Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (15)

15.

— Двамата с Майкъл сте правили секс?

Гордея се със себе си. Съумях да запазя тона си спокоен и лишен от всякакви обвинения при това откровение.

— Не, не, не. Сексът се осъществява между двама души, които са равни. Аз се чуках с Майкъл, за да не излъже Дийн и Лоръл, които да ме отпратят.

— Насилвал те е?

— Не и физически, но ме изнудваше.

— С какво? Какво си направила?

Сара ме поглежда изумена.

— Да съм направила нещо? Нищо не съм направила. Но това не би имало никакво значение. Майкъл беше перфектният син. Отличник и капитан на отбора по лека атлетика. Никога не допускаше грешка. — Горчивината в гласа й е като киселина. — Коя бях аз? Някаква уличница, която бяха прибрали. Каза ми, че ако не правя секс с него, ще сложи трева в стаята ми. Дийн и Лоръл бяха добри хора и се отнасяха много мило с мен… но не толерираха подобни неща… подобни необичайни неща. Веднага щяха да ме отпратят. Реших, че мога да изтърпя още две години, докато стана на осемнадесет, след което вече щях да съм пълнолетна и да си тръгна.

— Значи си правила… секс с него, когато е искал.

— Момичето трябваше да яде. — Гласът й е изпълнен със сарказъм и намек за самопрезрение, който кара сърцето ми да се присвие. — Просто искаше да му духам и да ме чука. — Поглежда ръцете си. Те треперят за разлика от коравото й изражение. — Хей, отдавна не съм девственица. Нищо не е станало.

— Родителите му не подозираха ли?

Сара завърта очи.

— Моля те. Вече ти казах, че бяха добри с мен… но наистина искаха да вярват, че всичко в живота им е перфектно. — Поколебава се. — Освен това… бяха добри с мен. Не исках да разбират за Майкъл. Това щеше да ги нарани. Не заслужаваха подобно нещо.

— Значи си обличаше нощницата. Какво се случи след това?

— Той се появи на прага на стаята ми.

— Майкъл?

— Не… Странника. Просто се появи там. Без предупреждение. Носеше чорапогащник на главата си, точно както и преди. — Сара започва да дъвче долната си устна при спомена. — Държеше нож в ръката си. Беше щастлив, усмихваше се. Поздрави ме, държеше се весело и нормално и тогава… ми каза, че има подарък за мен. — Момичето млъква за миг. — Точните му думи бяха: „Едно време един мъж заслужавал да умре. Той бил поет аматьор, но имал талант. Редял красиви думи, но в него живеел мрак. Един ден отидох при този мъж, отидох при него, опрях пистолет в главата на жена му и му казах да й напише поема. Казах му, че тя ще е последното нещо, което ще чуе, преди да й пръсна мозъка. Той изпълни заповедта ми и аз ги убих, да се слави името Божие. След като го сторих, извадих вътрешностите им, за да могат всички да видят мрака вътре в него“.

Съобщението — мисля си. — Изкормва ги, за да видим кои са в действителност.

Отбелязвам също и религиозната препратка. Фанатизмът при серийните убийци почти винаги е признак за лудост.

Но не и в този случай. Вярата му не е породена от желанието му за отмъщение. Тя е нещо, с което е израснал.

— Той даде ли ти тази поема? — питам аз. — Това ли беше подаръкът?

— Даде ми копие, да. Каза, че го е препечатал за мен. Прибрах листа в джоба на нощницата си, след като ме накара да я прочета. — Сара кима към масата до болничното й легло. — В чекмеджето е. Давай. Той беше прав, наистина е много хубава, предвид обстоятелствата.

Пресягам се и отварям чекмеджето. Вътре има сгънат лист бяла хартия. Разгъвам го и зачитам:

ТОВА Е ЗАРАДИ ТЕБ

Когато дишам

Това е заради теб

Когато сърцето ми бие

Това е заради теб

Когато кръвта ми тече

Това е заради теб

Когато слънцето изгрява

Когато звездите греят

 

Това е заради теб

Това е заради теб

Не съм сериозен читател на поезия и не съм квалифицирана да оценя написаното. Харесва ми простотата на произведението и се чудя в кой момент е била написана.

— Истина е, да знаеш — казва ми Сара.

Поглеждам я.

— Кое е истина?

— Ако той казва, че се е случило по този начин… значи наистина се е случило по този начин. — Тя затваря очи. — Странника ми обясни, че мастилото на оригиналната поема е размазано, защото поетът плакал, докато я пишел. Също така кръвта на жена му била върху нея. „Красиви капчици като връхчета на иглички — каза ми той, — защото кръвта полетя от главата й, когато я застрелях.“

— Продължавай — окуражих я. — Какво се случи след това?

