Филип Рийв
Дяволски устройства (18)

18.
„Нагалфар“

Веднага след като затвори приятелите си и децата в квартирата на Гаргара, Боне изтича обратно нагоре по стълбите към залата с екраните. Трепереше леко и му се искаше да се върне и да отключи отново вратите. Продължаваше да си повтаря, че не беше избрал Чичо пред Фрея и другите и че щеше да намери начин да им остане верен.

— Първото, което трябва да направим — каза Чичо, когато Боне се върна при него, — е да се отървем от тези жени. Те носят лош късмет. Ще видиш. — На екраните му бяха заложниците в стаята долу — големи зърнести изображения в близък кадър на Хестър и Фрея. — Изглеждат много красиви, сигурен съм, и без съмнение смяташ, че са много сладки, но те ще ти забият нож в гърба и ще те предадат, както направи моята Ана преди толкова много години. Затова създадох правилото да няма никакви момичета в Гримзби.

Боне остави оръжието на Хестър. Почувства се глупаво да го държи в ръка.

— Ами момичето, което беше на борда на „Автолик“ с Гаргара?

— Младият Пречка? — Чичо взе пистолета и го напъха някъде из мръсните си дрехи. — Знам какво имаш предвид. Странен момък. С писклив глас. Дълга коса. Прекалено много грим. Имах своите съмнения, когато Гаргара ми го представи, но той ме увери, че е момче. Добър обирджия. Бедният Пречка. Предполагам, че също е мъртъв?

— Чичо, сред горките създания, които намерихме долу, има момичета. Много от тях са такива.

— Момичета? Сигурен ли си? — Чичо се зае с дистанционното си управление, за да приближи картината на екраните си. Боне видя, че приятелите му поглеждат нервно нагоре към многокраките камери, които пълзяха по тавана и караха играчките на Пречка да дрънчат. Чичо виждаше единствено сивкави петна във формата на лица.

— Може би отрядите по отвличането на Гаргара са заловили няколко момичета по погрешка — измърмори сърдито старецът. — Ще се наложи да се отървем и от тях, ако искаме да започнем отначало. А ние двамата ще направим точно това, Боне, момчето ми. Ще възстановим Гримзби и ще го направим по-силен и по-добър от всякога. Ти ще бъдеш моята дясна ръка. Можеш да се нанесеш в покоите на Гаргара и да се грижиш за всичко, както правеше той.

Една от редиците с екрани зад него изведнъж изгасна и помещението стана още по-тъмно. Разнесе се миризма на изгорели кабели и когато Боне отиде да провери какво става, забеляза, че водата е потекла по повърхността на екраните и се събира на локви по пода. Опита я, беше солена. Чичо Знае Най-Добре, каза си наум и наистина искаше да вярва в това, защото щеше да е много хубаво да се върне към старите дни, когато беше сигурен за всичко. Всеки човек трябва да вярва в нещо по-добро и по-велико от самия него. Том и Фрея имаха своите богове, Хестър имаше Том, а Боне имаше Чичо. Нямаше да предаде стареца отново, макар да беше много възрастен, сляп и объркан. Нямаше да го предаде, макар да нямаше начин Гримзби да бъде спасен от напиращия океан.

Нямаше обаче да остави приятелите си да се удавят с него.

— Изглеждаш изморен, Чичо — каза нежно той. Наистина беше така. Колко ли време старецът е стоял сам в тази зала и е гледал коварното съобщение от Брайтън на стените си от екрани? Боне докосна ръката му. — Трябва да си починеш, вече съм тук и ще държа всичко под око.

Главата на Чичо се завъртя, за да го погледне, а очите му проблеснаха с някогашната лукавост.

— Да не се опитваш да ме изиграеш, Боне? Така правеше Гаргара. „Подремни си, скъпи Чичо, — казваше ми. — Поспи си малко.“ И когато се събудех, част от персонала ми липсваше или някое момче, на което имах доверие, беше мъртво. Гаргара ми казваше, че е било злополука…

— Защо му позволяваше да се измъква? — попита Боне.

Старецът сви рамене.

