Филип Рийв
Дяволски устройства (36)

36.
Странни срещи

— Съжалявам — каза тя. — Толкова много съжалявам, постъпих изключително глупаво… — И след тези думи не можеше повече да говори, но не успя и да измисли какво повече да каже.

— Всичко е наред — продължаваше да повтаря баща й. — Няма значение, сега си в безопасност, това е най-важното…

Татко отстъпи и мама дойде да я прегърне, силно, здраво, тя придърпа лицето й в кокалестото си рамо и й заговори в ухото:

— Добре ли си? Ранена ли си?

— Нищо ми няма — подсмръкна Рен.

Хестър се дръпна назад и хвана в ръце лицето на дъщеря си, изненадана от огромното количество любов, което изпитваше към нея. Плачеше от радост, а тя почти никога не плачеше. Тъй като не искаше Том и Рен да си мислят, че се е размекнала, се извърна на една страна и забеляза високото чернокожо момче зад дъщеря си.

— Мамо, татко — започна Рен, като се обърна и дръпна непознатия по-близо, — това е Тео Нгони. Той ми спаси живота.

— Спасихме се един друг — отвърна срамежливо момчето, което също плачеше, защото си представяше как неговите родители щяха да го посрещнат, ако някога се върне у дома в Загуа.

Хестър изгледа подозрително красивия млад авиатор, но Том се ръкува с него и каза:

— По-добре да се качваме на борда.

Той се обърна към очакващия ги дирижабъл и Тео тръгна с него, но когато Хестър се изправи, за да ги последва, Рен я спря.

— Не, почакай. Пенироял…

Том и Тео не я чуха, но майка й — да.

* * *

Рен мина бързо през дърветата към фонтана. Пенироял, който се беше съвзел от шума на аеродвигатели, се опитваше да стане на крака. Той се ухили, като видя момичето, и изрече със слаб глас:

— Какво ти казах, а? Никога не се отчайвай! — В следващия миг разпозна фигурата, която се появи зад нея и добави: — О, велики Поскит!

Последния път, когато Хестър видя Пенироял, той бягаше в снега на Анкъридж. Беше в нощта, когато тя уби Ловците. За последен път говори с него малко след това, в опустошената кухня на къщата на господин и госпожа Аакиук, когато му сподели как Ловците са открили града.

Пенироял отстъпи назад. Лицето му беше бяло като сирене и приличаше на лице на мъртвец под засъхналите капки кръв. Хестър го спипа с две бързи крачки, събори го и извади ножа си, докато той се опитваше да се освободи от нея.

— Моля те! — захленчи професорът. — Пощади ме! Ще ти дам всичко!

— Млъквай — отвърна Хестър, разкри врата му за острието си и го наклони на една страна, за да не изпръска кръвта новото й палто.

Рен я блъсна отстрани и я избута.

— Мамо, недей! — провикна се тя.

Хестър изръмжа гневно.

— Не се меси в това…

Но Рен не можеше да не се меси. Тя забеляза погледа в очите на майка си, когато видя Пенироял. В него не се четеше омраза, гняв или жажда за отмъщение, а страх. А защо мама би се страхувала от професора, освен ако онова, което той разправяше за нея, не беше истина? Хестър отново тръгна към жертвата си, но Рен застана пред нея и разпери ръце, за да защити Пенироял.

— Аз знам! — извика тя. — Знам какво си направила! Така че, ако искаш да го накараш да замълчи, закъсня! Ако искаш да го запазиш в тайна, ще се наложи да убиеш и мен.

— Да те убия? — Хестър сграбчи Рен за яката на туниката й и я блъсна силно в едно дърво. — Ще ми се никога да не се беше раждала! — извика тя, обърна ножа и смени хватката си върху износената костна дръжка. Острието отрази светлината от огньовете. Отраженията се плъзнаха по ужасеното и дръзко лице на Рен и изведнъж то заприлича на Хестър на лицето на собствената й полусестра, Катрин Валънтайн, която умря, за да я спаси от меча на баща им.

