Филип Рийв
Дяволски устройства (32)

32.
Полетът на „Арктическо руло“

На „Оушън Булевард“, под капака от дим, върху наклонените платформи лежаха на купчини гирлянди и хартиени шапки — останките от уличните празненства, които секнаха с началото на въздушната атака.

Том, Хестър и Рибна крокета се придвижваха в сенките, опитвайки се да избегнат шайките грабители и разбунтували се роби, които се скитаха из опустошените безистени. Цели трупи пламъци танцуваха на сцената на открития театър и на всеки няколко минути платформите се разтърсваха. Една от цистерните с гориво на аеропристанището експлодира и останките заваляха върху покривите и в Морския басейн подобно на хиляди бели капчици. Пищните и разкъсани костюми на мъртвите участници в карнавала се вееха нежно на нощния вятър и ги караха да приличат на перушината на мъртви птици.

— На долните платформи все още се бунтуват — каза Том и се заслуша в шумовете, които ехтяха нагоре по стълбите. — Как ще успеем да стигнем до „Ларва“?

Хестър се засмя. Тя все още беше радостна и горда от начина, по който успя да освободи Том от затвора на Шкин и дори настойчивостта му да вземат Рибна крокета с тях не успя да развали доброто й настроение.

— Забравих! — каза жената. — Можеш ли да повярваш? Заради цялото вълнение направо се изпари от главата ми. Том, вече не се нуждаем от „Ларва“. В крайна сметка не можем да летим до Облак 9 с охлюв, нали?

— Искаш да кажеш, че ни трябва дирижабъл? — попита съмнително съпругът й. — Как ще се сдобием с такъв? Хората на Бурята са плъпнали по цялото пристанище от началото на битката и няма как да отидем там.

Хестър спря да върви и засия пред Том, а Рибна крокета се сви зад него.

— „Джени Ханивър“ е тук — каза тя. — В глупавия музей на Пенироял. Чака ни, Том. Ще го откраднем. Някога бяхме много добри в това.

Хестър обясни набързо подробностите и тримата забързаха към „Олд Стийн“. През дима долитаха викове и трошене на стъкла, а от време на време и изстрели. От уличните лампи висяха телата на дребни градски чиновници и обещаващи млади актьори. Хестър вървеше с готов за стрелба пистолет. Рибна крокета си спомни обещанието си да я убие. Щеше му се да разполага с куража да го стори, но тя го плашеше прекалено много. А и имаше нещо в начина, по който гледаше Том, някаква нежност, която го разколебаваше и го караше да смята, че не е съвсем зла и може да е приятно да живее със семейство Натсуърти. Срамежливо хвана ръката на Том.

— Наистина ли го мислеше онова, което каза? — попита момчето. — Че мога да дойда с вас? Наистина ли ще ме вземете във Вайнленд?

Том кимна и се опита да се усмихне окуражително.

— Първо обаче трябва да се отбием до Облак 9…

Но когато стигнаха до „Олд Стийн“, видя висящите около лифта отрязани въжета. Облак 9 го нямаше.

— О, Куърк! — изкрещя мъжът. — Къде е?

Дори не си беше помислял, че е възможно да го няма. Смяташе, че ще е повреден като останалата част от Брайтън, но ще е на мястото си, с Рен на борда, която чака да бъде спасена. Сега разбра колко глупав е бил. Онзи летящ дворец с неговия облак от балони вероятно е приличал на заспала патица за аероразрушителите на Бурята.

— Рен… — прошепна Том. Не можеше да повярва, че боговете я бяха приближили до него толкова, само за да му я отнемат под носа.

Хестър го хвана за ръката и я стисна силно.

— Хайде, Том. Ако успеем да се махнем от това бунище, ще имаме възможност да открием онова глупаво място. Или ще е паднало в океана, или ще се рее над него. Все пак го управлява Пенироял, нали помниш? Едва ли се е съпротивлявал особено много.

Хестър посочи към мръсната бяла фасада на „Преживяванията на Нимрод Пенироял“. На предната стена имаше няколко сериозни пукнатини, от които сградата се беше наклонила към паважа. Вратите бяха изкъртени от пантите си. Хестър поведе Рибна крокета и Том вътре и в същото време я споходи ужасното чувство, че е закъсняла твърде много, че някой друг отчаян беглец е дошъл преди нея и е откраднал „Джени“. Побягна по стълбите и за нейно щастие откри стария дирижабъл на мястото му. Стъкленият покрив се беше пръснал и посипал със стъкла пода и балона на летателния апарат, но иначе изглеждаше напълно непокътнат. Всъщност „Джени Ханивър“ беше добре почистен, откакто Хестър го видя за последно, и от едната му страна беше нарисувана цифрата 1, за да е готов за регатата. В ракетните му гнезда дори имаше няколко малки ракети.

