Филип Рийв
Дяволски устройства (8)

8.
Отвлечена

— Тате, лицето на мама е много странно.

— Знам.

— Защо е толкова странно?

— Защото един лош човек я е наранил, когато е била малко момиченце.

— Боляло ли я е?

— Да. Мисля, че я е боляло много и то доста дълго време. Но сега всичко е наред.

— Лошият човек ще се върне ли?

— Не, Рен, той е мъртъв. Умря преди доста време. В Анкъридж-във-Вайнленд няма лоши хора. Затова живеем тук. В безопасност сме, тъй като никой не знае за нас и никой няма да се опита да ни нарани. Няма да се появи някой гладен град и да ни погълне. Само ние сме тук — мама, татко и Рен, и сме в безопасност.

Гласовете от нейното детство шепнеха в паметта й, докато бавно се свестяваше. Лежеше на пода в малка кабина, в която имаше мивка и метална тоалетна. От тоалетната се носеше миризма на химикали. Една синя крушка светеше от клетката на тавана. Стените вибрираха леко. Чуваше работещите и порещи водата двигатели на „Автолик“ и още някакъв звук — скърцане и шепот, за който предположи, че идва от притискащата се в корпуса на охлюва водна маса.

Е, в Анкъридж-във-Вайнленд дойдоха лоши хора, помисли си Рен, и избягаха с желаната плячка, а аз им помогнах. Сега въпросът е какво смятат да правят с мен?

Някога баща й бил заловен от Изгубените момчета, но оцелял и се върнал в Анкъридж, за да се ожени за майка й. Това вероятно означаваше, че има надежда за нея, нали? Като се замисли за татко, се сети и за мама и за онова, което тя направи. Споменът я изпълни с ужас. Все още чуваше в главата си като ехо изстрела и звука на куршума, уцелил Гаргара.

Рен нямаше представа от колко време лежи тук, трепереща, хленчеща, прекалено изплашена и нещастна, за да помръдне. Най-накрая твърдият под стана толкова неудобен, че си наложи да се изправи. Вземи се в ръце, Рен, каза си тя.

Онова, което беше изпръскало дрехите й при изстрела на мама, беше засъхнало и станало кафяво като разлят гулаш. Тя пусна водата в мивката и се опита да премахне петната, след което си изми лицето и косата, доколкото беше възможно.

Мина доста време, преди в ключалката на вратата да бъде вкаран ключ и тя да се отвори. В помещението влезе Рибна крокета и я огледа. Пистолетът все още беше в ръката му. Лицето му изглеждаше непоколебимо и бяло на синята светлина, сякаш беше изсечено от слонова кост.

— Съжалявам — каза Рен.

— Млъквай — отвърна момчето. Гласът му също звучеше твърд. — Трябва да те убия.

— Мен? — момичето се загърчи в опит да потъне в пода. — Не съм направила нищо! Донесох Тенекиената книга, както поиска Гаргара…

— И твоята майка вещица го уби! — изкрещя Рибна крокета. Пистолетът в ръката му се разклати, защото тялото му беше разтресено от силни хлипания. Рен се зачуди дали ще я застреля, но той не го направи. Тя се страхуваше от момчето, беше му ядосана и някак си се чувстваше отговорна за него.

— Много съжалявам — каза Рен. — За Пречка също.

Рибна крокета подсмръкна звучно.

— Пречка беше момичето на Гаргара — отвърна той. — Всички казваха, че е влюбен в нея. Гаргара нямаше намерение да те вземе с нас. Чух ги да си говорят с Пречка за теб и да казват колко си глупава… — Рибна крокета се разплака отново. — Какво ще правят Изгубените момчета без Гаргара? Той вече е добре, двамата с Пречка вече са долу в Мрачните владения. Ами ние останалите? Ами аз?

Момчето погледна отново Рен. На тази светлина очите му изглеждаха като две черни дупки, които се отварят към празно пространство.

— Трябва да те убия, за да разбере майка ти какво е чувството да изгубиш някого, когото обичаш. Но това ще ме направи също толкова лош като нея, нали?

Рибна крокета отстъпи назад, затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката.

* * *

— Тръгвам след нея — каза Том.

Всички учтиво го пренебрегнаха. Смятаха, че е невъзможно да се тръгне след Рен, но бяха твърде мили, за да го кажат. Мислеха, че шокът от случилото се го кара да говори дивотии. А той наистина беше шокиран, когато му казаха, че дъщеря му е отвлечена. Бягаше нагоре-надолу по брега и крещеше името й на вълните, сякаш Изгубените момчета, които я бяха отвлекли, можеха да го чуят и да променят решението си. Накрая сърцето му заби толкова болезнено в гърдите, че си помисли как ще умре точно там, върху чакъла, и повече няма да види Рен.

Но не умря. Нечии ръце го отведоха до една лодка и го върнаха обратно в Анкъридж, където сега седеше заедно с Хестър, Фрея и десетина други вайнлендърци в една от по-малките зали на Зимния дворец.

— Вината е моя — каза Том. — Тази сутрин тя ме попита за Изгубените момчета. Трябваше да се досетя, че има нещо.