Сара се извръща и отговаря с вял глас:

— Попита ме дали съм харесала поемата. Изглеждаше искрено заинтересован. Не му отговорих. Явно нямаше нищо против. „Хубаво е да те видя отново — каза ми, — болката ти е по-красива от всякога.“

— Сара… доколко точна е паметта ти относно начина, по който говори той, и нещата, които казва? Не се обиждай от въпроса ми.

— Имам дарба за гласовете и онова, което хората казват. Не е фотографска памет или нещо подобно. Не помня всичко дума по дума, но съм доста добра. А и наистина много внимавах, докато ми говореше. Обърнах сериозно внимание на начина му на говорене. На нещата, които правеше.

— Това е много добре, ще ни помогне — окуражавам я отново. — Колко е висок?

— Около метър и осемдесет и пет.

— Бял или черен?

— Бял и добре избръснат.

— Едър мъж ли е? Имам предвид дали е слаб или дебел? Мускулест или кльощав?

— Не е дебел, но не е и кльощав. Много е силен. Има перфектно тяло. Перфектно. Няма нито един недостатък по него. Сигурно тренира като луд. Добре сложен е, без да е напомпан.

Чувам химикала на Бари, който отново започва своя поход върху бележника.

— Продължавай — насърчавам я аз. — Какво се случи след това?

— „Почти приключих със скулптурата ти, Сара — каза ми той. — Десет дълги години на възходи, падения, обрати, завои и страдание. Наблюдавах те как се огъваш и пречупваш. Интересно е, нали? Колко пъти едно човешко същество може да бъде сломено и да продължи напред? Не си същото малко момиченце, което беше, когато започнахме това пътуване, нали? Мога да видя пукнатините, местата, които е трябвало да залепиш.“ — Сара се помества неспокойно в леглото. — Не ми каза точно това, ясно? Не е дума по дума, но в основи това имаше предвид и така звучеше.

— Справяш се чудесно — уверявам я. Тя продължава:

— Носеше чанта със себе си. Отвори я, извади малка видеокамера и я насочи към мен.

— Правил го е и преди, нали? — питам аз.

Сара кима.

— Да. Казва, че документира разрушаването ми. Че това е важно, че без него няма правосъдие.

Убийците събират трофеи. Неговият са видеозаписите.

— Какво направи след това?

— Насочи камерата към лицето ми и ми каза: „Искам да си мислиш за майка си“. — Тя се обръща към мен. — Искаш ли да видиш какво видя той?

Преди да успея да отговоря с „не“, защото наистина не искам, погледът й се променя и аз забравям да дишам.

Очите й се изпълват с тъга и копнеж, които са ослепителни. В тях виждам несбъднати надежди и разкъсващи сърцето загуби.

Сара се извръща и аз отново мога да дишам.

Но се чудя тя как успява?

— Какво се случи след това? — притискам я, а цялата треперя.

— Просто постоя известно време и ме наблюдава през камерата. След това отново ми заговори. „Знаеш ли коя е една от най-вълнуващите части за мен, Сара? Нещата, които не мога да контролирам. Например това място. Имаме семейство, което е мило с теб, но не те обича истински. Син, който показва перфектно лице пред света, но те изнудва, за да му смучеш оная работа. Невероятно е. От една страна е шансът. Не аз ти намерих този дом. От друга страна, ти си тук заради мен. Някога мислила ли си за това, докато курът на Майкъл е бил в устата ти? Че си на това място и го гледаш в очите благодарение на нещата, които направих аз?“

Сара ме дарява със сардонична усмивка.

— Отговорът е „да“. Наистина си мислех за Странника по време на някои от тези моменти. — Забелязвам, че ръката й все още трепери.

— Продължавай — насърчавам я.

Откъде е знаел, че Майкъл я насилва? Трябва да помисля върху този въпрос, но засега го оставям настрана, защото не искам да прекъсвам ритъма й.

— След това стана груб. — Тя се взира в нищото, докато си спомня. — Каза ми: „Знаеш ли каква те направи Майкъл, Сара, в момента, в който застана на колене в замяна на мълчанието му? Направи те курва“.

Ръцете й политат към лицето й. Постъпката й ме стряска. Тя покрива очи, а раменете й потреперват.

— Добре ли си? — питам я нежно.

Сара въздиша, почти изхлипва. Моментът отминава и тя отново отпуска ръце в скута си.

— Добре съм — отвръща монотонно и продължава да имитира гласа на мъжа, когото нарича Странника: — „Това беше шанс и не точно шанс — каза ми той. — Единственото, което трябваше да направя, беше да те оставя на пътя, както ми нареди Бог. Знаех, че мога да разчитам на човешката природа да направи пътешествието ти тежко, а и аз бях там, за да отстранявам добрите. Онези, на които им пука, винаги са малцинство, Малка Скръб. Те са само капка в бурята“. — Сара ме поглежда. — Прав е. Може да е разбъркал тестето с карти и да е дал тласък на живота ми, но другите ми сториха лошите неща? — Тя потрива ръце, все едно й е студено. — Не той ги накара да ми ги сторят. Те сами изявяваха желание.