Зад нея Том стигна до горната част на стълбите и застина.

— Хет — каза той. — О, Хет… — По лицето му потекоха сълзи и той се разсмя на себе си, докато ги бършеше. — Това е нашият дирижабъл!

— Прилича на купчина боклук! — заяви Рибна крокета и облече палтото, което беше свалил от една восъчна фигура долу.

— Рибна крокета, виж дали ще можеш да задействаш осветлението — каза Том и се качи в гондолата. Старият дирижабъл миришеше на музей. Той се наведе под висящите кабели и прокара ръце през контролните табла, които му бяха познати до болка. В помещението отвън светнаха лампи и светлината проникна през наскоро измитите прозорци.

— Спомняш ли си как се управлява? — попита го Хестър, която стоеше зад него. Говореше шепнешком, сякаш бяха в храм.

— О, да — прошепна в отговор Том. — Никога не се забравя… — Той посегна почтително и дръпна един лост. Една надуваема лодка падна от отделение в тавана и го събори. Той я сбута под масата с карти и дръпна друг лост. Този път „Джени“ се разтресе и размърда и музеят се изпълни с надигащия се тътен на двигателите „Жьоне-Каро“.

Отвън, с ръце върху ушите, Рибна крокета кашляше от изгорелите газове и викаше:

— Как ще го изкараш?

— Покривът се отваря — изкрещя в отговор Хестър и посочи нагоре.

Момчето поклати глава.

— Не мисля, че…

Том изгаси двигателите. Подаде се през люка на „Джени“ и погледна нагоре към тавана. С включено осветление беше лесно да види защо никой друг не си беше направил труда да дойде тук и да открадне дирижабъла. Едно голямо въже, което беше от няколкото свързващи Брайтън с Облак 9, се беше стоварило върху „Преживяванията на Нимрод Пенироял“, счупило стъклото над „Джени Ханивър“ и изкривило не особено стабилните подпори и греди на покрива.

— О, всемогъщи Куърк! — извика Том, който започна да си мисли, че неговият бог си играе игрички с него. Ако оцелее, щеше сериозно да се замисли за смяна на божеството.

Изтича обратно към палубата и Хестър.

— Покривът е смазан. Няма да успеем да изкараме „Джени“ през него!

— Някой идва! — провикна се Рибна крокета, който надничаше през един от прозорците на музея. — Цяла шайка. Обзалагам се, че са Изгубени момчета, дошли да видят каква е цялата тази врява!

Хестър погледна през прозорците на носа на „Джени“ към покрива.

— Предполагам, че можем да поместим тези останки, нали?

Том поклати глава.

— Това въже е по-дебело от двама ни. Хванати сме в капан!

— Не се тревожи — отвърна съпругата му. — Ще измислим нещо. — Тя затвори очи в опит да се концентрира, докато Рибна крокета притичваше от прозорец до прозорец и крещеше нещо за Изгубените момчета. Накрая жената отвори очи, погледна Том и му се ухили.

— Дойде ми нещо на ума — каза тя и се зае с различни бутони и лостове на прашните дълги контролни табла. „Джени Ханивър“ залитна и запрати Том назад. Заради шума от запалването на двигателите и освобождаването на скобите не успя веднага да разбере какво е направила Хестър. След това, когато ударната вълна от двойната експлозия счупи прозорците, а „Джени“ се издигна и пое напред, видя, че съпругата му е изпразнила ракетните гнезда в напуканата предна стена, като беше отворила достатъчно голяма дупка в нея, за да може малкият дирижабъл да мине.

— Забрави Рибна крокета! — изкрещя Том в опит да надвика продължителното стържене на един от двигателите в стената на музея.

— О, богове! — отговори Хестър.

— Върни се!

— Нямаме нужда от него, Том. Не Е Желан На Това Пътешествие.

Том се добра до отворения люк, протегна ръка и извика името на момчето. То тичаше към издигащата се гондола с протегнати длани и пребледняло и ужасено лице под импровизирана клоунска маска от посипалата се мазилка. Заради рева на двигателите и тъпото съскане от експлозията, която все още ехтеше в ушите му, Том не чу думите, но нямаше нужда.

