Филип Рийв
Дяволски устройства (2)

2.
В Анкъридж-във-Вайнленд

Няколко месеца по-късно и на половин свят разстояние Рен Натсуърти лежеше в леглото си и гледаше как сноп лунна светлина бавно пъпли по тавана на стаята й. Минаваше полунощ и тя не чуваше нищо друго, освен звуците, издавани от собственото й тяло, и тихите проскърцвания от наместването на старата къща. Съмняваше се, че някъде по света може да намери по-спокойно място от това: Анкъридж-във-Вайнленд беше преустроен леден град, разположен върху скалистия южен бряг на неизвестен остров, по крайбрежието на изгубено езеро, в един от забравените краища на Мъртвия континент.

Въпреки тишината и спокойствието Рен не можеше да заспи. Обърна се на една страна, за да се намести по-удобно, и топлите завивки се оплетоха в тялото й. На вечеря се скара за пореден път с мама. Това беше един от онези скандали, които започваха с дребно несъгласие (Рен искаше да излезе с Тилди Смю и момчетата Саструджи, вместо да мие) и бързо прерастваха в ужасна битка, съпроводена от сълзи и обвинения. На бял свят се извадиха стари колкото света неприятни спомени, които се подхвърляха из къщата като ръчни гранати. Горкият тате стоеше отстрани и безпомощно повтаряше „Рен, успокой се“ и „Хестър, моля те!“.

В крайна сметка Рен загуби, разбира се. Изми и се отправи с възможно най-тежки стъпки към леглото си. Оттогава в съзнанието й непрекъснато изникваха болезнени коментари, които й се искаше да беше направила по-рано. Мама нямаше никаква представа какво е да си на петнайсет. Тя беше толкова грозна, че вероятно не е имала приятели като момиче, особено приятели като Нейт Саструджи, по когото си падаха всички момичета в Анкъридж и който беше казал на Тилди, че наистина харесва Рен. Вероятно никое момче никога не беше харесвало мама, освен тате, разбира се… а какво беше видял тате в нея беше една от най-големите неразрешени загадки във Вайнленд, по нейно мнение.

Рен отново се завъртя в леглото и се опита да не мисли за това, но след това се отказа и стана. Може би една разходка щеше да й помогне да си прочисти главата. А ако родителите й се събудеха, видеха, че я няма, и се обезпокояха, че може да се е удавила или да е избягала, е, това щеше да даде урок на мама да не се отнася с нея като с дете, нали? Облече си дрехите, обу си чорапи и ботуши и се промъкна долу през притихналата къща.

Мама и тате бяха избрали този дом за себе си преди шестнайсет години, когато Анкъридж току-що бил изникнал на брега, а Рен не била нищо повече от малка точица плът в утробата на мама. Това си беше част от семейната история, приказка за лека нощ, която помнеше още от малка. Фрея Расмусен беше казала на мама и тате, че могат да си изберат която къща си искат от горната част на града. Те се бяха спрели на тази, вилата на някогашен търговец, която се намираше на улица „Дог Стар Корт“, с изглед към аеропристанището. Къщата беше хубава, уютна и просторна, с плочки по подовете, огромни керамични отоплителни системи и стени с ламперия от дърво и бронз. През годините мама и тате я бяха обзавели с намерени от другите празни къщи мебели. Бяха я украсили с картини, гоблени, плавеи, захвърлени край брега, и с някои от антиките, които татко беше донесъл от експедициите си в Мъртвите хълмове.

Рен прекоси коридора да вземе палтото си от закачалката до вратата, без дори да хвърли поглед или да се замисли за снимките по стените или безценните части от древни кухненски роботи и телефони, разположени в стъклените витрини. Беше израснала с всички тези неща и отдавна не й бяха интересни. През последната година цялата къща започна да й се струва прекалено малка, сякаш тя самата беше станала твърде голяма за това пространство. Добре познатите миризми на прах, лакирано дърво и книгите на тате едновременно я успокояваха и задушаваха. Рен беше на петнайсет години и животът й вече я убиваше като омаляла обувка.

