Филип Рийв
Дяволски устройства (3)

3.
Охлювът „Автолик“^[1]

 

Рен се изправи, обърна се и побягна наведена и паникьосана, но преди да направи и три крачки, от мрака, вляво от нея, се появи втори странник, сграбчи я, спря устрема й и я събори на земята.

— Боне! — развика се тя, но една студена ръка й запуши устата. Похитителят я погледна, още едно бледо лице, отчасти скрито зад кичури черна коса. В същото време мъжът от брега изтича към тях. Включиха фенерче и един тънък син лъч я накара да примигне.

— Внимателно — каза мъжът на име Гаргара. — По-внимателно. Това е жена. Млада жена. Поне така мисля. — Странникът отмести фенерчето, за да може Рен да го види. Тя очакваше да е на годините на Боне, но Гаргара се оказа по-млад. Той й се усмихваше. — Как се казваш, млада жено?

— Р-Рен — едва успя да промълви тя. — Р-Рен Н-Н-Н-Н-Натсуърти. — В момента, когато Гаргара успя да изключи всичките допълнителни Н-та, усмивката му стана още по-широка и по-топла.

— Натсуърти? Да не си хлапето на Том Натсуърти?

— Познаваш тате? — учуди се Рен. Беше объркана и се питаше дали баща й също не е идвал тук да се среща тайно с Изгубените момчета край заливите на Северния бряг, но, разбира се, Гаргара говореше за едно време, преди нейното раждане.

— Помня го много добре — отвърна странникът. — Известно време ни гостува на борда на „Ларва“. Той е добър човек. Майка ти беше неговото момиче тогава, нали, онова с белезите по лицето? Как се казваше…? Да, Хестър Шоу. Винаги съм смятал, че това показва какъв добър човек е Том Натсуърти, след като може да обича някоя като нея. За него външният вид не е от значение. Той вижда вътрешната красота. Подобно нещо не се среща често сред Сухите.

— Какво ще правим с нея, Гар? — попита вторият странник, който беше заловил Рен. Гласът му беше странен и мек. — Ще стане ли храна за рибите?

— Ще я качим на борда — отвърна Гаргара. — Иска ми се да опозная дъщерята на Том Натсуърти.

Рен, която досега се опитваше да се успокои, отново изпадна в паника.

— Трябва да се прибирам! — изписка тя и се опита да се откъсне от двамата си похитители, но Гаргара я хвана под ръка.

— Просто ела на борда за малко — каза той и й се усмихна любезно. — Искам да поговорим. Ще ти обясня защо се промъквам в езерото ви като крадец. Е, аз наистина съм такъв, разбира се, но ще е по-добре да чуеш и моята версия на историята, преди да вземеш решение.

— Какво решение? — попита Рен.

— Дали ще кажеш на родителите и приятелите си какво видя тази вечер.

Момичето си помисли, че може да му се има доверие, макар да не беше напълно сигурна. Досега не й се беше налагало да подлага на съмнение доверието си в хората. Усмивката на Гаргара я объркваше. Тя погледна към брега зад него. Водата между заливите светеше в синьо. Първоначално предположи, че това е просто остатъчен образ от лъча на фенерчето, но след малко синьото стана още по-наситено и по-светло и Рен осъзна, че светлината идва под водата и бавно се приближава към повърхността. На около десет метра от брега се появи нещо огромно.

Зад бараката на Боне в машинното отделение ръждясваше охлювът, който го беше довел в Анкъридж. Името му беше „Ларва“ и Рен и приятелите й често играеха като деца на криеница между кривите му крака. Винаги й е изглеждал смешен с големите си плоски крайници и предни прозорци, които приличаха на очи на таласъм. Никога не си беше представяла колко плавно може да се движи един охлюв, колко лъскав може да е извитият му корпус и колко ярко може да се отразява лунната светлина в мократа му повърхност, докато си проправяше път към брега.

