Филип Рийв
Дяволски устройства (5)

5.
Новини от океана

Гаргара беше изключително мил и загрижен, покани я да седне на покрития с мъх камък, свали си шалчето от врата, избърса лицето й и държа ръката й, докато се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Какво има, Рен? Какво се е случило?

— Нищо. Наистина няма нищо. Майка ми. Това е всичко. Мразя я.

— Сигурен съм, че не е така. — Изгубеното момче коленичи до нея. Не беше отделил поглед от лицето й, откакто беше дошла, поне така й се стори, а очите му зад опушените сини очила, които носеше, я гледаха приятелски, мили и загрижени. — Късметлийка си, че имаш майка — каза Гаргара. — Нас, Изгубените момчета, ни отвличат още като малки. Никой не знае кои са майка му и баща му, макар че ги сънуваме понякога и си мислим колко хубаво ще е, ако ги видим. Ако майка ти се държи строго, значи те обича.

— Не я познаваш — отвърна Рен и си пое дълбоко въздух, за да спре да хълца. Когато се поуспокои, продължи: — Видях книгата.

— Тенекиената книга? — Гаргара звучеше изненадан, сякаш толкова много се тревожеше за Рен, че беше забравил за какво е дошъл във Вайнленд. — Благодаря ти! — каза той. — За една сутрин направи повече, отколкото екипажът на цял охлюв за седмица. Къде е?

— Не знам — отвърна Рен. — Имам предвид, че не знам дали трябва да ти казвам. Не и преди да ми споделиш какво представлява. Госпожица Фрея ми разказа всичко за историята й, но… Защо някой би искал да я притежава? За какво служи?

Гаргара стана, отдалечи се от нея и втренчи поглед между боровете. Рен си помисли, че го е ядосала и обидила, но когато отново се обърна към нея, изглеждаше просто тъжен.

— В беда сме — започна Гаргара. — Чувала ли си за професор Пенироял?

— Разбира се — отвърна Рен. — Той е застрелял баща ми. Едва не е унищожил Анкъридж. Откраднал е дирижабъла на мама и тате и е отлетял с него…

— Е, също така е написал книга за тези неща — обясни Изгубеното момче. — Казва се „Хищническо злато“ и в нея се разказва за така наречените от него „пирати-паразити“, които се появяват изпод леда и обират градове. По-голямата част от написаното са пълни глупости, но се продават като топъл хляб в градовете, на гърба на които живеехме — северноатлантическите градове-салове и ледените бързоходи. Всички започнаха да си инсталират алармени системи против крадци от Стара технология и да проверяват долните части на корпусите си за паразити веднъж дневно. Това не позволяваше на охлюв да се закачи за тях.

Рен се замисли за професор Пенироял. Цял живот слушаше истории за този зъл човек. Беше виждала дългия L-образен белег на гърдите на тате, където госпожа Скейбиъс го беше отворила, за да извади куршума. Сега се оказваше, че Изгубените момчета също са станали негови жертви!

— Все още не разбирам защо се нуждаеш от Тенекиената книга — Рен продължи да настоява за отговор.

— Наложи се да изпращаме нашите охлюви все по̀ на юг и по̀ на юг — обясни Гаргара. — Право в Средното море и Южния океан, където градовете салове не се оглеждаха за нас. Или поне досега не го бяха правили. През изминалото лято започнахме да губим охлюви. Три заминаха на юг и повече не се върнаха. Не се обадиха, не изпратиха сигнал за помощ, нищо. Мисля, че някой от онези градове се е сдобил с устройство, което му позволява да ни вижда. Вероятно потапят охлювите ни или ги залавят. Ако някой от нашите бъде заловен, измъчван и проговори…

— Може да дойдат за вас в Гримзби?

— Точно така — Гаргара я изгледа замислен, сякаш се радваше, че е избрал да сподели всичко това с такова интелигентно и досетливо момиче. Той взе ръцете й в своите. — Нуждаем се от нещо, което отново да ни изпрати с едни гърди пред Сухите, Рен. Затова имам нужда от Тенекиената книга.

— Но тя е просто купища стари числа. Намерена е в някаква стара американска подводница…

— Именно. Древните са имали подводници много преди ние да създадем каквото и да било. Плавателни съдове с размерите на градове, които са можели да обикалят целия свят, без да се налага да излизат на повърхността за въздух. Ако разполагаме с такава технология, Сухите повече няма да са проблем за нас. Можем да накараме Гримзби да се движи и те никога няма да ни открият.

— Смяташ, че Тенекиената книга е чертеж на подводница?

— Може би не точно. Но вероятно има достатъчно информация в нея, за да ни научи как са работили. Моля те, Рен, кажи ни къде е.

Момичето поклати глава.

— Госпожица Фрея и останалите не са толкова страшни, колкото си мислиш — увери го тя. — Ела с мен в града. Представи се. Попитах баща ми за теб. Той ми каза, че си помогнал за спасяването на Вайнленд. А и си бил наранен от Пенироял, също като нас. Смятам, че госпожица Фрея с радост ще ти подари Тенекиената книга.

Гаргара въздъхна.

— Това би ми харесало, Рен. Наистина. Но ще отнеме твърде много време. Ще се наложи да дам много обяснения и да се справя с огромно недоверие. А колкото повече време стоим тук, толкова повече охлюви могат да изчезнат. Вероятно онзи, който ги отвлича, вече пътува към Гримзби. Съжалявам, Рен. Трябва да го направим по начина на Изгубените момчета. Кажи ми къде е книгата — ще я вземем тази вечер и ще си тръгнем. Може би, когато я получим и Гримзби отново е в безопасност, ще се върна, ще се представя и ще цари мир и приятелство между нашите два града.

Рен се освободи от него и тръгна между дърветата, като почти бягаше, докато не стигна до едно място, от което можеше да вижда покривите на Анкъридж. Гаргара нямаше намерение да изпълни изреченото и да се върне, беше сигурна в това. Просто го каза, за да я накара да се почувства по-добре. Тръгнеше ли си веднъж оттук, никога вече нямаше да се върне. Защо би го сторил, след като целият свят беше пред него и чакаше да бъде преброден? Цял един свят от градове, които плаваха, летяха и се движеха по земята под изпълнените с дирижабли небеса. Гаргара нямаше да скучае, докато единствената възможност пред нея беше да стане помощница на госпожица Фрея, да остарее и да се отегчи още повече в Анкъридж и един ден, ако мама й позволи, да стане госпожа Нейт Саструджи и да има много свои собствени отегчени деца.

— Рен — каза Гаргара зад нея.

— Не — изрече тя. Обърна се към него и се опита да овладее гласа си да не трепери твърде много. — Не, няма да ти кажа къде да намериш книгата. Ще я взема сама и ще ти я донеса още тази вечер. След това ще дойда с теб. — Момичето се засмя и направи жест с две ръце, който целеше да обхване Анкъридж, езерото, хълмовете отсреща, целия Мъртъв континент. — Мразя това място. Прекалено е малко за мен. Искам да тръгна с теб. Искам да видя Гримзби, Ловния район, самоходните градове и Птичите пътища. Това е моята цена. Ще ти донеса Тенекиената книга, ако ме вземеш със себе си.