Искам да я утеша, да й обясня, че не всички са лоши, че има добри хора на света. Научила съм се да потискам този инстинкт. Жертвите не желаят утешителни думи. Те искат да върна времето назад и да накарам случилото се да не се е случвало.

— Продължавай — казвам й.

— Той не спираше да говори. Обича да слуша гласа си. „Времето ни заедно скоро ще приключи. Почти съм готов да завърша работата си. Намерих последните няколко парчета, които търсех, и съвсем скоро ще покажа шедьовъра си.“ След тези думи прибра камерата обратно в чантата. „Време е за следващата част от пътуването ти, Малка Скръб. Последвай ме.“

— Защо те нарича „Малка Скръб“? — питам аз.

— За него това е като име на някакъв домашен любимец. Аз съм неговата Малка Скръб. — Погледът в очите й е свиреп. — Ненавиждам го!

— Не се учудвам. Какво се случи след това?

— Тръгнах към вратата, както ми нареди, но се спрях. Знам, че беше безполезно, но исках да ме принуди да изляза от стаята. Не исках да излизам по своя воля. Глупаво от моя страна.

Може би — мисля си, — но това ми дава надежда за теб.

— Какво стана?

— „Не се прави на трудна“, каза ми и ме сграбчи за ръката. Носеше дебели ръкавици, но те не ми попречиха да усетя колко са твърди и силни ръцете му. Повлече ме по коридора към спалнята на Дийн и Лоръл. — Сара ме поглежда, изпълнена с печал. — Сещаш ли се за прозореца, на който седях, когато дойде в къщата? Тогава го видях и си помислих какъв хубав ден беше.

— Продължавай — насърчавам я.

— Повлече ме по коридора, който водеше до спалнята им. — Сара потреперва. — Беше ги спипал, и двамата.

— Живи ли бяха?

Погледът й е изморен.

— Разбира се. Бяха голи и живи. Не се движеха. Не знаех защо, преди да каже. „Упоени са. Бих им по една инжекция.“ Нарече я мива-нещо-си хлорид. Не помня точното име. Каза ми, че са в съзнание, за да усещат болката и да ни чуват, но че не могат да се движат много.

Една точка за мен за наркотиците и една за Томи за мускулния релаксант.

Сещам се за нещо.

— Сара, би ли разпознала гласа му, ако го чуеш? Не само думите и начина му на говорене, но и тона му?

Тя кима.

— Не мога да го забравя. Понякога го сънувам.

— Продължавай.

— Беше положил Дийн с лице към пода. Лоръл беше по гръб. Постави камерата си на триножник и я включи на запис. След това вдигна Дийн като бебе, не вложи никакво усилие и го занесе във ваната. „Ела тук, Малка Скръб“, нареди ми той. Отидох до ваната. „Погледни го в очите.“ Така и сторих. — Сара преглъща. — Разбрах, че казва истината. Дийн беше… там. Осъзнаваше какво се случва. Беше буден. — Потреперва. — Също така беше ужасѐн. Виждаше се в очите му. Беше много изплашен.

— Какво се случи след това?

— Странника ми каза да отстъпя. Изви главата на Дийн назад, така че да вирне брадичката му. — Сара проточва собствения си врат, за да ми покаже. — „Когато осъзнаеш, че е настъпил моментът на собствената ти смърт, разбираш значението на истина и страх, господин Кингсли — каза той. — Кара те да се запиташ какво следва: райска слава или огньовете на ада? Измъчвах един ученик по философия неотдавна, лош, зъл човек. Рязах го, горих го, шокирах го. Чаках. Казах му преди да започнем, че ако успее да измисли едно-единствено оригинално нещо за живота, ще прекратя болката. На сутринта на втория ден, докато го кастрирах, той изпищя: Всички живеем в моментите преди собствената ни смърт! Спазих обещанието си и го пуснах. Спомням си тази истина, преди да убия някого.“

Сара преглъща.

— Тогава Странника преряза гърлото на Дийн. Просто ей така. — Гласът й звучи далечен и изумен. — Без предупреждение. Толкова бързо. Кръвта заблика. Странника държеше врата му на една страна, за да може да я източи във ваната. Не можех да повярвам колко е много.

В човешкото тяло има около пет-шест литра. Не е достатъчна дори да напълни една кухненска мивка наполовина, но кръвта трябва да стои вътре, така че шест литра могат да изглеждат като шестдесет.

— Какво се случи после?