Този плавателен съд беше по-малък от „Ларва“ и тялото му беше по-плоско — приличаше по-скоро на кърлеж, отколкото на паяк. Рен си помисли, че е боядисан в камуфлажна шарка, но не можеше да прецени на лунната светлина. През изпъкналите прозорци видя някакво малко момче да работи на пулта за управление. Лицето му беше изкривено от стичащата се по стъклата вода. Хлапето спря машината до брега, рампата се отвори с хидравлично съскане и остърга чакъла.

— Охлювът „Автолик“ — каза Гаргара и покани с жест Рен да се качи на борда. — Гордостта на флотата на Изгубените момчета. Качвай се, моля. Заповядай. Обещавам да не се потапяме, докато не те оставим на брега.

— Ами ако дойдат още Сухи? — попита другото Изгубено момче, което всъщност не беше момче, забеляза Рен, а момиче, красиво и навъсено. — Ами ако Боне вдигне тревога?

— Той ни обеща — отвърна Гаргара. — Това ми стига.

Момичето се намръщи на Рен, тъй като съвсем не изглеждаше убедено. Късият черен жакет, който носеше, се разтвори и разкри затъкнатия в колана й пистолет. Нямам избор, помисли си Рен. Ще трябва да се доверя на Гаргара. След като взе това решение, вече не й беше трудно да се качи по рампата и да влезе в студения и осветен в синьо търбух на охлюва. В крайна сметка, ако Гаргара искаше да я убие, можеше да го направи без никакъв проблем и на брега.

Отведоха я в задната част на съда, където предположи, че се намира личната каюта на Гаргара. Гоблени прикриваха мрачните стоманени стени и навсякъде бяха нахвърлени книги и джунджурии. Тлееше пръчка тамян, която се опитваше с миризмата си да прикрие мириса на мухъл и метал от охлюва. Това накара Рен да си представи изискани хора и далечни места. Седна на един стол, а Гаргара се разположи на леглото. Изгубеното момиче застана на вратата и продължаваше да гледа сърдито. Малкото момче, което Рен видя през прозореца, стоеше зад нея и наблюдаваше гостенката с ококорени и изумени очи, докато Гаргара не му каза:

— Връщай се на поста си, Рибна крокета.

— Но…

— Веднага!

Момчето се изпари, а Гаргара дари Рен с леко кисела усмивка.

— Съжалявам за това. Рибна крокета е новобранец. Само на десет години е и току-що напусна Обирджийника. Никога досега не е виждал Сух, освен на екраните на многокраките. А ти си толкова красива.

Рен се изчерви и заби поглед в пода, където от ботушите й се стичаше кална вода върху прекрасните стамбулски килими на Гаргара. „Обирджийника“ беше мястото, където се обучаваха Изгубените момчета, спомни си тя. Те биваха отвличани от палубите на градовете салове, докато бяха твърде малки дори да го осъзнаят, после ги отвеждаха в потопения град Гримзби и ги обучаваха в изкуството на обира. „Многокраките“ бяха камери-роботи, които се използваха, за да шпионират жертвите си. Госпожица Фрея беше накарала учениците си да направят цял проект за Изгубените момчета. По онова време Рен смяташе, че е безсмислено да учи нещо подобно.

Гаргара се обърна към момичето на прага на вратата:

— Пречка, на нашата гостенка й е студено. Би ли й донесла малко горещ шоколад?

— Не знаех, че има и Изгубени момичета — каза Рен, когато сърдитата девойка изчезна.

— Много неща се промениха в Гримзби от времето на Боне — обясни Гаргара. — Между нас да се остане, Рен, в общи линии аз управлявам мястото. Успях да се отърва от много от грубите и агресивни момчета, с които Чичо се беше заобиколил. Убедих го да започне да води момичета, не само момчета. Нямаше никаква полза да живеем без тях. Те ни помагат да сме по-цивилизовани.

Рен погледна към вратата. Видя момичето на име Пречка да вади някакви тенджери в помещение, което приличаше на кухня. Честно казано, въобще не приличаше на човек, който би внесъл по-голямо усещане за цивилизация сред тях.

