Филип Рийв
Дяволски устройства (4)

4.
Легендата за Тенекиената книга

Новият ден се оказа хубав и ясен, небето над езерото беше синьо като кръглолистна камбанка, а водата в него — прозрачна като стъкло. Всеки от островите на Вайнленд седеше кротко и спокойно върху собственото си отражение. Рен, която беше изтощена от нощните си приключения, спа до късно, но навън Анкъридж се събуждаше. От комините на тридесетте обитавани къщи се издигаше дим и рибарите си казваха „Добро утро“, докато слизаха по стълбите, за да отидат на брега.

В северната част на езерото се издигаше кафеникава планина, много по-висока от Мъртвите хълмове на юг. По-ниските й възвишения бяха зелени от шубраци, борове и стръмни ливади, осеяни с диви цветя. На една от тези ливади пасеше стадо елени. Имаше много от тези животни в гората на зеления бряг, а някои от тях дори бяха преплували до по-дивите острови, за да се установят там. Хората често се чудеха как са се озовали тук — може би бяха оцелели след падането на старата Американска империя, бяха дошли от заледените земи на север или се бяха преместили от някоя тучна земя на запад. Тези неща не интересуваха Хестър Натсуърти, когато опъваше тетивата на своя лък по посока на вятъра, застанала между дърветата. Интересуваше я единствено колко месо има по тези животни.

Лъкът изсъска тихичко в ръцете й. Елените подскочиха във въздуха и хукнаха да бягат нагоре по хълма към прикритието на шубрака, с изключение на най-голямата кошута, която се строполи мъртва със стрелата на Хестър, забита в сърцето й. Тънките й крака продължаваха да подритват. Жената изкачи хълма, извади стрелата и изчисти върха й в стиска суха трева, преди да я прибере обратно в колчана на гърба си. На слънчевата светлина кръвта изглеждаше много ярка. Тя топна пръст в раната и размаза част от нея по челото си, след което измърмори молитва към богинята на лова, за да не върне духът на кошутата и да я тормози. Вдигна мъртвото животно на рамото си и тръгна надолу по хълма към лодката.

Нейните съграждани вайнлендърци рядко ловуваха дивеч. Казваха, че получават достатъчно месо от рибата и птиците от езерото, но Хестър подозираше, че красивите кожи и големите черни очи на елените докосваха чувствителните им сърца и караха ръцете им да треперят. Нейното сърце не беше такова. Може би затова и беше най-добра в ловуването. Обичаше спокойствието и самотата, които намираше в гората рано сутрин, а и понякога й харесваше да е далеч от Рен.

С тъга си спомни малкото смеещо се момиченце, каквото беше дъщеря й някога, то често си играеше на брега на езерото или се гушеше в скута й и слушаше песните й. Тогава я гледаше изпълнена с обич, прокарваше пухкавите си пръстчета по стария белег, който разделяше лицето й наполовина, и я караше да си мисли, че най-накрая някой може да я обича такава, каквато е, без да обръща внимание на външния й вид. Да, Том постоянно повтаряше, че за него това не е от значение, но Хестър така и не се отърва от онзи страх, че дълбоко в себе си той таи желанието да е с някоя по-красива.

Рен порасна и един ден, когато беше на осем-девет години, започна да вижда майка си по същия начин, както всички останали. Нямаше нужда да казва каквото и да било: Хестър познаваше много добре този съжалителен и смутен поглед и усещаше неудобството й, когато излезеха двете и срещнеха приятелите на дъщеря й. Рен се срамуваше от нея.

— Това е просто период — опита се да я успокои Том, когато му се оплака. Той обожаваше Рен и на Хестър й се струваше, че той винаги взема страната на малкото си момиченце. — Съвсем скоро ще го преживее. Знаеш какви са децата.