— Всичко това продължи известно време. В началото кръвта бликаше, а после започна да тече. Накрая спря. „Погледни го отново в очите“, нареди ми Странника. Изпълних нареждането. — Сара затваря очи. — Дийн беше умрял. Не беше там.

Тя се умълчава за миг при спомена.

— Той хвана Дийн, извади го от ваната и го остави на килима.

Настъпва дълга мълчалива пауза.

— А после? — подтиквам я да продължи.

— Знам какво си мислиш — прошепва Сара. Гласът й е изпълнен със самопрезрение и не може да ме погледне в очите.

— Какво, Сара? Какво си мисля?

— Как е възможно просто да стоя там, докато върши всички тези неща, и да не се опитам да избягам?

— Погледни ме. — Тонът ми е заповеднически и я карам да се обърне към мен. — Не си мислех това. Наясно съм, че той е можел да се движи много бързо. Имал е нож. Не си смятала, че ще успееш да се измъкнеш.

Лицето й се изкривява. Потреперва цялата, от глава до пети.

— Това, което казваш, е вярно, но… не е единствената причина.

Отново не смее да ме погледне в очите.

— Каква е другата? — Гласът ми е нежен, лишен от обвинение.

Сара тъжно свива рамене.

— Знаех, че няма да ме убие. Знаех, че ако просто си стоя и гледам, ако правя всичко, което ми каже и не се опитам да се измъкна, няма да ме нарани. Защото той ме иска такава. Жива и да ме боли.

— По мое мнение и опит — изричам след миг с нежен глас — жива и изпълнена с болка е по-добре от мъртва.

Сара ме поглежда изненадана.

— Мислиш ли?

— Да. — Посочвам белезите си. — Налага се да ги гледам всеки ден и да си спомням какво означават. Това боли. Но все пак предпочитам да съм жива.

Сара ме дарява с горчива усмивка.

— Може да не се чувстваш така, ако се налага да преживяваш всичко през няколко години.

— Възможно е — съгласявам се. — Но важното в случая е, че на теб още ти се живее.

Виждам колебанието в нея. Не знам дали е съгласна.

— Той застана над Лоръл и за известно време само я гледа. Тялото й не помръдваше, тя дори не мигваше… но плачеше. — Сара поклаща глава, изражението на лицето й е като на обладана. — Сълзите й бяха образували две тънки линии от двете й очи. Странника й се усмихна, но не беше приятна усмивка. Не се гавреше с нея или нещо такова. Дори изглеждаше някак си тъжен. Наведе се и й затвори очите.

Досега не знаехме, че затваря очите им, преди да умрат. Това потвърждава предположението ми, че мъжете са основната му цел. Затворил е очите на Лоръл, защото не е искал да види какво ще последва.

Голяма работа — все пак я е убил.

Прогонвам тези мисли засега.

— А после? — питам аз.

Сара се извръща от мен. Лицето й се променя, както и гласът й — става някак си вдървен, механичен. Говори насечено.

— Взе я и я занесе във ваната. Преряза й гърлото. Изцеди й кръвта и я остави на килима. — Опитва се да мине по-бързо през този спомен. Необходимо ми е известно време, за да разбера защо.

— Била си по-близка с Лоръл, отколкото с Дийн, нали? — питам я нежно.

Сара не се разплаква, но затваря очи за момент.

— Беше мила с мен.

— Съжалявам, Сара. Какво се случи след това?

— Накара ме да му помогна да премести телата в спалнята. В интерес на истината не се нуждаеше от помощта ми. Мисля, че просто искаше да съм заета с нещо, за да не се опитам да избягам. Първо пренесохме Дийн, а после и Лоръл. Той ги хващаше под мишниците, а аз за краката. Бяха толкова бледи. Никога не бях виждала толкова побелели хора. Като мляко. Оставихме ги на леглото.

Тя млъква.

— Какво има, Сара?

Виждам отново онази празнота, която забелязах у нея миналата вечер. От момичето до прозореца, което беше насочило пистолет в главата си и си припяваше един-единствен тон.

— В джоба си имаше дълъг кожен калъф. Отвори го и извади скалпел от него. Подаде ми го и ми каза… каза ми… каза ми… как да ги разрежа. „От врата до слабините“, обясни ми той. „Един разрез, не се колебай. Позволявам ти да го направиш, Сара. Позволявам ти да разкриеш какви са отвътре.“ — Очите й се насълзяват. — Сякаш не бях наистина там. Сякаш не бях в тялото си. Помня, че си повтарях: „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива.“ Повтарях си го, когато взех скалпела и отидох при Лоръл, за да я отворя, а след това отидох при Дийн, за да отворя и него, след което разтворих кожата им, защото Странника ми каза така да направя и там имаше мускули, които ме накара да срежа и да махна, а под тях имаше кости и вътрешности, а той ме накара да вкарам ръцете си вътре и да дърпам и дърпам, и дърпам, и всичко беше като желе, мокро и влажно и миришеше, и след това… — главата й увисва — всичко свърши.

