Филип Рийв
Дяволски устройства (25)

25.
Пиперницата

Следобедът отстъпваше мястото си на вечерта, когато Том тръгна към Пиперницата. Вървеше по улици, където карнавалът течеше с пълна сила. Една процесия се движеше бавно по „Оушън Булевард“ — красиви момичета и момчета, облечени като русалки, лудуваха върху електрически платформи, имаше огромни танцуващи кукли на морските богове, хартиени фенери във формата на риби и извиващи се върху високи стълбове змии, както и облечени в женски дрехи мъже с големи пухкави шапки, които пръскаха с конфети от нисколетящи товарни балони. През пролуките между белите сгради Том успяваше да види океана. За пореден път двигателите на патрула от странни летателни апарати запищяха, докато прелитаха над покривите на сградите. Том запуши уши с ръце и се обърна, за да ги види как отминават. Щеше да се впечатли от тях, ако беше по-млад, но сега само му напомниха колко опасен е светът и колко много се е променил. Колкото повече виждаше от него, толкова повече копнееше да намери Рен и да се върне в мирния Вайнленд.

Том си запроправя път през тълпите. Беше се насочил към адреса, който момичето в Аквариума му даде. Знаеше, че Хестър щеше да му се скара по-късно, че е тръгнал без нея, но беше прекалено нетърпелив, за да я чака в „Розовото кафене“. Освен това продължаваше да си припомня какво направи на Гаргара и споменът го тревожеше. Нямаше представа как ще реагира, когато научи каква съдба е сполетяла Рен. Искаше да говори спокойно с този тип Шкин. Може би щеше да се окаже разумен човек, който ще върне Рен обратно на родителите й, когато научи истината. Ако ли не, Том щеше да уреди откупуването й. Във всеки случай нямаше да има нужда от насилие.

След като видя Пиперницата, го заля още по-голям оптимизъм. Повечето робски ями бяха мръсни места, забутани на най-неприятните нива на дивашки клошарски градчета, а не между елегантни бели кули. Том беше спрян пред стъклената врата и учтиво претърсен с детектор за метал от охранител в красива черна ливрея. След обиска човекът го пусна да влезе в чакалнята, тихо и обзаведено с вкус помещение като лоби на хотел. Имаше меки столове и твърди, металическозелени саксийни растения. На стената висеше табела, на която пишеше „Шкин Корпорейшън“, а под нея с по-малки букви: „Инвеститор в хората“. Единственият намек за типа на мястото бяха гневните и приглушени викове и дрънченето, които се носеха изпод килима от морска зостера.

— Съжалявам за шума — каза една добре облечена жена, която седеше зад черно бюро. — Това са онези мръсни Изгубени момчета. Бяха много кротки, когато ги доведохме на борда, но стават много дръзки и непослушни с всеки изминал ден. Както и да е. Есенните аукциони започват утре, така че скоро трябва да се отървем от тях.

— Значи все още не сте ги продали? — извика Том. — Толкова много се радвам. Търся дъщеря си. Рен Натсуърти. Тя беше с Изгубените момчета и мисля, че вероятно е била отвлечена по погрешка…

Жената имаше изрисувани с молив вежди, тънки като тел. Повдигна изненадано и двете.

— Един момент, моля — каза тя и се наведе над бюрото, за да прошепне нещо в интеркома от месинг и бакелит, който се стори много футуристичен на Том. Интеркомът прошепна своя отговор и след малко жената погледна посетителя, усмихна му се и съобщи: — Господин Шкин ще се срещне лично с вас. Можете да се качите.

Том тръгна към спираловидното стълбище, което водеше към тавана, но жената натисна един бутон на бюрото си и в стената се отвори една тясна врата. Том осъзна, че това е асансьор. Той не приличаше на големите публични асансьори, които помнеше от детството си в Лондон, а просто луксозна кутийка, облицована в седеф. Опита се да не изглежда прекалено изненадан и пристъпи вътре. Вратата се плъзна зад него. Усети как стомахът му се сви. Когато вратата се отвори отново в тих и луксозен кабинет, някакъв мъж стана иззад друго черно метално бюро, за да го посрещне.

— Господин Шкин? — попита Том, а вратата зад него се затвори и асансьорът се върна долу.

Набиско Шкин се поклони ниско и протегна облечената си в сива ръкавица ръка.

— Скъпи ми господин Натсуърти — каза любезно той. — Госпожица Уиймс ми съобщи, че се интересувате от една от нашите робини. Момичето на име Рен.

Том се ядоса, като чу, че Рен е наричана робиня толкова спокойно, но се овладя и се ръкува с Шкин.

— Рен е моя дъщеря — каза той. — Тя беше отвлечена от едно от Изгубените момчета. Дойдох да си я върна.

— Наистина? — учуди се Шкин, кимна и изгледа внимателно Том. — За съжаление, нямах никаква представа за миналото на момичето. Вече я продадох.

— Продадохте я? — извика Том. — Къде е тя? Все още ли е на борда на Брайтън?

— Трябва да проверя документацията си. Продадохме много роби през този месец…

Вратата на асансьора се отвори отново и кабинетът се изпълни с мъже — въоръжени охранители в черни ливреи. Изненаданият Том едва осъзна какво се случва, преди един от тях да стовари дръжката на палката си в тялото му. Двама други го хванаха, когато се сви, останал без дъх и давещ се.

Набиско Шкин се размърда из помещението и пусна платнените завеси на прозорците.

— Днес има много туристически дирижабли в небето — отбеляза дружелюбно той. — Не искаме някой щастлив турист да ни види, нали? — В помещението стана тъмно. Търговецът на роби се върна до бюрото си и заговори в интеркома: — Моника, изпрати момчето. Нека разберем дали този нещастник наистина е онзи, за когото се представя.