За съжаление, Хестър не знаеше какви са децата. Нейното собствено детство приключи, когато беше много малка. Майка й и човека, когото смяташе за свой баща, бяха убити от истинския й баща, Тадеус Валънтайн. Нямаше представа какво е да си нормално момиче. Докато Рен растеше, ставаше по-своенравна и дългият извит нос на дядо й изпъкна на лицето й като прекаран през портрет нож, затова и Хестър все по-трудно запазваше търпение с нея. Веднъж или два пъти се улови, че й се иска Рен да не беше се раждала, да бяха само двамата с Том, както едно време, когато пътуваха по Птичите пътища.

* * *

Когато Рен най-накрая се събуди, слънцето се беше издигнало много високо. През отворения прозорец долитаха виковете на рибарите долу на брега, смехът на децата и ритмичното цепене на дърва в двора им, с което тате се беше заел. В устата си все още усещаше вкуса на шоколад. Полежа още малко, наслаждавайки се на мисълта, че никой от хората, които чуваше, изобщо никой друг в цял Вайнленд не знаеше нещата, които знаеше тя. Измъкна се от леглото и изтича към банята да се измие. От луничавото огледало над мивката в нея се взираше отражението й — издължено, тясно и интелигентно лице. Ненавиждаше клюновидния си нос и луничките около твърде малката си уста, но харесваше очите си. Те бяха големи и широки, с наситеносиви ириси. Моряшки очи, така ги нарече веднъж тате и макар Рен да не знаеше какво означава това, много й хареса как звучи. Тя върза отзад медночервеникавата си коса и си спомни, че Гаргара я нарече красива. Досега не се беше приемала като такава, но сега забеляза, че мъжът е прав.

Рен се спусна по стълбите към кухнята, която беше празна, белите тениски на мама висяха от простора пред прозореца. Майка й беше изключително суетна относно дрехите си. Обличаше се като мъж, все в дрехи, които беше намерила в изоставените магазини по „Бореал Аркейд“, и винаги се грижеше тези дрехи да са изпрани, изгладени и предпазени от молци, сякаш, като се обличаше хубаво, хората щяха да забравят ужасното й обезобразено лице. Това просто беше поредният пример колко тъжна беше мама, помисли си Рен, след което си наля чаша мляко от хладилника и си намаза мед върху една вчерашна овесена питка. Всичко изглеждаше прекрасно, но за нея беше трудно да има майка с толкова окаян външен вид. Бащата на Тилди, старият господин Смю, беше висок около деветдесет сантиметра, но той беше истински мъж на Анкъридж, така че никой не забелязваше височината му. Мама беше различна. Тя не беше особено дружелюбна, затова и всички нямаше как да не обръщат внимание на грозния й външен вид. Освен това беше аутсайдер, което понякога караше Рен също да се чувства като такава.

Може би затова се почувства така силно привлечена от Изгубените момчета. Може би Гаргара беше видял в нея именно този аутсайдерски дух и това го накара да й се довери.

Рен излезе на двора, като отхапваше от питката и внимаваше да не изцапа тениските на мама с мед. Татко слагаше малки цепеници на дръвника и ги режеше наполовина с едно движение на брадвата. Беше си сложил старата сламена шапка, защото кестенявата му коса вече не покриваше цялата горна част на главата му и плешивото петно често изгаряше на слънцето. Той спря да работи, когато забеляза Рен, седна и сложи ръка на гърдите си. Явно се радваше, че е намерил основателна причина да си почине. Рен се зачуди дали старата му рана не се обаждаше отново.

— Значи най-накрая се събуди? — попита я той.

— Не, само ходя насън — отвърна тя, срита няколко парчета дърво да не й пречат и седна до баща си. Целуна го по бузата и облегна глава на рамото му. В края на двора, където бяха кошерите, жужаха пчели. Рен се заслуша в песента им и се зачуди как да повдигне въпроса за Тенекиената книга на Анкъридж. След малко реши да попита за нещо различно.

— Тате, помниш ли Изгубените момчета?

