Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (21)

21.

Сара не можеше да повярва колко много боли. Трябваше да спре да плаче, за да може да диша през носа.

Всички далечни неща бяха станали близки. Емоциите й бяха ослепително покривало от бели светкавици, ужас, болка, тъга. Нямаше измъкване от чудовището. Вече знаеше това и то я унищожаваше.

Майка й направо побесня, когато я нараниха. Линда дърпаше толкова силно белезниците си, че щеше да пререже плътта си до кокал, ако вътрешността им не беше подплатена. Мама пак си беше мама, но в нея бушуваше заплашителна енергия, която не беше виждала досега.

Дори Странника беше впечатлен.

— Великолепно — каза той. — Ти си едно от най-страшните неща, които съм виждал.

Сара беше съгласна с него.

— Проблемът, Линда, е, че аз съм по-страшен. — Той поклати глава. — Не разбираш ли? Не можеш да спечелиш. Няма как да ме победиш. Аз съм силата. Аз съм увереността. Ти нямаш друг избор, освен да правиш онова, което ти кажа, или да гледаш как горя Сара, докато не я превърна в циркова атракция.

Майка й се усмири. Сара се опита да погледна баща си, но очите му бяха затворени.

— Ще ти дам малко време, за да се вземеш в ръце. Цяла минута. След това или ще ми кажеш, че си готова и ще си свършиш работата, или ще изгоря Сара доста сериозно.

Детето потрепери от страх при мисълта за още огън и още болка. Какво имаше предвид този мъж, като каза на майка й „ще си свършиш работата“? Тя се беше оттеглила в скривалището си и чакаше чудовищата да се махнат. Непознатият говореше през това време и казваше нещо важно. Опита се да си спомни.

Нещо за мама и татко…

Мама да убие татко…

Тя си спомни и се ококори, и скривалището й я призова отново.

* * *

Линда се опитваше да се съвземе. Беше изпълнена с бял и статичен шум, подобно на дала на късо душа. Гневът я беше преборил. Не можеше да го прогони. Пред очите й беше черно и яростта и отчаянието я бяха обгърнали в прегръдката си, бяха прогонили всякакъв здрав разум. Китките я боляха, а стомахът направо я подлудяваше от прекаления прилив на адреналин.

Сам, проклетият Сам, не отваряше очи. Знаеше защо и го мразеше за това. Мразеше го, че е прав. Мразеше го, че беше осъзнал, че това е краят, че нямат друг избор и беше приел съдбата им.

Не, не, Линда обичаше Сам, не го мразеше. Такъв си беше той. Умът му беше едно от нещата, които обичаше най-много в него. Сам беше честен и брилянтен. И изключително смел в момента. Той й беше казал сбогом, беше затворил очи и разкрил врата си, за да може да го удуши.

КБНС?

Тази абревиатура се появи в главата й: Какво би направил Сам?

Това беше мантра, която си повтаряше, когато емоциите й се опитваха да надделеят над здравия й разум. Сам беше спокоен, Сам беше логичен, Сам беше стабилен. Той също се гневеше, но не и на малките неща.

Когато някой й пресечеше пътя на магистралата и започнеше да ругае на глас пред Сара, просто си поемаше въздух и си задаваше въпроса: КБНС? Какво би направил Сам?

Невинаги сработваше, но се беше превърнало в част от нея и сега също се появи, когато най-много имаше нужда от помощ.

Сам щеше да претегли фактите. Линда си пое дълбоко въздух и затвори очи.

Факт: не можем да избягаме. Сложил ни е белезници, които не поддават. Хванати сме в капан.

Факт: не можем да преговаряме с него.

Факт: ще ни убие.

Последните два факта наистина бяха факти. Спокойната решителност на Странника, изкусният начин, по който правеше всичко, включително и изгарянето на ръката на Сара, не оставяха никакво съмнение какъв е той и какво щеше да направи. Щеше да стори точно онова, което казваше.

Ще пощади ли Сара, ако правим каквото поиска?

Факт: няма как да знаем със сигурност, че ще го стори.

Факт: няма как да знаем със сигурност, че няма да го стори.

Всичко водеше до причината Сам да си затвори очите: това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ.

Факт: възможността да я пощади е всичко, което ни остана. Това може би е единственото нещо, което все още можем да контролираме.

Линда отвори очи. Странника я гледаше.

— Взе ли решение? — попита я той.

Тя мигна веднъж за „да“. Мъжът махна тиксото от устата й.

— Ще го направя — каза Линда.

В погледа му отново се промъкна вълнение, което се появи като призрак и отново изчезна.

— Чудесно. Но първо ще сложа белезниците на Сам зад гърба.

Странника действаше бързо и ловко. Сам продължаваше да държи очите си затворени и не се възпротиви.

— Сега, Линда, ще махна белезниците от ръцете ти. Възможно е да ти хрумне да опиташ нещо. — Мъжът поклати глава. — Недей. Няма да постигнеш нищо, а аз ще горя лявата ръка на Сара, докато не се превърне в стопена буца плът. Разбираш ли ме?

— Да — отговори с изпълнен с омраза глас тя.