— Мамо? — изрече Рен с тих и шокиран глас.

Хестър свали ножа.

Том и Тео се появиха от дърветата и се плъзнаха по стръмната ливада.

— Какво става тук? — извика Тео, който беше първи. — Рен? Добре ли си?

— Тя се опитва да го убие! — Момичето беше паднало на колене. Плачеше толкова силно, че почти не можеха да разберат какво говори, но тя продължи да повтаря думите, докато не го сториха. — Тя иска да убие Пенироял!

Том погледна професора, който вдигна трепереща ръка.

— Том, скъпи приятелю, да не прибързваме…

Том не отговори известно време. Той добре помнеше какво е чувството да лежи по гръб в снега на Анкъридж с мисълта, че скоро ще умре. Все още усещаше дупката в гърдите си и вкуса на кръвта. Не можеше да забрави заглъхващия тътен на двигателите на „Джени“, докато Пенироял бягаше с него. За момент изпита жестокостта на Хестър и беше готов да вземе ножа, за да довърши лично стария подлец. Но чувството бързо отмина и той се протегна за ръката на съпругата си.

— Хет, погледни го. Той е стар и безпомощен и дворецът му е обгърнат от пламъци. Това не е ли достатъчно отмъщение? Хайде да го качим на борда на „Джени“, преди това място да е паднало.

— Не! — изкрещя Хестър. — Не помниш ли какво се случи последния път, в който го качихме на борда? Забрави ли какво ти стори? Едва не те уби! Не можеш просто да му простиш!

— Да, мога — отвърна непоколебимо Том. Коленичи до Пенироял и кимна на Тео да му помогне да го вдигнат. — Каква е алтернативата? Да го убием ли? Какво ще постигнем с това? Нищо няма да се промени…

— Напротив — заяви Рен, а тонът й беше толкова странен, че Том вдигна глава, за да я погледне. Тя плачеше и хлипаше, а лицето й беше цялото в сълзи и сополи. Момичето се сви изплашено, когато майка й я погледна, и изкрещя: — Ако го убие, той няма да може да ти каже как е продала Анкъридж на Ловците.

Хестър извърна рязко глава, сякаш дъщеря й я беше зашлевила.

— Лъжи! — отвърна тя и се опита да се засмее. — Пенироял й е напълнил главата й с лъжи!

— Не — каза Рен. — Не, това е истина. През годините всички й бяха изключително благодарни, че ни е спасила от Ловците, а през цялото време тя е била човекът, довел ги при нас. Исках това да не е истина. Казвах си, че не е възможно. Но е.

Том погледна Хестър и зачака съпругата му да отрече.

— Направих го за теб — каза тя.

— Значи е истина?

Хестър отстъпи с крачка назад от него.

— Разбира се, че е истина! Къде мислиш, че отидох онази вечер, когато отлетях с „Джени“? Кацнах право в Аркангел и казах на Масгард къде ще открие Анкъридж. Трябваше да направя това или щях да те изгубя, а не можех… Не можех…! О, Том, за бога, това беше преди шестнайсет години, вече няма значение, нали? Нали? Оправих всичко, нали? Убих Масгард и хората му. И направих всичко заради теб…

Онзи Том Натсуърти, когото обичаше достатъчно, за да предаде цял град, не беше същият вече. Онзи Том беше смело, красиво и страстно момче, което може би щеше да й прости, но този по-стар Том, този плах историк от Анкъридж, който стоеше и я зяпаше глуповато с отворена уста, с хленчещата му глупава дъщеря до него, никога нямаше да разбере какво е направила. И двамата нямаше да разберат. Тя не беше като тях. Беше глупачка да вярва, че може да живее в техния свят.

— През всичките тези години… — започна Хестър и хвърли ножа си. — През всичките тези години във Вайнленд. — Тя видя как ножът се заби в ливадата на Пенироял и завибрира. — През всичките тези години с вас двамата… Богове, беше ми толкова скучно!