— Защото се страхувах от него. И защото се гордеех с него. Той беше много умен, този Гаргара, и точно аз го направих такъв. Беше ми като син, предполагам. Приятно ми е да си мисля, че двамата с Ана можехме да имаме синове, ако не ме беше измамила и не беше отлетяла с онзи неин дирижабъл. Приятно ми е да мисля, че можеха да са умни като Гаргара. Но също така се радвам, че го няма, Боне, момчето ми. Радвам се, че сега ти си тук.

Докато мърмореше тихичко, Чичо позволи на Боне да го отведе нагоре по стръмните стълби към спалнята му. Малките двигатели на стария товарен балон завиха и затракаха, когато топката от екрани ги последва, висейки на няколко метра над главите им, за да може Чичо да я вижда. Полуслепите му очи се местеха нервно от екран на екран. Входът на спалнята му беше направен по-висок и по-широк, за да може балонът да минава през него.

— Трябва да ги наблюдавам през цялото време, Боне — измърмори старецът. — Не знам какво могат да направят, ако не ги държа под око. Трябва да наблюдавам всички. Навсякъде. Винаги.

Някога помещението е било богато обзаведено, тъй като Изгубените момчета носеха най-ценната си плячка тук като подарък за Чичо. През годините, малко по малко, Гаргара беше измислил причини да премести всички съкровища долу в собствените си покои. Сега в помещението бяха останали само легло с изтъркан юрган, няколко купчини с мухлясали книги и преобърнат кран, който служеше за нощно шкафче — на него бяха поставени аргонова лампа и избеляла снимка на красива млада жена с униформа на робиня от Аркангел.

— Пазя я, за да ми напомня — каза Чичо, когато забеляза, че Боне гледа снимката и бързо я обърна с лицето надолу. — Моята Ана Фанг. Красива е, нали? Направиха я преследвачка и я сложиха начело на Зелена буря. Сега управлява половината свят. Има безброй дирижабли и армии под нейно командване. Следя кариерата й. Някъде имам албум с изрезки. Гаргара си мислеше, че ще успее да сключи сделка с нея, но аз знаех, че няма да се получи. Знаех, че това само ще доведе до неприятности…

— Каква сделка? — попита Боне. Някога беше чувал Чичо да говори за старата си любов, но нямаше представа, че Изгубените момчета са се опитвали да сключат сделка с външния свят. — Затова ли Гаргара дойде в Анкъридж? Затова ли искаше Тенекиената книга?

Чичо седна на леглото и луната му от наблюдателни екрани се снижи, докато не застана точно над главата му.

— Гаргара каза, че ни очакват неприятности. След като първите три охлюва изчезнаха, той каза: „Очакват ни неприятности“. Беше прав, нали? Само не знаеше колко скоро ще ни връхлетят. Смяташе, че ако разполага с Тенекиената книга, може да я даде на Зелена буря и в замяна да ги помоли за защита. Да ги накара да смажат всеки град, който се опита да ни докопа.

— Но защо им е Тенекиената книга на тях? — попита Боне.

— Кой знае? — отвърна Чичо и сви рамене. — Преди няколко лета изпратиха експедиция в търсене на останките от Анкъридж. Не намериха нищо, разбира се. Но Гаргара беше успял да вкара многокрака камера на борда и разбра какво се надяваха да открият.

— Тенекиената книга?

Чичо кимна.

— Онези от експедицията не бяха обикновени поданици на Зелена буря. Бяха специални агенти, които докладваха пряко на нея. Гаргара си помисли, че щом е готова да изпрати дирижабли, пълни с важни хора в другия край на света в разгара на войната, за да търси това нещо, значи го иска много силно. И си спомни, че е виждал нещо такова, докато обираше Анкъридж по онова време, само дето тогава не му се сторило интересно. — Старецът поклати глава. — Казах му, че планът му няма да сработи. Но той си беше такъв, младият Гаргара. Хрумнеше ли му нещо, нищо не можеше да го спре да изпълни идеята си и сега е мъртъв, а онзи зъл град открадна всичките ми момчета.

— Какво представлява? — попита Боне. — Тази Тенекиена книга, имам предвид? Какво я прави толкова ценна?

Чичо, който подсмърчаше жално, си издуха носа в кърпичка на точки и погледна завърналото се Изгубено момче.

