магия, превърнала е трапезарията в място за веселие. Двамата с Алън бяхме изключително сериозни, когато пристигнахме, но по времето за десерт вече се смеех и бях забравила проблемите си.

Алън искаше реванш в шахматната битка с Бони. Бях напълно сигурна, че усилията му бяха напразни. Двете с Елейна ги оставихме и отидохме в кухнята, където бавно изплакнахме чиниите и ги сложихме в съдомиялната.

Елейна наля на двете ни по чаша червено вино и седнахме на плота, като известно време просто мълчахме. Чух Алън да недоволства и бях сигурна, че Бони се усмихва в този момент.

— Да поговорим за обучението на Бони — казва Елейна, ей така от нищото. — Имам предложение.

— Ъ-ъ, добре. Слушам те.

Тя разклаща виното в чашата си.

— Доста време мислех върху това. Бони трябва да се върне на училище, Смоуки.

— Знам. — Звуча и се чувствам малко отбранително.

— Не те критикувам. Наясно съм с обстоятелствата. Бони имаше нужда от време, за да може да свикне, за да тъжи и за да се нормализира малко. Както и ти. Мисля, че това време отдавна мина, и смятам, че сега не друго, а страхът е истинската пречка.

В мен веднага се надига желание да се разгневя и да отричам, отричам, отричам. Но Елейна е права. Минаха шест месеца. Била съм майка и преди, знам какво е необходимо и въпреки това не съм завела Бони на необходимите имунизации, не съм й намерила зъболекар и не съм я пратила на училище. Когато погледна цялата картина, а не гледам само ден за ден, съм ужасена.

Затворила съм себе си и Бони в пашкул. Той е просторен и изпълнен с любов, но има един голям недостатък: архитектурата му е вдъхновена от страха. Хващам се за челото.

— Господи. Как съм позволила това да се случва толкова дълго време?

Елейна поклаща глава.

— Не, не, не. Не се вини, няма нужда. Забелязваме грешките си, приемаме ги и се променяме за по-добро. Това се нарича отговорност и тя е много по-важна от самонаказанието. Отговорността спомага за поправянето на нещата. Вината само те кара да се чувстваш зле.

Поглеждам приятелката си, отново съм изумена от способността й да говори толкова простовато, а да споделя такива големи истини.

— Добре — съумявам да отвърна. — Но не мога да отрека, че се страхувам, Елейна. Господи, само като си помисля, че ще я пусна навън…

Тя ме прекъсва:

— Аз си мисля за домашно обучение. Лично на мен ще ми е много приятно да се заема.

Опулвам се насреща й, отново съм изумена. Домашното обучение ми беше хрумнало и на мен, разбира се, но се отказах от него, тъй като нямаше как да го осъществя. Но Елейна като учителка… Това е идеалното решение. Тя може да се справи с… всичко. Ще работи перфектно с Бони любознателната и Бони нямата.

Да не забравяме, че така ще помогне и на Смоуки страхливата и Смоуки небрежната.

— Наистина ли искаш да го направиш?

Елейна се усмихва.

— Не просто искам, за мен ще е удоволствие. Направих проучване в интернет и установих, че не е чак толкова трудно. — Тя свива рамене. — Обичам я, както обичам теб, Смоуки. Вие двете сте ни семейство. Двамата с Алън няма да имаме свои деца. Затова трябва да намеря други начини да допусна деца в живота ни. Това е един от тях.

— И Сара? — питам аз.

Елейна кима.

— И Сара. Това е едно от нещата, в които съм добра, Смоуки. Да помагам на деца и на хора, които са били наранени. Затова искам да го правя. По същия начин, по който ти искаш да преследваш убийци и вероятно поради същата причина: защото имаш нужда да го правиш. Защото си добра в него.

Думите й са същинско ехо на мислите, които имах по-рано, затова просто й се усмихвам.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Е, добре тогава. — Елейна ме поглежда, изпълнена с любов. — Притискам те, защото те познавам. Знам, че докато не се криеш от истината, Бони ще бъде добре. Ти просто не си такава.

— Благодаря ти.

Това е всичко, което мога да измисля, но по усмивката й осъзнавам, че ме е разбрала правилно.

