Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (41)

41.

Казвам на Алън, че ще се видим у тях; първо трябва да се отбия някъде.

Пътувам към болницата под дъжда, но няма проблем, защото вътре в мен също вали. Не силно, а по-скоро само ръми. Това е част от работата. Вътрешното време. Домът и семейството са слънцето, поне в голямата си част. Работата е почти винаги дъжд. Понякога е гръмотевици и светкавици, понякога е ръмеж, но винаги вали.

Преди време осъзнах, че не обичам работата си. Не че не я харесвам, далеч съм от тази мисъл. Но тя не е нещо, което можеш да обичаш. Тя е нещо, което правиш, защото се налага. Защото ти е в кръвта. Добър, лош или безразличен, вършиш я, защото нямаш избор.

Само дето сега имаш такъв, нали? Може би ще намериш повече слънце в Куонтико, а?

Дори така да е.

Паркирам на паркинга на болницата и хуквам към входа под дъжда. Часът е почти седем и вече имам нужда от сериозна доза Елейна и Бони, от малко слънце.

Стигам до болничната стая и намирам Кърби там, седнала е на стол пред вратата и чете един от тъпите, клюкарски таблоиди. Вдига поглед, когато чува стъпките ми по пода. Леопардовите й очи проблясват за миг, преди да ги прикрие зад усмивката си.

— Здрасти, шефке — поздравява ме тя.

— Здрасти, Кърби. Как е тя?

— Първо й се представих. Трябва да призная, че се наложи да поговоря. Тя искаше да се увери, че мога да убивам разни неща. Направих всичко възможно, за да я убедя, защото каза, че иначе не ме иска. Успях да го сторя.

— Добре.

„Браво“ или „Чудесно“ не ми се струват подходящи думи.

— Тя е едно много прецакано дете, Смоуки Барет — казва Кърби. Гласът й е нежен, вероятно повлиян от съжаление. За първи път я чувам да звучи така и това ме кара да я погледна в нова светлина.

Явно Кърби усеща това. Усмихва ми се и свива рамене.

— Харесвам я. — Отново се зачита в списанието си. — Влизай. Трябва да разбера какво се е случило с принц Уилям. Бих скочила на кралската му особа на мига.

Ухилвам й се, просто не мога да се въздържа, след което влизам в стаята. Сара лежи в леглото и гледа през прозореца. Не виждам книга наоколо, а телевизорът е изключен. Интересно ми е дали прави това по цял ден, дали само лежи и наблюдава паркинга. Обръща се към мен, когато влизам.

— Здрасти — поздравява ме и се усмихва.

— Здрасти — усмихвам се и аз в отговор.

Усмивката на Сара е красива. Не е чиста, каквато трябва да бъде — преживяла е прекалено много, — но въпреки това ме обнадеждава. Показва ми, че все още е себе си там вътре.

Придърпвам един стол близо до леглото й и сядам.

— Какво мислиш за Кърби? — питам аз.

— Тя е… различна.

Ухилвам се насреща й. Описанието й е сбито, но точно.

— Харесваш ли я?

— Разбира се. Харесва ми това, че не се страхува от нищо и че е избрала да се занимава с такива нещо. Сещаш се — опасни неща. Каза ми да не се чувствам виновна, ако я убият.

Това ми е достатъчно, за да разкарам усмивката си.

— Да. Тя ще те пази, Сара. Ще пази и хората, които живеят в дома, в който ще отидеш утре.

Намръщва се.

— Без повече приемни домове. Трябва да отида в дома за сираци. Там поне не убива хора.

Така е може би.

— Знаеш ли причината за това, Сара?

— Може би. Вероятно защото не ми пука за никой в дома за сираци. А и защото и той знае, че животът там е достатъчно лош. Имам предвид, че… домовете за сираци са отвратителни. Момичетата ги пребиват, тормозят и… — тя махва с ръка. — Схвана за какво става въпрос. Мисля, че му е достатъчно, че съм там заради него.

— Разбирам.

Отпускам се за момент на стола замислена. Опитвам се да намеря правилните думи, което не е сред най-лесните неща на света, защото едва сега осъзнавам как се чувствам за всичко това. Обичам Елейна. А и Бони остава у тях, когато съм на работа. Една не особено малка и егоистична част от мен иска да изкрещи: Да! Съгласна съм! Трябва да отидеш в дома за сираци. Хората около теб умират!

Но усещам надигащия се в мен инат. Същият инат, който не ми позволи да се изнеса от къщата, в която бях изнасилена, а семейството ми убито.

— Не бива да се поддаваш на страха — казвам й. — Също така трябва да приемеш предложената помощ. Този път е различно, Сара. Знаем какво представлява той. Вярваме ти, че съществува. И правим всичко възможно, за да предпазим теб и себе си от него. Мъжът и жената, при които ще отидеш да живееш, знаят с какво си имаме работа и въпреки това решиха, че искат да отидеш при тях. Кърби също ще е там, за да те пази, не го забравяй.

Виждам отчаянието в очите й. Сара се бори с него.

— Не знам.

— Не е необходимо да знаеш, Сара — отвръщам с нежен глас. — Ти си все още дете. Сама дойде при мен и ме помоли за помощта ми. Сега я получаваш.

Тя въздиша — дълго и изморено. Погледът й среща моя и виждам благодарност в очите й.

— Добре. Сигурна ли си, че ще бъдат в безопасност?

Поклащам глава.

— Не, не съм сигурна. Няма как да съм. Смятах, че семейството ми е в безопасност, но въпреки това те умряха. Не е важно да имаш гаранция за нещо. Важно е да направиш всичко възможно и да не допускаш страхът да стане постоянен спътник в живота ти. — Посочвам вратата. — Разполагам с доста смъртоносен бодигард, който е готов да те последва навсякъде. Моят екип е от най-добрите — най-добрите от най-добрите — и всички те преследват Странника. Само това мога да ти предложа.

— Значи наистина ми вярваш? Убедена си, че е истински?

— Да. На сто процента.

Цялото й тяло се разтриса от облекчение и това ме стряска. Прилича ми на недоверие. Осъзнавам, че може да има и такова някъде там.

Сара слага ръка на челото си.

— Уха. — Докосва бузите си с длани, сякаш се опитва да се вземе в ръце. — Уха. Съжалявам. Трудно ми е да повярвам на нещо такова, след всичко, което се случи през годините.

— Разбирам те.

Тя се обръща към мен.

— Влиза ли в къщата ми?

— Да.

— Видя ли… — лицето й направо посърва. — Видя ли какво е направил?

Сара се разплаква. Отивам при нея и я прегръщам.

— Видя ли какво е направил?

— Да, видях — отвръщам и погалвам косата й.