— Добре.

Странника махна белезниците й. За момент Линда наистина обмисли да го нападне. Представи си как стрелка ръце към него, хваща го за врата и го стиска с всичките гняв и тъга в сърцето си, докато очите му не експлодират.

Само че това беше чиста фантазия. Този човек беше опитен хищник, готов за триковете на плячката си.

Китките й туптяха. Болката беше дълбока и тъпа. Приветстваше я. Напомни й за раждането на Сара. Красива, ужасна агония.

— Направи го — нареди й Странника със строг глас.

Линда погледна Сам, чиито очи още бяха затворени, нейният красив мъж, нейното красиво момче. Той беше силен по начини, по които тя беше слаба, беше нежен, но можеше да бъде груб и арогантен, той беше отговорен за най-дългия й смях и за най-голямата й тъга. Той беше прозрял през външната й красота и беше видял по-грозните части от нея, но въпреки това не беше престанал да я обича. Никога не я удари. Сексът им беше изпълнен с любов и нежност, бяха се чукали навън под дъжда, бяха треперили от студената вода, която се стичаше по голите им тела, а тя беше пищяла, за да надвика вятъра.

Линда осъзна, че може да продължи така цяла вечност.

Протегна ръце. Те трепереха. Когато докоснаха врата му, едва не се задуши.

Допир спомен.

Кожата на Сам й напомни за други десет хиляди момента. Душата й беше като лист хартия с милиони разрези по него и от всеки течеше кръв.

Той отвори очи и милионите разрези се превърнаха в един. Болката беше изпепеляваща.

От всичките му черти Линда обичаше най-много очите му. Те бяха сиви, емоционални и заобиколени от големи мигли, на които всяка жена би завидяла. Бяха способни да изразяват дълбоки чувства.

Спомни си как я гледаше с тези очи на една от годишнините от сватбата им. Тогава й се беше усмихнал.

— Знаеш ли кое е едно от нещата, които обичам най-много в теб? — попита я той.

— Кое?

— Красивата ти лудост. Начина, по който можеш да се справиш с хаоса на една скулптура или картина, но не можеш да си подредиш чекмеджето с бельо, дори от това да зависи животът ти. Начина, по който обичаш мен и Сара с цялата си душа. Начина, по който помниш всяка тънкост в рисуването, но забравяш да платиш сметката за телефона. Ти си суматохата в живота ми, без която не мога.

Сам я обичаше в този момент, това беше повече от ясно. Тези очи, тези дълбоки сиви очи, излъчваха емоции. Любов, тъга, гняв, болка и радост. Тя се потопи в тях с надеждата, че ще разбере всичко, което чувстваше в момента, всяка малка частичка от него.

Сам й намигна и това я накара да се засмее — едва, но все пак си беше смях, — и след това затвори очи и тя разбра, че е готов, че тя никога няма да е готова, но времето беше настъпило.

Започна да стиска.

— Ако не стиснеш по-силно, ще му отнеме много време, за да умре — каза Странника.

Линда стисна по-силно. Усещаше пулса на Сам под пръстите си, усещаше живота му и се разплака. Хлипанията й бяха дълбоки, извлечени от онази част от нея, която беше най-ранима.

Сам чуваше плача на съпругата си. Усещаше ръцете й, които се стягаха около врата му. Беше го стиснала на правилните места и кръвта спря да стига до мозъка му. Това създаде голямо налягане в главата му, замая го и в гърдите му се появи лека болка. Дробовете му започнаха да горят.

Сам не отваряше очи, предпочиташе мрака. Молеше се да останат затворени, докато умираше. Не искаше Линда да го вижда такъв, изцеден от живота.

Изгарянето в дробовете стана още по-лошо. Съвсем скоро щеше да го обземе паника, вече я виждаше в далечината.

Бори се, Сам — нареди на себе си. — Дръж се, няма да продължи дълго, скоро ще припаднеш.

Знаеше, че е така. Чувстваше го. Съзнанието му бавно се предаваше на тъмнината. Искри. Веднъж попаднеше ли в мрака, всичко щеше да приключи. Искрите бяха последните му капки живот. Първо щеше да бъде потопен от мрак, а после щеше да се превърне в такъв.

Ууупс…

Мина още един момент. Вместо искри имаше проблясък, но не от светлина, а от мрак. Сам осъзна, че няма да може да осмисли случващото се. Проблясъкът мрак щеше да дойде и да се намести завинаги.

Още един проблясък, но този беше брилянтен, ослепителен и приятен. Двамата с Линда, голи под дъжда, удряни от мощни и студени капки. Трепереха и се чукаха, а тя беше отгоре му, когато една светкавица проряза небето около главата й точно когато свършваше…

… Сара плаче в родилното, а той не може да диша и коленете му омекват, но е изпълнен с такава радост…

… Сара бяга към него с широко разперени ръце, вятърът вее косата й, а тя се смее, Линда бяга към него с широко разперени ръце, вятърът вее косата й, а тя се смее…

ПеченКексПеченКексПеченКекс…

Последен проблясък и Сам Лангстром умря.

Усмихваше се.