Тя затвори възможно най-тихо вратата след себе си и тръгна по „Дог Стар Корт“. Мъглата се беше спуснала като пушек над Мъртвите хълмове и дъхът й също излизаше като мъгливо облаче от устата й. Беше само началото на септември, а зимата вече се усещаше в нощния въздух.

Луната беше ниско, но звездите светеха ярко и аврора блестеше отгоре. В сърцето на града ръждясалите кули на Зимния дворец, обрасли в бръшлян, се издигаха като черни силуети на фона на яркото небе. Някога дворецът беше служил като дом на владетелите на Анкъридж, но единственият, който в момента живееше там, беше госпожица Фрея, последната маркграфиня и настояща учителка. Всеки делничен ден през зимата, откакто навърши пет години, Рен ходеше в класната стая на приземния етаж на двореца, за да слуша как госпожица Фрея преподава география, логаритми, градски дарвинизъм и много други неща, които вероятно никога нямаше да й влязат в употреба. Преди време й беше много скучно да ги учи, но сега, вече петнайсетгодишна и прекалено голяма, за да ходи на училище, те й липсваха страшно много. Никога вече нямаше да седне в милата класна стая, освен ако не изпълнеше молбата на госпожица Фрея да се върне, за да й помага за по-малките деца.

Бившата маркграфиня й беше отправила това предложение преди седмици и съвсем скоро щеше да поиска отговор, защото след жътвата децата на Анкъридж щяха да се върнат към уроците си. Рен не знаеше дали иска да е помощница на госпожица Фрея, или не. Дори не й се мислеше по въпроса. Не и тази вечер.

В края на „Дог Стар Корт“ имаше стълби, които водеха надолу към платформите на машинното отделение. Докато слизаше по тях, Рен усети някакво лятно ухание. Ботушите й откъртваха парчета ръжда, които падаха върху балите със сено долу. Някога тази част от града е била изпълнена с живот и шумове, когато Анкъридж включвал двигателите си и потеглял по леда към върха на света в търсене на търговия. За съжаление, градът беше спрял да пътува, преди Рен да бъде родена, и машинните отделения бяха превърнати в магазини за сено и кореноплодни, както и в зимни ясли за добитъка. Плахи лъчи лунна светлина се промъкваха през капандурите и дупките на платформите над нея и разкриваха натрупаните между празните резервоари бали със сено.

Тези изоставени нива бяха като детска площадка за Рен, когато беше малка, и все още й харесваше да се разхожда тук, когато беше тъжна или отегчена и си представяше колко щеше да е забавно да е на борда на движещ се град. Възрастните често говореха за отминалите лоши времена, колко плашещо е било да живееш в постоянна опасност, че ще бъдеш погълнат от някой по-голям и по-бърз град. Въпреки това Рен много искаше да види внушителните самоходни градове и да лети между тях с дирижабъл, както мама и тате са правили, преди тя да се роди. Тате държеше снимка на бюрото си от пристанището на град Сан Хуан Де Лос Моторес — бяха се снимали пред красивия си малък червен дирижабъл „Джени Ханивър“, но никога не говореха за приключенията си. Знаеше само, че в един момент бяха кацнали в Анкъридж, където злият професор Пенироял откраднал дирижабъла им. След това се установили в града и с удоволствие започнали да изпълняват задълженията си в уютния и скучен Вайнленд.

Такъв ми бил късметът, помисли си Рен и вдиша топлата и приятна миризма на сеното. Щеше да й хареса да е дъщеря на аеротърговци. Подобен живот й се струваше далеч по-обаятелен и по-интересен от нейния. Беше хваната в капана на този остров, сред хора, чиято представа за забавление беше състезание с лодки или добра реколта от ябълки.