Сара бълва думите без спирка, същински потоп. Тя се изпразва от застоялата вода, от мъртвата река и от ужасния прилив и ги предава на мен. Искам да стана и да побягна, и никога вече да не чуя, видя или помисля за Сара.

Но не можеш да го направиш. Тя не е свършила.

Поглеждам я. Забила е поглед в ръцете си.

— „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива“, това си повтарях постоянно — прошепва тя. — Той просто се усмихваше и записа всичко. Прави каквото е необходимо, за да останеш жива. За да останеш жива.

— Искаш ли да спрем? — питам аз.

Сара се обръща към мен със сънени очи и объркано изражение.

— Какво?

— Искаш ли да спрем? Нуждаеш ли се от почивка?

Тя се вторачва в мен. В един момент се осъзнава. Стиска устни и поклаща глава.

— Не. Искам да приключим с това.

— Сигурна ли си?

— Да.

Може би да, може би не. Но трябва да чуя останалото, а и имам чувството, че и тя има нужда да го разкаже.

— Добре. Какво се случи след това?

Сара потрива лице с ръце.

— Каза ми да сляза долу с него. Последвах го до дневната. Майкъл беше там, седеше на дивана. Беше гол. И парализиран. Странника се засмя и го потупа по главата. „Момчетата са си момчета. Но ти вече знаеше това, нали, Малка Скръб? Майкъл беше лошо момче. Снимаше с камера всичко, докато ти работеше на колене. Намерих касетите при едно от предишните си посещения тук. Не се тревожи, ще ги взема с мен. Това ще е малката ни тайна.“ Бутна Майкъл от дивана и го завлече по килима. — Тя се намръщва. — Скалпелът все още беше в мен. Не ми го беше взел. Това показваше колко е сигурен, че няма да направя нищо. — Свива рамене нещастна. — Както и да е. Довлече Майкъл до мен и ми каза, че е мой ред. „Давай — нареди ми. — Видя ме как го направих горе. От ухо до ухо. Искам една голяма червена усмивка.“ Казах му, че няма да го направя. — Сара поклаща глава в отчаян жест. — Сякаш можех да променя нещо. — Усмивката й е изпълнена с болка и себеомраза. — В крайна сметка има нещо, на което винаги може да се разчита — бих направила всичко, за да оцелея. „Направи го — нареди ми той. — Или ще отрежа зърната на гърдите ти и ще те накарам да ги изядеш.“ — Сара млъква и забива поглед в скута си. — Изпълних нареждането, разбира се — казва с тих глас тя. Поглежда ме, изпълнена със страх от онова, което мога да си помисля. — Не исках да умира — всичко в нея трепери. — Макар че ме изнудва и ме кара да правя секс с него, не исках да умира.

Хващам я за ръката.

— Знам.

Сара ми позволява да я подържа за момент, преди да ме пусне.

— Господи. Майкъл кървя ли, кървя. Господи. След това Странника ме накара да му помогна да качим тялото горе. Сложи го на леглото между Дийн и Лоръл. „Вината не е твоя“, каза ми. Помислих си, че говори на мен, но после осъзнах, че говори на Майкъл. Опасявах се, че ще ме накара да го отворя, но не го направи. — Тя млъква за миг. — Започнах да откачам. Мисля, че той забеляза това и се разтревожи да не опитам нещо, защото ми каза да оставя скалпела. Обмислях възможността да го намушкам. Наистина. Но в крайна сметка направих това, което ми нареди.

— Затова си тук и си жива — отвръщам в опит да я окуража.

— Да. — Отново звучи изморена.

— Какво се случи след това?

— Каза ми да отида в банята с него. Надвеси се над ваната и потопи ръката си в кръвта. Започна да ме пръска с нея и да казва: „В името на Отца и Дъщерята и Светия Дух“. Напръска лицето и тялото ми с кръв.

Пръските, които видях миналата вечер.

— Точно това ли каза? „В името на Отца и Дъщерята и Светия Дух“? А не „Отца и Сина“?

— Да.

— Продължавай.

— След това ми обясни, че е време да се захваща за работа. Каза, че искал да се изрази. Свали си дрехите.

— Забеляза ли нещо в него? — питам я. — Някакви родилни петна, белези, каквото и да е?

— Имаше татуировка. На дясното бедро, където никой няма да я види, освен ако не е гол.

— Каква беше тя?

— На ангел. Не на хубав ангел. Неговият имаше гадно лице и огнен меч. Направо може да те уплаши.

Може би ангел на отмъщението? Дали така се вижда, или това е просто символ на онова, което прави?