Защо се заблуждаваме? Ако те не са достатъчни да ти донесат „щастието“, от което смяташ, че имаш нужда (ах, колко егоистично и неблагодарно е това, нали?), и отидеш в Куонтико, тогава ще отнемеш едно дете от Елейна. Елейна, която никога няма да бъде майка, макар и двамата да знаем, че ще е по-добра от всеки, когото познаваме, включително и настоящата компания.

Дори така да е — отвръщам мислено и засега гласът си заминава.

Отпиваме от виното и се усмихваме, докато слушаме оплакванията на Алън, че е паднал на шах от едно момиче.

* * *

Часът е девет и тридесет, а двете с Бони вече сме се прибрали у дома и преравяме кухнята за нещо за хапване. Тя ми каза, че иска да гледаме телевизия и че би ме разбрала, ако предпочета да чета дневника на Сара.

Намирам буркан с маслини, а Бони пакет чипс. Отиваме в дневната и се разполагаме по местата си върху дивана. Отварям буркана и хапвам една маслина, чийто солен вкус избухва в устата ми.

— Елейна говори ли с теб? — питам я с все още пълна уста. — За домашното обучение?

Бони кима. Да.

— Какво мислиш за това?

Усмихва се и кима.

Мисля, че е чудесно — казва тя. Усмихвам се.

— Супер. Каза ли ти за Сара?

Още едно кимане, този път по-сериозно и изпълнено със смисъл. Разбирам я какво има предвид.

— Да — отговарям и също кимам. — Тя е в лошо състояние. Как се чувстваш ти?

Бони маха пренебрежително с ръка.

Няма проблем, не е нужно дори да ме питаш — гласи жестът. — Не съм егоистка.

— Добре — отвръщам и й се усмихвам с надеждата усмивката ми да я увери, че я обичам.

Телефонът ми иззвънява. Поглеждам дисплея и отговарям.

— Здравей, Джеймс.

— Направихме запитване към VICAP. Засега нищо не е дошло, но ще видим на сутринта. Продължаваме да се опитваме да отключим програмата на компютъра на Майкъл Кингсли. Вече съм у нас. Имам намерение отново да прочета дневника.

Запознавам го със случилото се през деня. Когато приключвам, той остава мълчалив за известно време. Размишлява.

— Права си — казва най-накрая. — Всичко е свързано някак си. Трябва да получим информацията за дядото, за онзи случай от седемдесетте и за Никълсън.

— Стига бе.

* * *

Поглеждам откъснатите от бележника ми листове и препрочитам написаното върху тях.

Вземам този, на който пише извършител известен като „странника“.

МЕТОДОЛОГИЯ:

Добавям:

Продължава да комуникира с нас. Комуникацията е като пъзел. Защо? Защо просто не каже каквото иска да каже?

Обмислям този въпрос.

Защото не иска да разберем веднага? За да си спечели време?

Нападнал е Кати Джоунс, но я е оставил жива, за да предаде съобщението му.

Взел е дъщерята на Дейвид Никълсън за заложница поради две причини: за да може Никълсън да насочи случая на Лангстром в желаната от него посока и да ни предаде друго съобщение. Рисковано.

Съобщението от Джоунс — значката й и фразата „Символите са просто символи“.

Съобщението от Никълсън — „Не символът, а човекът зад него е важен“, последвано от самоубийството му.

Защо Никълсън трябваше да умира? Отговор: защото връзката му е по-дълбока от разследването на семейство Лангстром. Отмъщение.

Препрочитам това, което написах току-що.

Просто си размишлявам тук.

Оставям листовете настрани. Те нямат с какво да ми помогнат повече тази вечер. Вземам страниците от дневника и се разполагам удобно.

Смятам, когато започвам да чета, че започвам да разбирам как историята на Сара се вписва в по-голямата картина, не тази на Странника, а нейната.

Тя ни разказва какво се е случило с нея. Това е микрокосмос, той ни помага да научим историите на всички онези, които са били съсипани или наранени от действията на Странника. Ако успеем да разберем болката й, то тогава ще можем да разберем рускинчето, Кати Джоунс, семейство Никълсън.

Ако се разплачем заради нея, то тогава ще плачем и за тях. И ще си спомним.

Вземам страницата и започвам да чета.