Някъде в мрака пред нея се затвори врата и Рен се стресна. Толкова много беше свикнала с тишината и със собствената си компания, че мисълта как някой друг се разхожда тук долу й се стори плашеща. След малко се опомни къде се намира. Потопена в мислите си не беше усетила кога е стигнала до сърцето на машинното, където Боне, инженерът на Анкъридж, живееше сам в една стара барака между две колони. Той беше единственият обитател на ниските нива на града. Никой друг не искаше да живее тук сред ръждата и сенките, след като горе имаше красиви празни имения, радващи се на приятната слънчева светлина. Боне беше ексцентрик. Не обичаше слънчева светлина, тъй като бил отгледан в онази подводна дупка на крадци, Гримзби. Също така не обичаше да има и компания. Преди време се беше сприятелил със стария господин Скейбиъс, бившия главен инженер на града, но откакто старецът почина, Боне странеше от всички и си стоеше тук долу.

Защо обаче се скиташе в машинното отделение по това време? Любопитството на Рен се пробуди. Тя се качи по стълбата към една от горните пътеки, откъдето се разкриваше добра видимост към двигателите и бараката на Боне. Той стоеше пред вратата. Държеше електрически фенер, който беше вдигнал нависоко, за да може да прочете някакво листче хартия. След малко го прибра в джоба си и тръгна към края на града.

Рен се спусна по стълбата и последва светлината. Чувстваше някакво вълнение. Като малка изчете всички детски книги в библиотеката на маркграфинята. Любимите й истории бяха за смели момичета детективи, които се бореха с контрабандисти и разобличаваха шпионски кръгове на антимобилистите. Рен съжаляваше, че във Вайнленд няма престъпници, които да разследва. Боне не беше ли обирджия в миналото? Може да се е върнал към старата си професия!

Само дето нямаше никакъв смисъл да краде каквото и да било в Анкъридж, тъй като всички си вземаха каквото си поискат от стотиците изоставени магазини и къщи. Рен се опита да измисли по-логично обяснение за среднощното скиталчество на Боне, докато си проправяше път през купчините разглобени машини зад бараката му. Навярно му беше трудно да заспи, също като на нея. Или пък се тревожеше за нещо. Приятелката на Рен, Тилди, й беше разказвала, че преди много години, когато Анкъридж за първи път пристигнал във Вайнленд, Боне бил влюбен в госпожица Фрея и съответно госпожица Фрея била влюбена в Боне, но така и не се случило нищо, защото Боне още по онова време си бил много странен. Може би всяка вечер се скиташе по улиците на машинното отделение, тъгувайки по изгубената си любов? Или пък беше влюбен в някоя друга и сега отиваше на среща с нея под лунната светлина в края на града?

Доволна от идеята, че на сутринта ще може да разкаже нещо много пикантно на приятелката си Тилди, Рен ускори крачка.

За нейна изненада Боне не спря, когато стигна края на града, а даже забърза още повече, докато слизаше по стълбите, които водеха до голата земя, и тръгна нагоре по хълма, насочил светлината на фенера пред себе си. Рен изчака малко, след което го последва, като скочи в гъвкавия пирен и се промъкна зад него по пътеката, водеща към непрестанно жужащата турбинова каменна постройка, представляваща водноелектрическата централа на стария господин Скейбиъс. Боне не спря и там, а продължи напред, като се изкачи между ябълковите градини и прекоси високото пасище в гората.

На върха на острова, където боровете изпълваха въздуха с аромата на смола, а скалите стърчаха от меката почва като шипове по гърба на дракон, Боне се спря, изключи фенера и се огледа. Рен се беше скрила в сенките петнайсетина метра зад него. Слаб вятър рошеше косата й, а дърветата над нея протягаха малките си ръце към небето.