— Върни се! — крещеше Рибна крокета. „Джени Ханивър“ се издигна през дим и прах и прелетя над „Олд Стийн“ и изумените и обърнати нагоре лица на Изгубените момчета и грабителите. Дирижабълът отново се върна в небето, където му беше мястото. — Не ме оставяй! Господин Натсуърти! Моля те! Върни се! Върни се! Върни се!

* * *

„Джени Ханивър“ летеше, но постоянно захождаше в една или друга посока, защото Том и Хестър се караха над контролните табла.

— О, Куърк! — изкрещя мъжът. — Трябва да се върнем! Не можем просто да го оставим там!

Хестър махна ръцете му от лостовете и го блъсна. Той падна върху масата с картите, и то тежко. Изкрещя от болка.

— Забрави го, Том! — изпищя съпругата му. — Не можем да му се доверим. А и нарече „Джени“ боклук! Истински късметлия е, че не го наръгах с ножа си!

— Но той е просто дете! Не можеш да го оставиш там! Какво ще се случи с него?

— На кого му пука? Той е Изгубено момче! Забрави ли какво стори на Рен?

Дирижабълът им се озова в ясни небеса, осветени от лунната светлина. Димът беше като мръсна снежна покривка на петнадесет метра под гондолата им, а на няколко километра от тях се подаваха горните части на Ком Омбо и Бенгази. Покрай тях прелитаха дирижабли, но те не показваха някакъв интерес към „Джени Ханивър“. Хестър сканира небето пред тях и далеч на юг засече разкъсаните балони на Облак 9. Насочи носа на дирижабъла натам, заключи управлението и коленичи до Том. Той я погледна със странно изражение на лицето и тя изведнъж осъзна, че съпругът й се страхува от нея. Това я накара да се разсмее. Хвана лицето му и го целуна, като облиза солените сълзи, събрали се в ъгълчетата на устата му, но Том извърна глава. Хестър също се уплаши. Дали този път не стигна прекалено далеч?

— Съжалявам — каза тя, макар че не го мислеше. — Виж, Том, съжалявам. Направих грешка. Паникьосах се. Ще се върнем, ако искаш.

Съпругът й се дръпна от нея и се изправи с мъка. Пред очите му все още беше странната усмивка на лицето й, докато го извеждаше от Пиперницата.

— Ти се забавляваш — констатира той. — Нали? Забавляваше се, докато избиваше всички онези хора в сградата на Шкин…

— Те бяха поробители, Том — отвърна Хестър. — Бяха злодеи. Те продадоха Рен. Продадоха малкото ни момиченце. Светът ще е едно по-добро място без тях.

— Но…

Тя поклати глава и изкрещя раздразнена. Защо съпругът й не разбираше?

— Виж, ние сме просто малки хора, нали? Винаги сме били такива. Малки дребни хорица, които се опитват да си живеят живота, но все по свирката на типове като Чичо, Шкин, Масгард, Пенироял и… и Валънтайн. Така че, да. Харесва ми да съм силна колкото тях. Харесва ми да им отвръщам и да уравновесявам везните.

Том не каза нищо. На светлината от контролните табла Хестър видя, че на главата му се е появила нова синина, там, където се удари в масата с картите.

— Горкият Том — каза тя и се наведе да я целуне, но съпругът й отново се отдръпна и се загледа в скалите на циферблатите за горивото.

— Резервоарите са пълни само наполовина — каза той. — Знаеше го, когато излетяхме. Ако се върнем, може никога да не стигнем до Рен. Както и да е, онези роби сигурно вече са пипнали горкия Рибна крокета.

Хестър неловко сви рамене, но й се искаше да й позволи да го прегърне. Манията му по Изгубените момчета я ядосваше много. Защо Том постоянно се тревожеше за други хора? Въпреки раздразнението си реши да се контролира.

— Рибна крокета може да се грижи за себе си — увери го тя.

Том я погледна обнадежден. Искаше му се да й повярва.

— Мислиш ли? Той е толкова млад…

— Трябва да е на около дванадесет. Вече живеех в Безлюдните територии на тази възраст и се справях доста добре. А и не разполагах с обучението му в Обирджийника. — Хестър докосна лицето на Том. — Ще открием Рен — обеща му тя. — След това ще намерим гориво, ще се върнем в Брайтън и ще вземем Рибна крокета, когато нещата се поуспокоят малко.

Хестър го прегърна и този път Том не се дръпна, макар да не отвърна на прегръдката й. Тя го целуна и прокара пръсти през оредяващата му коса. Мразеше да се кара с него. Мразеше и Рибна крокета, че спореха толкова ожесточено заради него. Надяваше се Изгубените момчета вече да са си направили футболна топка от гнусната му главица.