— Не е твоя вината, Том — отвърна Смю и изгледа лошо Хестър, която седеше мълчалива и намръщена до съпруга си. — Ако някои хора не бяха тръгнали преди всички нас и не бяха започнали да стрелят…

Няколко други вайнлендърци промърмориха в знак на съгласие. Те винаги бяха уважавали Хестър за това, че ги беше спасила от Ловците на Аркангел, но никога не са я харесвали. Така и не забравиха начина, по който уби Пьотр Масгард — не спря да го убива дори когато нямаше нужда от убиване, сечеше ли, сечеше тялото му дълго след като то вече беше мъртво. Никой не се учуди, че боговете изпращаха лош късмет на жена, която прави такива неща. Даже беше странно, че бяха чакали шестнайсет години, за да го направят, и че потърпевши са милият й съпруг и прекрасната й дъщеря.

Хестър знаеше какво си мислят.

— Аз просто се защитавах — оправда се тя. — Както и всички нас. Някога обещах на Фрея, че ще се грижа за това бунище и ще го браня. Точно това направих. Ако търсите кого да обвините, обвинете него.

Хестър посочи Боне, който седеше далеч от всички. Никой обаче не смяташе, че той е сторил нещо лошо. Някогашните му приятели бяха дошли, за да потърсят помощта му, но Боне им я беше отказал. Не можеха да очакват от него да ги предаде, все пак бяха неговите хора.

— За какво дойдоха Изгубените момчета? — попита господин Аакиук.

— Имаше и Изгубени момичета — каза Смю, който продължаваше да гледа лошо Хестър. — Едно от хлапетата, които тя застреля, беше момиче.

— Но какво ги доведе обратно в Анкъридж след толкова много години?

Всички се обърнаха към Боне. Той сви рамене.

— Нямам представа. Не ги попитах. Смятах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— О, богове и богини! — обади се изневиделица Фрея и излезе на бегом от залата. След малко се върна с празното ковчеже на Тенекиената книга на Анкъридж. — Рен дойде да пита за нея — обясни тя. — За нея са дошли Изгубените момчета.

— Защо? — попита Том. — Тази книга не струва нищо, нали?

Фрея сви рамене.

— Така мисля. Но въпреки това я няма. Вероятно са накарали Рен да я вземе и да им я занесе…

— Глупаво малко… — започна Хестър.

— Замълчи, Хет — сряза я Том. Той си спомни как, когато Рен беше малка и някоя гръмотевица или кошмар я плашеха, той я вземаше в прегръдките си, докато не се успокои. Не можеше да понесе мисълта, че дъщеря му е заловена и е на борда на охлюв, сама, изплашена и няма кой да я успокои. — Тръгвам да я търся — заяви отново той.

— Ще дойда с теб — каза Хестър и го хвана за ръката. Веднъж вече бяха разделени, докато Хестър беше затворничка в Курника на мошениците, и оттогава си дадоха дума, че никога вече няма да се отделят един от друг. — Ще тръгнем заедно.

— Но как? — попита Фрея.

— Аз ще помогна.

Боне беше станал на крака. Той започна да кръжи из залата с гръб към стената. Светлината от лампата се отразяваше в очите му.

— Вината е моя — започна някогашното Изгубено момче. — Смятах, че ако не им помогна, ще си тръгнат и ще ни оставят на мира. Не вярвах, че ще потърсят помощ от Рен. Забравих колко хитър може да бъде… беше Гаргара. — Боне сложи ръка на гърлото си и на лъскавите червени белези от въжето, с което Чичо някога се опитал да го обеси. — Помня раждането на Рен. Играех си с нея, когато беше малка. Ще ви помогна. „Ларва“ ще ви отведе до Гримзби, ако се наложи.

— Онзи стар твой охлюв? — Хестър прозвуча ядосано, сякаш смяташе, че Боне се подиграва с нея.

— Мислех, че „Ларва“ от години е извън строя — каза Том. — Онова лято, когато двамата с господин Скейбиъс отидохте на пристанището…

— Поправих го — отвърна Боне. — Какво смяташ, че правех през цялото това време долу в машинното отделение? Да не мислиш, че си вадех мъхчета от пъпа? Поправях „Ларва“. Добре де, поправях „Ларва“ и си вадех мъхчета от пъпа. Охлювът не е перфектен, но върши работа. Нямаме гориво обаче…

— Смятам, че е останало малко в старите резервоари на аеропристанището — каза господин Аакиук. — Можем също така да заредим акумулаторите от водноелектрическата централа.

— В такъв случай „Ларва“ ще е готова след няколко дни — заяви Боне. — Може би след седмица.

— Рен ще е на километри дотогава! — възрази Хестър.

— Няма значение — каза твърдо Том. Обикновено съпругата му беше твърдата в семейството и той правеше каквото нареди тя, но сега беше напълно сигурен в това. Трябваше да си върне Рен. Ако дъщеря му я нямаше, какъв щеше да е смисълът да живее? Хвана ръката на Хестър. Беше сигурен, че тя се чувства по същия начин. — Ще я намерим — обеща й Том. — Изправяли сме се срещу по-лоши неща от Изгубените момчета. Дори да се наложи да изминем целия път до Гримзби, пак ще я намерим.