Боне погледна надолу към спящия град, сгушен в извивката на южния бряг на острова. След това му обърна гръб, вдигна фенера и го включи и изключи три пъти. Сигурно е полудял, помисли си Рен, но после се сети нещо друго: Не, сигнализира на някого, точно както в "Мили Крисп и мистерията на дванайсетия етаж".

И не след дълго от пустите и каменисти заливи долу проблесна в отговор друга светлина.

Боне тръгна отново и Рен го последва, като се придържаше към стръмната северна страна на острова, която не се виждаше от града. Може би двамата с госпожица Фрея се бяха събрали отново и се опасяваха да не плъзнат слухове, затова си организираха тайни срещи? Беше доста романтична идея, която накара Рен се усмихне, докато следваше Боне надолу по последния стръмен участък на отъпканата от овцете пътека, мина през няколкото брези и излезе на брега между двата носа.

Но не госпожица Фрея го чакаше там, а някой друг. До водата стоеше мъж и наблюдаваше вървящата по чакъла фигура на Боне. Дори от това разстояние и на слабата светлина от аврора Рен знаеше, че за първи път вижда този човек.

В началото не можа да повярва. Във Вайнленд нямаше непознати. Единствените хора, които живееха тук, бяха онези, дошли на борда на Анкъридж, или родените впоследствие. Рен познаваше всички наоколо, но мъжът на брега й беше непознат. Онзи заговори и момичето осъзна, че никога не беше чувала гласа му.

— Боне, стари мой спътнико! Радвам се да те видя отново.

— Гаргара — отвърна Боне, звучеше някак си неспокоен и не пое ръката, която странникът му подаде.

Казаха си още нещо, но Рен беше прекалено заета в предположенията си за новодошлия, че да чуе. Кой беше той? Как беше дошъл тук? Какво искаше?

В главата й изникна отговор, но изобщо не й хареса. Изгубените момчета! Така се наричаше бандата, към която някога принадлежал Боне и която беше обрала Анкъридж с техните странни паякообразни машинки още по времето на ледените странствания на града. Боне ги изоставил, за да се присъедини към госпожица Фрея и господин Скейбиъс. Наистина ли го беше сторил? Дали тайно не е поддържал контакти с Изгубените момчета през всичките тези години, в очакване нещата да се наредят и градът да започне да просперира, преди да ги извика да го оберат отново?

За нейна изненада странникът на брега не беше момче. Беше зрял мъж с дълга тъмна коса. Носеше високи ботуши като пиратите от нейните книги и палто, което стигаше до коленете му. Връхната му дреха беше разтворена и беше промушил палци през колана си. Рен видя от едната страна да виси кобур с пистолет.

Знаеше, че ситуацията не е по силите й. Прииска й се да побегне към къщи и да разкаже на мама и тате за опасността, но двамата мъже се приближиха до нея и ако направеше и една крачка, щяха да я забележат. Сви се още повече в ниския храст прещип зад брега, като нагаждаше всяко от движенията й да съвпадне с разбиването на малките вълни в чакъла.

Мъжът на име Гаргара говореше нещо, което звучеше като шега, но Боне рязко го прекъсна.

— За какво си дошъл, Гаргара? Мислех си, че никога повече няма да имам нищо общо с Изгубените момчета. Изненадах се, когато открих бележката ти под вратата ми. От колко време кръжите около Анкъридж?

— От вчера — отвърна Гаргара. — Отбихме се, ей така приятелски, да ти кажем „Здрасти“ и да видим как я караш.

— Тогава защо така скришом? Защо не дойде да говориш с мен през деня? Защо изпрати бележка и ме повика тук посред нощ?

— Ако трябва да бъда честен, Боне, намерението ми беше точно такова. Планирах да акостирам с охлюва си на пристана, съвсем открито и пред всички, но първо изпратих няколко многокраки камери, разбира се, ей така, да се уверя. И по-добре, че направих така, нали? Какво се случи, Боне? Смятах, че ще станеш голяма работа на това място! Погледни се — целият си в мазни дрехи, с рошава коса и не си се бръснал от поне седмица. Да не би този скиталчески вид да е на мода в Анкъридж този сезон? Мислех, че ще се ожениш за маркграфинята им, онази Фрея, как й беше фамилията?

