Филип Рийв
Дяволски устройства (34)

34.
Който го намери, за него си е

Рибна крокета лежеше в дюните зад брега. Схванат от студа и предателството той наблюдаваше как Брайтън запали очуканите си двигатели и пое напред, като се движеше килнат на една страна. Гласовете на ликуващите Изгубени момчета се носеха над водата и дима.

Рибна крокета едва успя да се спаси. Когато Изгубените момчета нападнаха музея, той побягна като заек от ловци, мина през задния вход и излезе на горящите улици навън.

— Господин Натсуърти, върни се, върни се… — викаше той, докато най-накрая не стигна до кърмата на града и на сляпо се хвърли от една наблюдателна платформа в търсене на безопасността на океана.

Плуването до брега го изтощи и прибоят едва не го удави. Сега, изморен и измръзнал, Рибна крокета трябваше да се размърда отново. Гладните пустинни градове минаваха наблизо през дюните, а свирепи земноводни предградия се бяха устремили към него, привлечени от разрушените дирижабли и летящите машини, които бяха осеяли целия бряг и приливът продължаваше да изхвърля. Момчето, което никога досега не беше доближавало самоходен град, не можеше да повярва колко високо се издигат колелата им над него в задимения въздух или как земята се тресе и помества, когато минат наблизо. Давеше се от изгорелите газове и от пясъка. Най-накрая стана на крака и избяга надалеч от градовете в пустинята.

Вече наистина беше Изгубено момче. Нямаше представа къде се намира или къде отива. Бягаше ли, бягаше, а часовете се нижеха един след друг, плъзгаше се по дюните и се спъваше по сухата земя от чакъл и голи камъни. Страхуваше се от мрака и от дълбоките сенки, които ставаха все по-тъмни, докато луната потъваше на западния хоризонт. Най-накрая, на брега на една пресъхнала река, Рибна крокета легна и сви влажните си колене към гърдите, за да се стопли, и захленчи на глас:

— Какво ще стане с горкия Рибна крокета?

Никой не му отговори и това го плашеше повече от всичко. Гаргара, Пречка и Рен го бяха предали, фалшивите майки и татковци го бяха измамили, господин Шкин го излъга, а Том Натсуърти го изостави, но въпреки това предпочиташе да е с всеки един от тях, само не и сам тук.

Луната проблесна върху нещо, което лежеше наблизо. Без да му мисли много, Рибна крокета, обучен да се оглежда за лъскави неща, се приближи до него.

От пясъка го гледаше лице. Той го вдигна. Беше доста очукано и направено от бронз. Имаше дупки за очите. Устните бяха леко изкривени в усмивка, която му се стори успокояваща. Беше красиво. Момчето го доближи до собственото си лице и надникна към отиващата си луна през дупките за очите. След това прибра маската в палтото си и продължи напред с новооткрита смелост, като се зачуди какви други съкровища криеше тази пустиня.

На няколко десетки метра от него зоркият му поглед забеляза движение на дъното на пресъхналата река. Нервен като животно, Рибна крокета се приближи. Една отрязана ръка пъплеше по чакъла. Изглеждаше като направена от метал. Придвижваше се като ранен паяк, като се издърпваше на пръстите си. От китката се подаваха кабели, механизми и нещо, което приличаше на кост. Момчето усети, че има някаква цел в движенията на тази ръка и реши да я последва.

Съвсем скоро подмина други, не толкова живи телесни части — откъснат метален крак, изкривен на погрешната страна и захвърлен върху някакъв камък, и нарязано и очукано тяло. Ръката пълзя върху тях известно време, след което продължи напред. Няколкостотин метра по-напред Рибна крокета намери другата ръка, която си проправяше път към един склон от чакъл и камъни, където растяха закърнели акации.

И точно там намери главата — скелетоподобно сиво лице, поставено в метален череп, заобиколено от кабели, маркучи и тръби. Изглеждаше мъртва, но когато Рибна крокета приклекна над нея, тя го усети. Стъклените очи бяха счупени, но паякообразният механизъм вътре продължаваше да настройва и да цъка в опит да го види. Мъртвата уста се раздвижи. Главата прошепна толкова тихо, че Рибна крокета едва я чу.

— Повредена съм.

— Само малко — съгласи се момчето. Изпитваше съжаление към тази бедна стара глава. — Как се казваш?

— Ана — отговори шепнешком главата, след което добави: — Не, не. Ана е мъртва. Аз съм Фанг Преследвачката. — Сякаш създанието имаше два гласа — единият груб и повелителен, а другият — колеблив и учуден. — Бяхме отвлечени от Аркангел — каза вторият глас. — На седемнадесет години съм и съм робиня от 4-ти тип в станциите за асимилиране на Стилтън Каел, но строя свой собствен дирижабъл и… — Първият глас изсъска и я прекъсна: — Не! Това беше много отдавна, по времето на Ана, а тя е мъртва. Сатя, мила? Това ти ли си? Толкова съм объркана…

— Казвам се Рибна крокета — представи се момчето, което също беше малко объркано.

— Мисля, че съм повредена — сподели главата. — Валънтайн ме измами… Мечът в сърцето ми… Толкова ми е студено… Толкова студено… Не. Да. Сега си спомням. Спомням си. Машината на жената Зироу… Генерал Нага само стоя отстрани и позволи всичко това да се случи… Бях предадена.

— Аз също — сподели Рибна крокета. Той видя изкривените свръзки около краищата на черепа, от който беше изтръгната бронзовата маска. Извади я от вътрешността на палтото си и я сложи обратно на мястото й, доколкото това беше възможно.

— Моля те, помогни ми — прошепна главата и след малко добави: — Ти ще ме поправиш.

— Нямам представа как.

— Тя… Аз ще ти кажа.

Рибна крокета се огледа наоколо. Частите от тялото на Преследвачката пъплеха през пясъка към него. Тяхната цел беше главата. Гърчещите се пръсти му напомняха за многокраките камери, които поправяше за Гаргара.

— Може да успея — отвърна момчето. — Не тук. Ще имам нужда от инструменти и други неща. Ако съберем всичките ти части и намерим някой град…

— Направи го — заповяда главата. — След това ще пътувам на изток. Към Шан Гуо. Към дома ми в Ърдин Теж. Ще си отмъстя на живородените. Да, да…

— Ще дойда с теб — каза Рибна крокета, който не искаше отново да бъде изоставен. — Мога да ти помогна. Ще имаш нужда от мен.

— Знам тайните на Тенекиената книга — заяви главата, която шепнеше на самата себе си. — Кодовете са на сигурно място в паметта ми. Ще се върна в Ърдин Теж и ще събудя ОДИН.

Рибна крокета нямаше представа какво означава това, но се радваше, че има някой, който да му казва какво да прави, макар този някой да беше просто една глава. Той се изправи. В клоните на близките храсти плющеше скъсана сива роба. Рибна крокета я взе и я завърза в нещо подобно на чанта. След това, докато главата на Фанг Преследвачката си шепнеше за света, който отново щял да стане зелен, започна да събира разпилените части на тялото й.