Цялата трепереше. Това я накара да си спомни нощта на МЕДУЗА, когато за първи път се осмели да целуне Том. Тогава, в началото на всичко това, се тресеше неконтролируемо и сега отново се тресеше в края му. Хестър се обърна и тръгна бързо през опустошените градини. Забеляза нещо квадратно и ниско през една пролука в дима. Сметна го за сграда, но после разбра, че е някакъв глупав лабиринт. Е, щеше да свърши работа. Забърза към входа му.

— Хестър! — провикна се Том зад нея.

— Вървете! — Тя се обърна назад. Съпругът й се тътреше след нея. Приличаше на френетичен силует на фона на пламъците от Павилиона. Рен го следваше заедно с африканския си приятел. — Вървете! — провикна се отново, като се обръщаше, без да спира, или вървеше назад за една-две крачки и сочеше „Джени Ханивър“. — Просто качете Рен на борда и вървете, преди Пенироял да е откраднал отново проклетото нещо…

Но Том се провикна отново:

— Хестър!

— Няма да дойда, Том — заяви тя. Плачеше. Димът я обгръщаше в прегръдките си, горящи парчета от балона летяха наоколо, а горещият вятър вдигаше полите на палтото й като черни криле. Всичко това я караше да изглежда като някакъв ужасен ангел. — Върнете се във Вайнленд. Бъдете щастливи. Но не и с мен. Аз оставам тук.

— Хестър, не ставай глупава! Това място се разпада!

— Просто пада — отвърна тя. — Ще оцелея. Долу има градове — пустинни градчета и клошарски платформи. Точно като за мен са.

Том почти я настигна. Хестър видя сълзите на лицето му на светлината от горящите сгради. Много й се искаше да отиде при него, да го целуне и да го прегърне, но знаеше, че никога вече няма да може да го докосне, защото стореното от нея винаги ще стои между тях.

— Обичам те! — каза тя, обърна се и побягна. Гмурна се в лабиринта, докато платформите се накланяха и издигаха под краката й, а от устата й излизаха полухлипания и полусмях. Чуваше как Том, все по-слабо и по-слабо, вика името й. Балоните на Облак 9 над тях се подпалваха един след друг и изпълваха лабиринта със странни и гонещи се сенки. Хестър плачеше и се спъваше на всяка крачка, храстите драскаха лицето й, докато вървеше слепешката през тях. Едва сега, когато стигна до сърцето на лабиринта, започна да осъзнава, че това изобщо не е добро място, където да бъде, и се нуждае от по-добро укритие от това, когато палубата падне. Нещо се спотайваше там, сякаш през цялото време я е чакало.

Хестър се спря и се плъзна по тревата. Чакащата фигура се изправи в цял ръст и се извиси над нея. Първоначално си помисли, че е направена от огън, но това бяха просто отраженията на горящите балони в очуканата лъскава броня. Мъртвото лице се разшири в усмивка. Хестър познаваше това лице, тя беше хвърлила пръст върху него преди осемнайсет години на Черния остров. Беше заровила стария преследвач надълбоко и беше наредила камъни върху гроба му. Явно само си е изгубила времето. Подушваше добре познатата му миризма — формалдехид и горещ метал.

— Хестър? — провикна се отдалеч Том, който беше някъде в градините и изгубен завинаги за съпругата си.

Шрайк протегна ужасните си ръце към нея и каза:

— ХЕСТЪР ШОУ!

* * *

Още един от балоните се спука с грохот и в небето изригна гейзер от светлина. Том се озова във въздуха за момент, когато палубата увисна. В следващия миг падна тежко в тревата, претърколи се и се спря в статуята на Поскит.

— Хестър! — провикна се отново той, докато се опитваше да стане, но гласът му го предаде, а след малко и сърцето реши да направи същото. Том стисна гърдите си, но това не му донесе облекчение. Падна на колене, по лице. Болката го прикова към ливадата. Припадна и когато се събуди, при него имаше някого.

— Хестър? — измърмори той.