— Расмусен — отвърна нещастно Боне и извърна глава настрани. — И аз така смятах. Но не се получи, Гаргара. Сложно е. Нещата не са такива, каквито си мислехме, че ще бъдат през многокраките камери. Така и не се вписах тук.

— Смятах, че Сухите ще те приемат с отворени обятия — отвърна изненадано Гаргара. — Особено след като им донесе онази карта и всичко останало.

Боне сви рамене.

— Всички бяха много мили. Просто не се вписах. Не знам как да разговарям с тях, а за Сухите говоренето е много важно. Всичко беше наред, докато господин Скейбиъс беше жив. Работехме заедно и нямаше нужда да говорим, използвахме работата вместо думи. Но него вече го няма… Как си ти, между другото? Какво става с Чичо? Как е той?

— Сякаш те е грижа!

— Грижа ме е. Често си мисля за него. Той…?

— Старецът още е жив, Боне — отвърна Гаргара.

— Последния път, когато говорих с теб, плановете ти бяха да се отървеш от него и да поемеш…

— И наистина поех командването — отговори Гаргара с усмивка, която на Рен й се стори като бяло петно в мрака. — Чичо не е толкова хитър, колкото преди. Така и не можа да преживее провала в Курника на мошениците^[1]. Изгуби много от най-добрите си момчета, и то по негова вина. Вече разчита на мен почти за всичко. Момчетата също ме търсят.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Боне. В думите му се криеше някакъв смисъл, който Рен не разбра, сякаш продължаваха стар разговор, който бяха започнали още преди да е била родена. — Каза, че се нуждаеш от помощта ми.

— Просто си помислих, че мога да те помоля за нещо — отвърна Гаргара. — В името на доброто старо време.

— Какъв е планът ти?

— Всъщност нямам такъв. — Гаргара прозвуча засегнато. — Боне, не съм дошъл на обирджийска мисия. Не искам да ограбя добрите ти приятели Сухи. Дошъл съм заради едно-единствено нещо, заради едно малко, специално нещо, което няма да липсва на никого. Търсих го с многокраките камери, изпратих най-добрите си обирджии вътре, но не успяхме да го намерим. Тогава ми хрумна: „Трябва ни вътрешен човек“. И затова те повиках тук. Казах на екипажа ми, че можем да разчитаме на Боне.

— Е, сгрешил си — отвърна мъжът, гласът му трепереше. — Може да не се вписвам тук, но не съм и Изгубено момче. Вече не. Няма да ти помогна да обереш Фрея. Искам да си вървиш. Няма да кажа на никого, че си бил тук, но ще си държа очите и ушите отворени. Ако чуя някоя многокрака камера да души наоколо или разбера, че нещо е изчезнало, ще кажа на Сухите за теб. И ще направя така, че да те чакат следващия път, когато се промъкнеш в Анкъридж.

Боне се обърна и закрачи нагоре по брега, преминавайки ядосано през прещипа само на крачка от мястото, където се криеше Рен. Чу го да пада и да ругае нагоре по хълма. По звука от стъпките му се ориентира, че се отдалечава все повече и повече.

— Боне! — провикна се Гаргара, но не прекалено силно, по-скоро прошепна силно и в шепота му се криеше болка и разочарование. — Боне! — Отказа се и остана на място замислен, прокарвайки ръка през косата си.

Рен помръдна много бавно и внимателно, готова да пропълзи между дърветата в момента, когато странникът щеше да се обърне с гръб към нея. Гаргара обаче не се обърна. Вместо това вдигна глава, погледна право към скривалището й и каза:

— Очите и ушите ми са по-добри от на стария Боне, приятелю. Вече можеш да се покажеш.