— Пречка съпруга ли ти е? — попита тя, но побърза да добави още нещо, защото не искаше да изглежда прекалено пряма: — Вероятно ти е приятелка или спътница?

Изгубеното момиче вдигна рязко глава в кухнята.

— Пречка? Не! — отвърна Гаргара. — В интерес на истината някои от момичетата се оказаха по-добри крадци от момчетата. Пречка е един от най-добрите обирджии, които сме имали. Точно както младият Рибна крокета е най-добрият механик, независимо от крехката си възраст. Исках да взема само най-добрите със себе си на тази мисия, разбираш ли, Рен? Анкъридж притежава нещо, от което имам огромна нужда. Видях го още през първите години, когато бях тук с Боне, на борда на „Ларва“, но тогава не го откраднах, защото не смятах, че ще е от полза.

— Какво е то? — попита момичето.

Гаргара не й отговори веднага, а изчака известно време, изучаваше лицето й, сякаш искаше да е напълно сигурен, че може да й има доверие и да сподели тази информация. На Рен това й хареса. Той не я третираше като дете, както правеха повечето хора. „Млада жена“, така я беше нарекъл и й говореше като на такава.

— Ненавиждам всичко това — каза най-накрая Гаргара, наведе се над нея и я погледна настоятелно в очите. — Трябва да ми повярваш. Не ми е приятно, че идвам тайно. Ще ми се да го направя открито, да акостирам с „Автолик“ на пристанището ви и да кажа: „Ето ни и нас, вашите приятели от Гримзби, идваме да ви помолим за помощ“. Ако Боне се беше устроил и наложил тук, както се надявах, че ще стане, този вариант може би щеше да е възможен. Но предвид настоящото положение, кой ще ни повярва? Ние сме Изгубените момчета. Обирджии. Никога няма да приемат, че единственото, което искаме от вас, е само една книга, една-единствена книга от библиотеката на маркграфинята.

Пречка се върна в каютата и подаде на Рен канче с горещ и вкусен шоколад.

— Благодаря ти — каза тя, доволна от прекъсването, защото не искаше Гаргара да вижда колко е изненадана от чутото. Библиотеката на госпожица Фрея беше едно от любимите й места — истинска съкровищница, пълна с хиляди чудесни стари книги. Някога била разположена на горните етажи на Зимния дворец, но сега никой не живееше там и според госпожица Фрея било глупаво да пускат отоплението само заради книгите, затова библиотеката била преместена долу…

— Затова не сте могли да я намерите! — заяви неочаквано Рен. — Всички книги бяха пренаредени, откакто сте били тук за последно!

Гаргара кимна и й се усмихна възхитен.

— Точно така — съгласи се той. — На нашите многокраки ще са им необходими седмици, за да намерят правилната, а не разполагаме с толкова. Затова се чудех, госпожице Натсуърти, дали не би искала да ни помогнеш?

Рен тъкмо беше отпила от напитката си. Запасите от шоколад в Анкъридж бяха свършили преди години и вече беше забравила колко е вкусен, но когато Гаргара я помоли за помощ, едва не се задави с него.

— Аз? — запелтечи тя. — Аз не съм обирджийка…

— Не съм те и молил да ставаш такава — отвърна Изгубеното момче. — Но баща ти е умен мъж. Доколкото си спомням, бяха големи приятели с маркграфинята. Сигурен съм, че можеш да научиш от него къде се намира книгата. Просто я намери и ми кажи къде е. Ще изпратя Пречка да свърши останалото. Нарича са Тенекиената книга.

Рен беше на път да му откаже, но фактът, че никога не беше чувала за подобна книга, я накара да се поколебае. Очакваше Гаргара да поиска някое от съкровищата на Анкъридж — великата и просветляваща „Делата на Ледените богове“ или шедьовъра на Уърмуолд „История на Анкъридж“.

