Филип Рийв
Дяволски устройства (24)

24.
„Заупокойна вихрушка“

Аерофлотата се движеше изненадващо бързо откакто напусна Шан Гуо. Прекоси лъскавите тюркоазени води на Персийския залив и продължи на запад към хълмовете на Джабал Хамар. Четирите разрушителя летяха един след друг, а около тях въздухът пулсираше и се завихряше от двигателите на ескортиращите ги дирижабли изтребители — „Лисичи демони Мурасаки“ и „Вечерници на Жанг Чен“, които претърсваха небето за градски капери.

Енона Зироу летеше с флагманския дирижабъл „Заупокойна вихрушка“ на Фанг Преследвачката. Младата жена надничаше през един тесен отвор на бронираната гондола към далечната земя. Нищо не помръдваше там долу освен сенките на дирижаблите, но където и да погледнеше, виждаше дълбоките следи, оставени от веригите и колелата на преминаващите градове. Хълмовете бяха като надъвкани от миньорските градчета, които копаеха руда в скалите.

Енона се зарадва, когато разбра, че ще лети със своята господарка на тази мистериозна експедиция. Изолирани в небето, на борда на флагманския дирижабъл на Преследвачката, тя можеше да получи своя шанс да използва оръжието. Но светът, който видя по пътя — обезобразен и опустошен от градския дарвинизъм, я накара отново да се замисли дали наистина имаше право да го направи. Енона ненавиждаше войната, но също така мразеше самоходните градове. Дали с убийството на Фанг нямаше да им осигури победата? Ако Зелена буря се разпадне, цялата земя щеше да заприлича на руините под нея. Не искаше и това да тежи на съвестта й.

— Все още си търсиш причини да не направиш онова, за което си тук, Енона — каза си тя с разочарования тон на майка си, с който й говореше, когато беше дете и бягаше от училище. — Каква страхливка си!

Тя погледна напред към кафеникавата мъгла, знаеше, че отчасти се дължи на изгорелите газове на града. Някъде зад нея се намираше Средно море, което не беше далеч оттук. Опита се да потуши съмненията си. Наближаваше битка, а тогава обикновено настъпваха моменти на хаос и объркване, които щяха да й позволят да отприщи устройството си срещу Фанг Преследвачката, без никой да разбере какво е направила.

Енона се извърна от тесния отвор и се качи горе в тътнещите коридори на балона. Наближи столовата на офицерите и чу гласовете на някои от другарите си, спря пред отворената врата, незабелязана, за да подслушва.

— Тя каза, че единствената ни цел е Брайтън! — заяви артилерийската офицерка, лейтенант Жао, като говореше тихо, за да не я чуе Фанг Преследвачката. — Защо Брайтън? Четох докладите на разузнаването. Брайтън не е нищо особено, просто курортен сал.

— Тя си има свои шпиони — отвърна навигатор Ченг и се вторачи в празната си чаша, сякаш можеше да разчете плановете на Преследвачката в чаените листа. — Разполага с агенти под дълбоко прикритие, които докладват единствено на нея.

— Така е, но защо й е да изпраща някого на борда на Брайтън?

— Кой знае? Може би това място е важно с нещо.

— С какво? — Жао поклати глава. — В хълмовете под нас се спотайват тлъсти градове хищници. Защо да пазя ракетите си за Брайтън, след като мога да взривявам веригите на тези градове?

— Не сме ние хората, които могат да оспорват заповедите й, Жао.

Последното изречение беше произнесено от втория по ранг в командването на тази експедиция — генерал Нага. Енона видя как младшите офицери застинаха и наведоха глави само като чуха гласа му. Нага беше със Зелена буря от основаването й. Имаше една много известна негова снимка, на която беше млад и красив и развяваше знамето със светкавицата над останките на Тракшънград. Енона разполагаше с негов плакат в стаята си, когато беше момиче. Но Нага вече не беше млад, нито пък красив. Косата му беше посивяла, а издълженото му лице в цвят охра беше набраздено и белязано. Само на тридесет и пет, старец според стандартите на армията на Зелена буря, той беше изгубил ръката си в Зан-Сандански и способността да използва краката си в аерообсадата над Омск. Единствената причина все още да може да върви и да се бие беше Възкресителният корпус, който му направи метален екзоскелет.

— Тази мисия не ми харесва — призна си генералът и механичната му броня изстърга върху масата, когато се облегна на нея. — Брайтън не е заплаха за нас, а и чух, че е прекарал лятото в ловене на онези разбойници паразити в Северния Атлантик. Бях кадет в Курника на мошениците, когато нападнаха аеробазата ни там. Тези дяволи отнеха живота на добри мои приятели и се радвам, че Брайтън се е справил с тях. Но заповедите са си заповеди, а заповедите от Огненото цвете…

Генералът млъкна неочаквано, усетил присъствието на Енона на прага на вратата.

— Хирург-механик — каза грубо той и се обърна към нея. Механичната му ръка стисна дръжката на меча, а екзоскелетът му издрънча и изсъска, когато се поклони непохватно. Енона видя страха на лицата на младшите офицери зад него, когато я разпознаха. Знаеше какво си мислят. От колко време е там? Каква част от разговора ни чу? Ще каже ли на Преследвачката? Дори Нага се страхуваше от нея.

— Моля ви да ми простите — каза Енона, поклони се формално на генерала, а после и на офицерите на масата. Влезе в столовата, наля си чаша жасминов чай, макар изобщо да не искаше, и го изпи бързо в мълчание. Погледите на всички не се откъсваха от нейна милост. Хората се страхуваха от нея почти толкова, колкото и от Фанг Преследвачката и това й допадна, защото доказваше, че не са заподозрели истинските й мотиви.

Но някой на борда на „Заупокойна вихрушка“ я подозираше. Енона напусна столовата и се качи по стълбите до каютата си, която се намираше високо сред подсилените газови камери. През цялото време Шрайк я следеше неотлъчно и чакаше търпеливо да направи своя ход.