Той стана неспокоен, както се случваше винаги, когато го попиташе за старото време. Той се заигра с гривната на китката си, голямата брачна гривна от червено злато, на която инициалите му бяха преплетени с тези на мама.

— Изгубените момчета — повтори той. — Да, едва ли някога ще успея да ги забравя…

— Чудех се… много ли са били зли.

— Е, познаваш Боне — отвърна татко. — Той не е зъл, нали?

— Малко е странен.

— Възможно е, но е добър човек. Ако някога изпаднеш в беда, можеш да го помолиш за помощ. Благодарение на него намерихме това място, знаеш историята. Ако не беше избягал от Гримзби и не беше донесъл картата на Снори Улвесон…

— О, да, чувала съм всичко това — отвърна Рен. — Както и да е, не за Боне си мислех, а за другите, онези в Гримзби. Били са много лоши, нали?

Том поклати глава.

— Техният водач, Чичо, той не беше добър човек. Караше ги да правят лоши неща. Но мисля, че Изгубените момчета бяха смесица от добри и лоши, както е навсякъде другаде. Помня, че имаше едно малко момче, казваше се Гаргара. Той спаси Боне, когато Чичо се опита да го убие, и му даде картата, която ни донесе.

— Значи е бил също толкова смел, колкото Боне?

— В известен смисъл, да.

— Познаваш ли го? Колко е голям той?

— О, както вече ти казах, тогава беше много малък — отвърна баща й и се сети за краткия си и неприятен престой при Изгубените момчета. — На девет-десет години. Може би дори и по-малко.

Рен остана доволна от отговорите. Ако Гаргара е бил на девет, когато тате го е срещнал, сега трябваше да е на малко повече от двадесет и пет, а това означаваше, че не е много по-стар от нея. А е бил и добър младеж, помогнал за спасението на Анкъридж.

— Откъде се появи този внезапен интерес? — попита я баща й.

— О, без причина — отвърна съвсем небрежно Рен. Почувства се странно да лъже тате. Той беше човекът, когото обичаше най-много на този свят. Винаги се беше отнасял с нея като с приятел, а не като с дете, и преди му доверяваше всичко. Изведнъж страшно й се прииска да му разкаже какво се беше случило на северния бряг и да го попита какво да прави. Но не можеше, нали?! Нямаше да е честно спрямо Гаргара.

Тате продължаваше да я гледа любопитно, затова добави:

— Просто се сетих за тях, това е всичко.

— Защото са Изгубени? — попита той. — Или защото са Момчета?

— Знам ли — отвърна Рен. Дояде овесената си питка и дари с лепкава целувка бузата на татко. — Отивам да се видя с Тилди. Чао!

Тя излезе през портата отстрани на двора и тръгна по „Дог Стар Корт“. Слънцето огряваше косата й, а Том стоеше и я гледаше, докато не зави зад ъгъла. Чувстваше се горд от високата си красива дъщеря и все още се изумяваше, дори след толкова много години, при мисълта, че двамата с Хестър бяха създали това прекрасно създание.

В сенките под купчината с дървета безжична многокрака камера насочи окуляра си към него, а в една подводна пещера на някое от по-малките островчета изображението му се появи върху кръгъл син екран.

— Тя почти ни издаде! — каза момчето на име Рибна крокета. — Той ще се досети!

Гаргара го потупа по рамото.

— Не се тревожи. Натсуърти няма никаква представа, също като останалите. Дори и не подозира какво се случва.

* * *

Рен крачеше бързо към къщата на Смю, но не мина през портата. Много добре знаеше, че тази сутрин Тилди и семейството й ще бъдат в овощната градина, за да берат ябълки. Рен дори беше обещавала да отиде да им помогне. Как да предположи, че щеше да изникне нещо много по-важно за правене?