— Татко… — Беше Рен. Ръцете й бяха върху гърба и раменете му, а лицето й го гледаше отгоре, изпълнено със страх и сълзи.

— Добре съм — каза Том и наистина беше, защото болката си беше отишла, макар че се чувстваше замаян и му се гадеше. — Случвало се е и преди… Нищо ми няма.

Опита се да стане, но приятелят на Рен, Тео, дойде и го вдигна без никакво усилие. Явно отново загуби съзнание, когато момчето го пренесе през градините, защото смяташе, че Хестър е с него, но когато се огледа, осъзна, че я няма. Бяха стигнали почти до отворения люк на „Джени“, а Пенироял надничаше към тях през прозореца на пилотската кабина. Всичко беше много объркващо, особено с постоянно люлеещата се и накланяща се градина. Единственото нещо, за което можеше да бъде сигурен, е Рен, която стискаше ръката му много силно и се опитваше да му се усмихне, въпреки че в същото време плачеше.

— Рен — каза Том, — не можем да тръгнем. Трябва да намерим майка ти…

Момичето поклати глава и помогна на Тео да качат баща й на борда.

— Ще те отведем от това ужасно място, преди да е станало прекалено късно — каза тя.

Люкът се затвори и Тео отиде в пилотската кабина, за да помогне на Пенироял да включи двигателите. Рен коленичи до баща си и го прегърна по начина, по който я прегръщаше той като много малка, когато беше болна или изплашена.

— Ето, ето — шепнеше й тогава той и сега тя също му прошепна „Ето, ето“, погали косата му и го целуна, докато не се успокои. Опита се да не мисли за мама и за нещата, които беше направила и изрекла, нито пък за треперещата светлина върху острието на ножа й. Опита се да си напомни, че вече няма майка.

* * *

Колко много е остаряла!

Шрайк смяташе, че разбира живородените и нещата, които времето им причинява, но въпреки това се изуми като видя набръчканото и обрулено от годините лице на своето дете, посивялата суха коса, която някога беше красива и червена. Той посегна към нея, като предварително прибра ноктите си, и тя реагира като повечето живородени, когато преследването приключи и няма как да му избягат. Беззвучното скимтене и парливата миризма от изпразнени черва. Шрайк изпита болка, че тя се страхува от него. Той я придърпа към себе си с цялата нежност, на която беше способен, и й каза:

— ТОЛКОВА МНОГО МИ ЛИПСВАШЕ.

Хестър, смазана в очуканата му броня, успя само да потрепери, да се разплаче и да чуе най-тъжния звук в живота си — отдалечаващия се грохот на двигателите „Жьоне-Каро“, докато „Джени Ханивър“ отлита без нея.

* * *

Облак 9 най-накрая падна на земята. Първо люлеещият се лифт се заби като рало в пясъка и послужи като котва за летящия дворец, след което единият край на палубата се закачи в скалите. Металните пътеки от долната част се разкъсаха и полетяха върху дюните, последвани от смазани летящи машини и изкоренени дървета. Едно метално въже се скъса и омекналият балон, който държеше, се освободи и полетя нагоре в облак от дим и прах. Цяла секция от Павилиона избухна и запрати във всички посоки антики и произведения на изкуството като шрапнели. Стълбища пропадаха, платформи се кривяха, басейни имплодираха. Облак 9 подскочи и се вряза във върха на гигантска дюна. Куполи в цвят на бонбони се забиха като купи в пустинята, последвани от алчни градчета. Останките се стовариха отново в земята. От тях бълваше огън и висяха кабели и балони. Облак 9 се разби, плъзна се по пясъка, завъртя се, продължи да се пързаля още известно време, разтресе се и най-накрая застина.

* * *

Настъпи миг на пълна тишина, нарушавана единствено от минералната въздишка на милиарди песъчинки вдигнат пясък, който елегантно продължаваше да пада. В тази тишина, преди клошарските градчета да дойдат да погълнат останките, преследвач Шрайк стана, взе Хестър на ръце и тръгна с нея през пустинята и мрака.