— Ако ти изпратя художник, с когото да работиш, можеш ли да му опишеш татуировката?

— Разбира се.

Не мисля, че извършителят си е избрал татуировката от някакъв каталог. Той е искал да бъде направена по изричните му напътствия. Възможно е да намерим човека, който му я е направил.

— Сещаш ли се нещо друго за него?

— Когато се съблече, видях, че си бръсне тялото. Мишници, гърди, крака, онази му работа, всичко.

Това не е нещо необичайно за един умен и организиран извършител. Повечето от тях се запознават добре с криминологията и се стараят да не оставят следи след себе си. Серийните изнасилвачи постоянно бръснат телата си.

— Някакви бенки? Белези?

— Само татуировката.

— Много добре, Сара. Когато го открием, това ще ни помогне да го заковем.

— Добре. — Отговорът й е апатичен.

— Значи си съблече дрехите. След това какво се случи?

— Беше надървен.

— Имаш предвид, че е еректирал?

— Да.

Прехапвам долната си устна и задавам въпроса, от който се страхувам:

— Той… докосна ли те?

— Не. Никога не ме е чукал, нито се е опитвал да го прави.

— Какво стори след това?

— Извади два чифта белезници от задните джобове на панталоните си. „Трябва да те закопчая — каза ми. — За да мога да си свърша работата, без да се страхувам, че ще избягаш.“ Закопча ръцете ми зад гърба, а след това и глезените ми. Занесе ме в спалнята и ме остави на пода. Не се съпротивлявах.

— Продължавай.

— Слезе до долу и се върна с голяма тенджера.

— Тенджера?

— Да. Напълни я с кръв от ваната и след това… — Сара свива рамене. — Видя спалнята.

Устроил си е малко парти. Напръскал е стените, рисувал е с пръсти.

— Колко време продължи това?

— Нямам представа — отвръща бездушно тя. — Но когато приключи, имаше кръв навсякъде. Целият беше покрит с нея. — Намръщва се. — Господи, беше толкова горд! Довърши и постоя пред прозореца за секунда, гледаше навън. „Красив ден — каза той. — Бог направи този ден.“ Отвори го и застана там, гол и покрит с кръв.

— След това отиде да поплува, нали?

Сара кима.

— Остави ме там сама и след няколко минути го чух да влиза в басейна. — Поглежда ме. — По него време започнах да се чувствам замаяна. Губех съзнание и се свестявах. Полудявах.

Кой не би полудял на твое място?

— Както и да е — въздиша Сара. — Не знам колко време мина. Просто си спомням, че лежах там и имах чувството, че заспивам и се будя, но в действителност не заспивах… не знам. Сякаш припадах отново и отново. В един от моментите, в които се съвзех, той се беше върнал. — Потреперва. — Отново беше чист, нямаше кръв по него. Гледаше ме. Пак припаднах. Когато се събудих, бях долу, а той беше облечен. Държеше тенджерата в ръцете си. „Малко тук“, каза той и изля част от кръвта върху килима в дневната. След което каза „и малко тук“ и излезе на двора, за да излее останалата част от кръвта в басейна.

— Знаеш ли защо го направи? — питам аз.

Прекалено старите очи отново са се завърнали.

— Мисля… че така му се е струвало правилно. За него е било като картина. Това петно на килима, водата в басейна, нуждаели са се от още малко червено, за да станат както трябва.

Гледам я известно време, преди да си прочистя гърлото.

— Права си. Какво се случи след това?

— Разположи се до мен и започна да ме снима с камерата си. „Била си много неща, Малка Скръб. Сираче, лъжкиня, курва. Моят ангел на болката. Сега си убийца. Току-що уби друго човешко същество. Помисли си малко.“ Млъкна и навря камерата в лицето ми. Не знам колко време продължи всичко това. Не бях в съзнание. След това ми махна белезниците и ми каза, че си тръгва. „Почти стигнахме, Сара. Намираме се в края на пътешествието си. Искам да помниш, че вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие.“ След това си тръгна. — Тя ме поглежда. — Известно време губех и идвах в съзнание. Всичко беше черно пред очите ми. В следващия момент говорех с теб в спалнята.

— Не помниш ли, че ме повика?

— Не.

Килвам глава на една страна.

— Защо си го направила?

Сара ме изучава известно време и за момент ми напомня за Бони.

— Откакто навърших шест години, някакъв мъж отнема всичко и всички, които обичам. Никой не вярва, че той съществува. — Очите й оглеждат лицето ми и най-вече белезите върху него. — Четох за случилото се с теб и си помислих: може би тя ще ми повярва. Виждах, че си наясно със ситуацията. Какво е да изгубиш всичко. И да ти е напомняно за това всеки ден. Да се чудиш дали не е по-добре да умреш, отколкото да живееш. — Тя млъква за миг. — Преди няколко месеца започнах да си водя дневник и записах всичко в него. Всяка грозна подробност. Смятах да се свържа с теб и да ти го дам. — Тя свива едва рамене. — Предполагам, че го направих.