Прекоси „Бореал Аркейд“, като не сваляше поглед от отражението си в прашните витрини на старите магазини, след което се затича по „Расмусен Проспект“ и нагоре по рампата, която водеше до Зимния дворец. Голямата предна порта винаги беше отворена през лятото. Рен влезе вътре и се провикна с дежурното „Госпожице Фрея?“, но единственият отговор беше ехото от собствения й глас, което отекна от високите тавани и се върна при нея. Мина през задния вход и пое по чакълестата пътека около двореца. Откри госпожица Фрея в градината да бере боб и да го слага в една кошница.

— Рен! — посрещна я радостно жената.

— Здравейте, госпожице Фрея!

— О, наричай ме само Фрея, моля те — отвърна госпожица Фрея и се наведе, за да остави кошницата на земята. Рен имаше чувството, че основната цел в живота на госпожица Фрея беше да накара всички да я наричат просто Фрея, но така и не постигаше особен успех. По-старите хора помнеха, че тя е последната от рода Расмусен и все още обичаха да я наричат „маркграфиньо“, „Ваше Великолепие“ и „Светлина на Ледените полета“. По-младите я познаваха като тяхната учителка, така че за тях тя си оставаше „Госпожица Фрея“.

— Освен това — започна жената, усмихна се на Рен и попи потта от облото си лице с кърпичка, — вече не си ученичка. Дори скоро можем да станем колежки. Помисли ли върху предложението ми да дойдеш да ми помагаш с малките, след като беритбата на ябълките приключи?

Когато получи предложението, Рен се престори, че идеята й допада, без да обещава нищо. Страхуваше се, че ако се съгласи да помага в училището, може да свърши като госпожица Фрея — дебела, мила и неомъжена. Опита се възможно най-безобидно да смени темата и попита:

— Може ли да разгледам библиотеката?

— Разбира се! — отвърна госпожица Фрея, както Рен знаеше, че ще направи. — Няма нужда да ме питаш! Някоя определена книга ли…?

— Просто заглавие, което татко спомена преди време. Тенекиената книга.

Рен се изчерви при изричането на тези думи, защото не беше свикнала да лъже, но госпожица Фрея не забеляза.

— Тази стара книга? О, тя дори не прилича толкова много на книга, Рен. По-скоро е необикновена. Поредната от многото антики на рода Расмусен.

Отидоха заедно в библиотеката. За Рен не беше изненада, че Изгубените момчета имат нужда от помощта й. Огромната зала беше отрупана от пода до тавана с книги, подредени по някаква лична система на госпожица Фрея. Опърпаните стари томове с меки корици на Чънг-Мей Спофърт и Рифка Буги бяха оставени до дървените ковчежета с безценни стари свитъци и гримоари с магически заклинания. На задната част на всяка касетка бяха изписани заглавията на книгите, намиращи се в тях, със златни букви, но много от надписите бяха прекалено избелели и зацапани да се разчетат, а и Изгубените момчета едва ли ги биваше особено в четенето. Как един беден крадец ще знае откъде да започне?

Госпожица Фрея използваше специална стълбичка да стигне до един от горните рафтове. Беше прекалено пълничка, за да се катери по обикновена стълба. Рен изпита вина и се притесни, че добрата жена може да падне, но тя знаеше точно какво търси и съвсем скоро слезе, зачервена от усилието. Държеше ковчеже с инкрустирания герб на рода Расмусен в цвят нарвал-слонова кост^[1].

— Погледни — каза госпожица Фрея и отключи ковчежето с ключ, който взе от една кука, висяща на близката стена.

Вътре, върху подплата от силиконова коприна, се намираше нещото, което Гаргара й беше описал. Представляваше книга с размери двайсет на петнайсет сантиметра, направена от двайсет листа ламарина, подвързани с ръждясала тел. Листата бяха дебели, тъмни и нападнати от ръжда. Краищата им бяха прегънати да не би читателите да се порежат на острия метал. На най-горния лист някой беше направил кръг с грубо нарисуван орел в него и някакви надписи в горната и долната му част, които бяха толкова изтрити, че Рен не успя да разпознае нито една дума. Другите листа не бяха толкова остарели и усърдно изписаните на повърхността им дълги редове с букви, цифри и символи все още се четяха. Рен обаче не знаеше какво означават. Избелелият етикет на задната корица, където беше гравиран герба на Анкъридж и думите Ex Libris Rasmussen^[2], се оказа единственото смислено нещо в цялата книга.