— На кого му трябва цяла книга за тенекията? — попита Рен.

Гаргара се засмя, сякаш е казала шега, която му се хареса.

— В нея не пише за тенекия — отвърна той. — Просто е направена от такава. От листове метал.

Рен поклати глава. Никога не беше виждала нещо подобно.

— Защо я искаш? — попита тя.

— Защото сме крадци и защото научих, че е ценна.

— Сигурно е такава! Щом сте били целия този път…

— Има хора, които колекционират подобни антики — стари книги и други предмети. Можем да я изтъргуваме за неща, които са ни необходими. — Гаргара се поколеба и без да отделя поглед от нея й каза съвсем сериозно: — Моля те, Рен, просто попитай баща си. Едно време, когато го познавах, постоянно си вреше носа в музеите и библиотеките. Може би знае къде е Тенекиената книга.

Рен помисли по въпроса, докато довършваше течния си шоколад. Ако я беше помолил за просветляващите „Дела“ или някоя друга безценна класика, веднага щеше да му откаже. Но някаква си книга, направена от метал, за която никога не беше чувала… Едва ли беше чак толкова важна, нали? Вероятно на никого нямаше да липсва. А Гаргара като че ли я искаше изключително много.

— Ще го попитам — обеща тя, изпълнена със съмнения.

— Благодаря ти! — Изгубеното момче взе ръцете й в своите. Дланите му бяха топли, а очите му прекрасни. Рен си помисли колко щеше да е хубаво да разкаже на Тилди, че е прекарала малките часове на нощта в пиене на течен шоколад в каютата на очарователен подводен пират. След това обаче се сети, че едва ли някога ще може да сподели на приятелката си или на някой друг за Гаргара и „Автолик“. Но така дори беше по-интересно. Това беше най-хубавата й тайна до този момент. — Утре, около шест часа, ще те чакам горе сред дърветата на хълма. Удобно ли ти е тогава? Ще можеш ли да се измъкнеш?

— По това време вечеряме. Ще забележат отсъствието ми. Мама…

— По пладне тогава. По пладне или малко след това.

— Добре…

— Искаш ли сега Пречка да те изпрати до вас?

— Сама ще се прибера — отвърна Рен. — Често се разхождам по тъмно.

— Може би и теб ще направим Изгубено момиче — каза Гаргара и се засмя, за да й покаже, че се шегува. Той стана и тя последва примера му. Тръгнаха по коридорите на охлюва към рампата. Новобранецът Рибна крокета надничаше към тях от контролната зала. Навън нощта беше студена, луната светеше и вълните се разбиваха в брега, сякаш нищо не се беше случило. Рен помаха, каза „Довиждане“ и помаха отново, след което тръгна бързо по брега и се скри сред дърветата.

Гаргара гледа след нея, докато не я изгуби от поглед. Момичето Пречка излезе навън, застана до него и плъзна ръка в неговата.

— Имаш ли й доверие? — попита тя.

— Не знам. Може би. Струва си да опитаме. Нямаме достатъчно време да останем и да търсим сами нещото, а и не можем да направим кой знае какво с многокраките в това бунище. Тези Сухи ни помнят. Съвсем скоро ще съберат две и две, ако започнат да чуват тракане на малки магнитни крачета в топлопроводите си. Но не се тревожи, ще кажа на Рибна крокета да изпрати няколко на пост около къщата на Рен, така че ще разберем, ако ни изпее на хората си.

— Какво ще стане, ако го направи?

— В такъв случай ще избием всички — отвърна Гаргара. — Ще ти позволя да се заемеш сама с Рен с красивия си малък нож. — Той я целуна, след което двамата се обърнаха и се качиха на борда.

Рен, която нямаше никаква представа за случващото се в този момент, вървеше към дома си, а в главата й се надпреварваха какви ли не шеметни мисли, вина, задоволство. Имаше чувството, че през последните няколко часа е пораснала много повече, отколкото през всичките си петнайсет години.