Усмихвам й се.

— Май наистина го направи. — Прехапвам долната си устна. — Сара, онова, което ти е казал… че си убийца… знаеш, че не е вярно, нали?

Тя започва да трепери. Треперенето бързо се превръща в тресене — цялото й тяло се тресе, очите й са ококорени, лицето — бледо, а устните — бели и стиснати.

— Бари… извикай сестрата! — провиквам се обезпокоена.

— Н-н-не! — отвръща Сара.

Поглеждам я. Тя клати глава, обгърнала е тялото си с ръце и се клати напред-назад. Готова съм всеки момент да натисна бутона на сестрите. Минава половин минута и тя започва да се успокоява. Цветът се завръща на лицето й.

— Добре ли си? — питам я и се чувствам глупава за това. Въпросът е ненужен.

Сара маха кичур коса от челото си.

— Случва се понякога — обяснява с изненадващо ясен глас тя. — Появява се от нищото, като пристъп. — Поклаща глава. Очите ни се срещат и аз се стряскам от яснотата и силата, които виждам в тях. — Всичко свърши, разбираш ли? Това е. Или ще го намериш и ще го спреш, или ще му отнема онова, което иска най-силно.

— Какво е то?

Погледът й е ясен, но изглежда като обладана. Силна е, но е изгубена.

— Мен. Повече от всичко той иска мен. Затова, ако не можете да го заловите, ще се махна завинаги. Чуваш ли ме?

Сара отново се обръща към прозореца и към слънцето и аз мога да споря с нея, да се противя, но осъзнавам, че за момента ни е напуснала.

— Да — отговарям с нежен глас. — Чувам те.

* * *

— Какво мислиш за всичко това? — пита Бари.

Отново сме на паркинга. Той пуши, а на мен ми се иска да мога да запаля и аз.

— Мисля, че това е една наистина много ужасна история.

— Така е — измърморва той. — Ако въобще казва истината.

— Ти какво мислиш?

— Чувал съм някои шантави неща и преди. Виждал съм доста лъжци. Не мисля, че тя е една от тях.

— Съгласна съм.

— Какво смяташ за заплахата, че ще се самоубие?

— Мисля, че е истинска.

Няма нужда да казвам каквото и да било друго. Виждам, че Бари е съгласен с мен.

— Какво ще кажеш за нашия човек?

— Все още съм объркана. На сто процента съм сигурна, че неговият мотив е отмъщението. То е всичко за него. Готов е да се откаже от изкормването на телата, за да накара Сара да го направи. Нараняването й е по-важно, по-задоволително, отколкото да ги отваря сам.

— Но не я кара да ги убива — отбелязва Бари.

— Освен момчето. Отново за него е достатъчно да наблюдава болката й. Убийството чрез нея му донася ерекция. Играта с кръвта — това е ритуал, сексуален акт. Гледането го е възбудило. — Потривам лице и се опитвам да се взема в ръце. — Съжалявам, че това не е от особена полза.

— Хей, работили сме заедно по няколко такива случая. Знам начина ти на работа.

Прав е, така се случват нещата. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай, мисли, навързвай, чувствай и прави всичко отново и отново, докато не ти се изясни картината за убиеца. В началото всичко е хаос, бъркотия и противоречия, но както вече казах, така се случват нещата.

— Можеш ли да повикаш художник? — питам аз. — Татуировката ще е единствена по рода си, уникална.

— Считай го за свършено.

— Ще се обадя на Кали, за да разбера какво са открили в апартамента на Варгас. Ще я накарам да звънне и на теб, за да те запознае с положението. Ако криминолозите не попаднат на нещо съществено, най-продуктивният начин на работа ще е да се заровим в миналото на всички, като обърнем специално внимание на Варгас. Мисля, че там ще намерим нашите отговори. Като се има предвид, че мотивът му е отмъщение и заради начина, по който третира децата, ми се иска да се заровим по-надълбоко във вероятността за трафик на хора.

— Така или иначе това трябва да го провериш ти.

— Защо?

— Трафикът на хора е работа на федералните.

— Ясно.

— Междувременно ще започна да ровя около семейство Кингсли. Както и около Сара. Ще проверя родителите й, за да разбера дали наистина са били убити. А, да, също така ще видя какво ще намери съдебният лекар. Проклятие, заринах се с работа.

— Ще накарам Кали да ти изпрати копие от дневника.

Двамата просто стоим известно време и мислим. Искаме да сме сигурни, че сме покрили всички аспекти.