Пленниците на Том извиха ръцете му зад гърба и ги стиснаха здраво, макар че нямаше нужда да го правят, тъй като не беше в състояние да се изправи, камо ли да надвие четирима силни охранители. Усети как сърцето му потрепери и заби силно, а болката се разля по цялата му лява страна. Шкин се приближи, вдигна ръкава му с неохота и му махна брачната гривна.

— Това е мое! — изохка Том. — Върни ми го!

Търговецът хвърли гривната във въздуха и отново я хвана.

— Ти вече нямаш нищо — каза той. — Ти си собственост. Освен ако не разполагаш с документи, които да докажат, че си свободен човек. Но ако си онзи, за когото се представяш, значи нямаш. — Шкин вдигна гривната и я огледа внимателно. — ХШ и ТН — прочете на глас. — Колко трогателно…

Звънчето на асансьора иззвъня отново и още един от облечените в черно охранители на Шкин дойде в кабинета. Този беше едва момче, облечено като останалите в черна униформа и черна шапка с козирка със сребристото лого „Шкин“ отпред.

— Е, Рибна крокета? — попита търговецът на роби. — Разпознаваш ли нашия гост?

Момчето се вторачи в Том.

— Това е той, господин Шкин — отвърна то. — Видях го на екраните, когато бяхме в Анкъридж. Това е бащата на Рен.

— Откъде… — започна Том и изведнъж осъзна кое беше момчето. Рибна крокета. Това беше младежът, за когото говореше Чичо, новобранецът, отвлякъл Рен! Том знаеше, че трябва да му е ядосан, но не беше. Изпитваше гняв към Шкин, защото видя жигосаното лого върху тъничката ръка на момчето. Що за човек би направил това на едно дете? Що за град би позволил на такъв човек да забогатява и да преуспява? — Рибна крокета, моля те, кажи ми, Рен добре ли е? Беше ли ранена? Знаеш ли кой я купи?

Момчето се готвеше да отговори, но Шкин го изпревари:

— Не му отговаряй, момко. — Един от охранителите удари отново Том и извади въздуха от дробовете му. — Рибна крокета се научи да се подчинява — обясни Шкин. — Той е наясно, че ако не ми се подчини, ще го върна обратно в клетката с приятелчетата му, които ще го разкъсат на парчета заради това, че предаде Гримзби. — Търговецът разтвори жилетката на Том, вдигна ризата му и проследи с облечения си в сива ръкавица пръст белезите, оставени от аматьорската операция на Уиндолин Пай. На лицето му заигра нещо подобно на усмивка.

— Кметът на този град е много дразнещ човек, господин Натсуърти — каза Шкин. — Вярвам, че можеш да ми помогнеш да го изобличим като измамник и лъжец. Но първо дъщеря ти ще ми помогне да си върна нещо, което той открадна от мен. Кой знае, ако ми сътрудничиш, може да пусна двама ви да си вървите. — Търговецът се обърна към бюрото си, хвърли гривната във въздуха и отново я хвана. Наведе се над месинговия говорител на интеркома и каза: — Госпожице Уиймс, подгответе килия на средните нива за господин Натсуърти и изпратете бръмбар, който да ме заведе в „Олд Стийн“ в седем и половина. Мисля, че все пак трябва да присъствам на бала на Негово обожание.

* * *

Хестър надникна през предната врата на красивата малка кула, но не видя и следа от Том. Търси го на всяко място, за което се сети, като се надяваше, че може да се е върнал на „Ларва“, преди да се опита да говори с поробителите или пък да се появи отново в „Розовото кафене“. Сега отново се върна пред Пиперницата. Беше ядосана и леко изплашена. Нямаше съмнение, че Том е там и че нещо лошо му се е случило. Щорите на прозорците на един от горните етажи бяха спуснати и имаше цяла шайка облечени в черно охранители около рецепцията, които разговаряха с високомерната жена там. Хестър се зачуди дали да не нахлуе вътре и да се изправи срещу тях, но не искаше да попадне в същия капан като съпруга си.

Мъжът отвън я видя да наднича и се вторачи в нея, затова тя отмина бързо, сякаш беше просто любопитна туристка, и влезе в кафенето в другия край на площада, където пи ледено кафе през сламка и си даде малко време, за да помисли. Явно този тип Шкин беше решил да плени Том поради неизвестна за нея причина. Вероятно смяташе, че по някакъв начин е свързан с Изгубените момчета. Е, това не беше особено голям проблем. Хестър щеше да отиде там и да го спаси, точно както Том беше отишъл да спаси нея, когато беше затворничка в Курника на мошениците.

Но как да влезе в кулата? Охранителят на вратата вече я видя, а и с всичките тези тълпи около карнавала нямаше как просто да проникне вътре. О, горкият Том! Защо беше дошъл тук сам? Трябваше да е наясно, че няма как да се оправи сам с хора като Набиско Шкин.

Хестър плати леденото си кафе и попита сервитьора:

— Онова там ли е сградата на Шкин? Кулата? Изглежда ми прекалено малка, за да побере много роби.

— Разполага със скрити подземия — отвърна човекът и погледна доволен бакшиша, който Хестър му остави на масата. — Килиите и всичко останало са долу. Точно там държат онези ужасни пирати.

Хестър отново се сети за Курника на мошениците и как беше извела Том на безопасно място през бъркотията от нападението на Изгубените момчета. След това си тръгна от кафенето с бодра крачка и погледна надолу, за да се увери, че втъкнатият в колана й пистолет не е развалил ръба на новото й палто.