— Не е много впечатляваща, нали? — попита госпожица Фрея. — Предполага се, че е много стара. Историкът Уърмуолд разказва за нейната легенда в книгата си „История на Анкъридж“. Много отдавна, след ужасната Шейсетминутна война, народът на Анкъридж, току-що останал без дом, отплавал с флотата от течащи кораби през северните морета в търсене на остров, където да възстанови своя град. По пътя си хората попаднали на повредена подводница. Болестите и радиационните бури убили целия екипаж, с изключение на един човек, който също бил напът да умре. Той дал някакъв документ на моята предшественичка Доли Расмусен и й казал да го пази на всяка цена. Тя го съхранила и така се предавал от майка на дъщеря в рода Расмусен, докато документът не се разпаднал. Тогава било направено копие, но тъй като в онези дни трудно се намирала хартия, бил преписан върху стари пресовани консервени кутии. Вероятно хората, които преписвали документа, нямали представа какво съдържа, също като мен и теб. Самият факт, че идва от изгубения свят преди войната, е достатъчен, за да го направи свещен.

Рен разгърна металните страници и телта започна да драска и скърца. Опита се да си представи преписвача, който много отдавна старателно беше гравирал тези символи на светлината от своята лампа с тюленова мас в мрака на вековна зима. Човекът е преписал всяка колона в отчаян опит да спаси нещо от света, който войната беше унищожила.

— За какво се е отнасял този документ? — зачуди се момичето. — Защо човекът от подводницата го е смятал за толкова важен?

— Никой не знае, Рен. Може би нещастникът е умрял, преди да успее да обясни, или просто е забравено. Тенекиената книга е една от многото загадки, които древните са ни оставили. Знаем единствено, че на няколко пъти се появява името на някакъв стар бог: Один. Вероятно текстът е религиозен. Също така картинката на предната корица е президентският печат на Американската империя.

Рен изгледа критично орела.

— На мен повече ми прилича на някаква птица.

Госпожица Фрея се засмя. Изглеждаше красива на светлината на следобедното слънце, която се прокрадваше през прозорците на библиотеката и я къпеше в злато — закръгленият й вид я караше да прилича на богинята на Земята. Рен я обичаше и се засрами, че планираше да открадне от нея. Зададе й още няколко въпроса за Тенекиената книга, но не беше особено заинтересована от отговорите. Върна нещото веднага при първа възможност и остави госпожица Фрея да се занимава с градината си, като й обеща скоро да се върне, за да поговорят за идеята да стане учителка.

* * *

Денят минаваше бързо и сянката на Зимния дворец се плъзгаше по ръждясалите платформи на града, докато слънцето се катереше по небето. Скоро щеше да стане време Рен да се срещне с Гаргара. Ставаше все по-нервна и по-нервна. Колкото и да беше елегантен, смел и красив, колкото и да й допадаше идеята да помогне на Изгубените момчета, не можеше да открадне от хора, които познаваше цял живот. Рано или късно отсъствието на Тенекиената книга щеше да бъде забелязано. Тогава госпожица Фрея щеше да се сети за интереса й към въпросната книга и щеше да разбере кой е отговорен за злодеянието.

Пък и за какво беше тази Тенекиена книга? Защо Гаргара я искаше толкова много? Рен не беше глупачка. Знаеше, че документите от времето на древните понякога съдържат информация за неща, които бяха много опасни. Тате й беше разказвал за Лондон, града, в който е отраснал. Той бил напълно унищожен от машина на име МЕДУЗА. Ами ако Тенекиената книга съдържаше инструкции за създаването на нещо подобно и Гаргара беше намерил начин да ги разчете?