— Май това е всичко — казва Бари. — Скоро ще ти се обадя.

* * *

— Този апартамент беше голяма кочина, сладкишче.

— Знам. Какво намери?

— Да видим откъде да започна? Причината за смъртта е същата като при семейство Кингсли. Прерязани гърла и източена във ваната кръв. Господин Варгас е бил изкормен. При него няма неуверени разрези.

Разказвам й за Сара.

— Накарал я е тя да ги отвори?

— Да.

Тишина.

— Е, това обяснява доста. Да продължим нататък. Младата дама не е била изкормена… както сама видя. Все още не сме разбрали самоличността й, но е доста малка. Предположението ми е между 13 и 15 години. Намерихме татуировка на кръст с надпис на кирилица, който в превод означава: „Благодари на Бог, защото Бог е любов“.

— Струва ми се странно американско момиче да си татуира надпис на кирилица. Или е рускиня, или е от руски произход. Има логика.

Руската мафия се беше превърнала в голям играч в трафика на хора, включително и на непълнолетни секс работнички.

— Белезите по краката й много приличат на отпечатъците, които намерихме в къщата на Кингсли, макар че тези са по-малко на брой. Също така изглеждат сравнително пресни. Съдебният лекар смята — на база цвета и избеляването им, — че са на около шест месеца.

— Странно съвпадение, не мислиш ли? Двамата с извършителя имат едни и същи белези?

— Както знаеш, не вярвам в съвпадения. Всички отпечатъци са на двете жертви. Намерихме тонове косми и влакна. Разполагаме и с доста петна от семенна течност, но са стари и засъхнали. Сещаш се — станала е на люспи.

— Благодаря ти за това живописно описание.

— Хвърлих бърз поглед на компютъра. Намерих електронна поща, някакви документи и много, наистина много порно. Адски много. Ще го вземем с нас за по-сериозна проверка. Споменах ли, че има много порно на него? Господин Варгас не е бил приятен тип.

— Извършителят работил ли е с тяхната кръв?

— Ако ме питаш дали е порисувал с пръстчетата си, отговорът е не.

Накарал е Сара да изкорми семейство Кингсли. Може би рисуването с кръвта е било заместител. Един вид утешителна награда.

— Докъде стигна с дневника?

— Пътувам към офиса, там ще го разпечатам.

— Обади ми се, когато си готова.

* * *

Обаждам се на Джеймс по мобилния.

— Какво искаш? — пита той, когато вдига.

Подобно посрещане вече не ме изненадва. Това е Джеймс, четвъртият и последен член на екипа ми. Той не може да мели брашно с никого. Винаги е дразнещ, противен и изнервящ. Наричаме го Деймиън зад гърба му, на онзи герой от „Поличбата“, сина на Сатаната.

Джеймс е в екипа ми, защото е брилянтен. Интелектът му е ослепителен. Завършва гимназията на 15, резултатите му на САТ са перфектни, изкарва докторска степен по криминология на двадесет и започва работа във ФБР на двадесет и една — цел, която преследва от дванадесетгодишна възраст.

Джеймс е имал по-голяма сестра, Роза. Тя умира, когато е бил на дванадесет, от ръцете на сериен убиец, който си служел с горелка и усмивка. Джеймс помогнал на майка си да погребат сестра му и на гроба й взел решение как да прекара остатъка от живота си.

Не знам дали има други интереси освен работата. Не знам нищо за личния му живот и въобще дали има такъв. Никога не съм виждала майка му. Не съм чувала да ходи на кино. Радиото в колата му винаги е изключено, когато съм се возила при него. Предпочита тишината пред музиката.

Въобще не му пука за чувствата на другите. Може да бъде изключително враждебен и груб, почитател е на схващането: „Не искам да знам как се чувстваш и наистина — наистина — не ми пука“.

Въпреки всичко това Джеймс е брилянтен. Изключително брилянтен. Притежава още едно качество, което двамата споделяме и което ни свързва, макар и неохотно. Той може да надникне в съзнанието на един убиец, без да се изплаши от това. Може да гледа злото право в лицето, след което да извади лупа, за да го види по-добре.

В тези момент Джеймс е безценен спътник и двамата сме като лодка и вода, дъжд и река.

— Имаме нов случай — казвам аз.

Запознавам го с всичко.

— Какво общо има това с неделята ми? — пита той.

— Кали ще ти изпрати дневника днес.

— И?

— И — отвръщам раздразнена — искам да го прочетеш. Аз ще сторя същото. Като приключим, ще го обсъдим.

Следва дълга пауза и още по-дълга въздишка, която е доста изкуствена.

— Добре.

Джеймс затваря без предупреждение. Гледам телефона известно време, след което поклащам глава. Чудя се защо ли се изненадвам.