Рен се заскита в южната част на Анкъридж и слезе по старите рибарски стълби, които водеха до пристанището. Там седна в сянката на една изоставена ръждясала верига и се опита да измисли какво да прави. Голямата тайна, която й се струваше толкова вълнуваща, започна да й тежи. Искаше й се да може да сподели с някого. Но с кого? Със сигурност не можеше да каже на мама, тате и госпожица Фрея, те щяха да се ужасят, ако чуят за Изгубени момчета във Вайнленд. Тилди вероятно щеше да се паникьоса. Обмисли възможността да каже на Нейт Саструджи и да го помоли за помощ, но след като се запозна с Гаргара, Нейт Саструджи някак си не й изглеждаше толкова красив, той беше просто момче, скучно и тъповато, което не се интересуваше от нищо друго, освен от риболов.

Рен не забеляза лодката, която се приближаваше към брега, докато майка й не слезе от нея и не се провикна:

— Рен? Какво правиш? Ела да ми помогнеш с това.

„Това“ се оказа мъртва малка кошута, с дупка в сърцето, която мама извади от лодката и се приготви да отнесе на „Дог Стар Корт“, където щеше да я нареже и осоли месото за зимата. Рен стана и отиде при нея, след което забеляза колко високо се беше изкатерило слънцето.

— Не мога! — каза тя.

— Какво?

— Трябва да се срещна с някого.

Хестър пусна кошутата на земята и се загледа в дъщеря си.

— С кого? Предполагам, с момчето на Саструджи?

Рен не искаше да започва нов спор, но тонът на мама беше достатъчен, за да я разпали.

— Защо не? — попита тя. — Защо да не се видя с него? Няма нужда постоянно да съм нещастна като теб. Вече не съм дете. Само защото момчетата не са те харесвали, когато си била на моите години…

— Когато бях на твоите години — отвърна мама с тих и заплашителен глас, — видях неща, за чието съществуване дори не подозираш. Знам на какво са способни хората. Затова двамата с баща ти се опитваме да те предпазим, като те държим наблизо, където ще си в безопасност.

— О, в безопасност съм си — отвърна горчиво Рен. — Какво мислиш, че може да ми се случи във Вайнленд? Тук нищо и на никого не се случва. Винаги казваш колко тежък живот си имала и колко голяма късметлийка съм, в сравнение с теб, но се обзалагам, че си живяла много по-вълнуващо от мен! Обзалагам се, че и тате е на същото мнение! Виждала съм го как гледа онази снимка на стария ви дирижабъл. Той обича да е навън, някъде из света и да лети. Обзалагам се, че все още щеше да води такъв живот, ако не беше принуден да остане тук с теб.

Майка й я зашлеви. Шамарът беше силен и неочакван. Главата на Рен полетя назад и брачната гривна на мама одра бузата й. Не я бяха удряли, откакто беше малка. Лицето й пламтеше и когато докосна мястото, пръстите й се обагриха с кръв от раната, която гривната беше отворила. Опита се да отвърне, но успя единствено да простене.

— Виж какво стана — каза грубо мама. Изглеждаше също толкова изумена, колкото Рен. Протегна ръка да докосне лицето на дъщеря си, този път нежно, но тя се отдръпна далеч от нея, хукна по плажа и се скри в хладните сенки под Анкъридж, като продължи да бяга под стария град, докато не излезе на пасищата зад него. Майка й крещеше бясно някъде зад нея:

— Рен! Върни се! Върни се тук!

Момичето бягаше под прикритието на гората, за да не могат берачите в овощните градини да я видят, и тичаше, тичаше, като почти не мислеше накъде отива, докато не стигна разплакана и останала без дъх при скалите в най-горната част на острова, където я чакаше Гаргара.