— Не знам — отвърна той. — Така и не разбрахме. Гаргара разказваше историята, че в нея са плановете за някаква голяма древна подводница, която ще спаси всички ни, но смятам, че просто си измисляше. За какво й е подводница на бедната ми Ана? Не. Предполагам, че е оръжие. Нещо голямо.

Старецът прибра кърпичката и се прозя.

— Така, момчето ми. Стига сме говорили за миналото. Трябва да мислим за бъдещето. Трябва да направим планове. Време е да започнем да строим наново. Ще се наложи да откраднем някои неща. За наш късмет ти се върна у дома заедно с „Ларва“, който ще ни свърши чудесна работа, това е сигурно. А аз все още разполагам със стария „Нагалфар“. Спомняш ли си добрия стар „Нагалфар“?

— Видях го в кошарата, когато пристигнахме — отвърна Боне и забеляза, че на Чичо му се доспива още повече. Помогна му да си легне и го зави с изтъркания юрган, като напъха края му под брадичката. — Поспи малко. Поспи и когато се събудиш, ще започнем.

Чичо му се усмихна и затвори очи. Топката с екраните висеше точно над възглавницата му и на катодната светлина от изображенията старческото му лице като че ли блестеше, приличаше на хартиена маска, осветена отвътре от мъждукащите светлини на сънищата му.

* * *

В залата долу някои от децата също бяха заспали. Останалите стояха мирно и кротко и гледаха Том с големите си доверчиви очи, докато им разказваше приказка, която някога разказваше и на Рен, когато беше малка и се събуждаше изплашена нощем. Тези деца не изглеждаха изплашени от стенанията и потреперванията на умиращия град или от водата, която пъплеше по стените. Докато бяха сами в Гримзби, се страхуваха, но сега, след като тези възрастни се бяха появили, смятаха, че всичко ще е наред.

Хестър претърси цялото помещение с надеждата да намери някакви оръжия или начин да отключи тежките ключалки на вратите, но не намираше такива и това я правеше още по-гневна.

— Какво ще направиш, ако намериш изход оттук? — попита я нежно Фрея. — Седни. Ще изплашиш децата.

Хестър я изгледа намръщена.

— Какво ще направя ли? Ще отида в кошарата с охлювите, разбира се, и ще се кача на борда на „Ларва“.

— Не можем всички да се съберем в него. Дори да успеем да натъпчем децата в трюма му, няма да има достатъчно въздух и гориво, които да ни отведат обратно в Анкъридж.

— Кой е казал, че ще вземаме децата? — попита Хестър. — Дойдох да спася Рен, а не тези малки диваци. Дъщеря ми не е тук, така че ще се качим на „Ларва“ и ще отидем да я търсим в Брайтън.

— Ами децата… — възпротиви се Фрея, но побърза да млъкне, за да не я чуят и да разберат какво планира спътницата й. — Хестър, как въобще можеш да си помислиш подобно нещо?! Самата ти имаш дете!

— Точно така — отвърна тя. — Ако и ти имаше, щеше да знаеш колко много неприятности създават. А тези дори не са нормални деца. Знам, че ти е много интересно да се правиш на майка и да се грижиш за тях, но това са Изгубени момчета. Не можеш да ги вземеш с нас в Анкъридж. Какво ще ги правиш там?

— Ще ги обичам, разбира се — отвърна простичко Фрея.

— О, както обичаше Боне ли? Това наистина се получи, нали? Те ще те оберат до шушка и вероятно ще те убият. Изгубила си форма, Снежна кралице. Някога ме помоли да ти помогна да защитаваш Анкъридж. Е, ще си свърша работата, като се уверя, че няма да вземеш със себе си вкъщи банда от бебета-обирджии като сувенири от Гримзби.

Фрея отстъпи крачка назад, сякаш не желаеше да се намира толкова близо до Хестър.

— Не мисля, че Анкъридж има нужда от твоята защита вече — заяви тя. — Някога бях доволна от теб. Надявах се всичките тези години на мир да те променят. Но ти си си същата.

Хестър беше на път да й отговори, когато вратата зад нея се отвори и вътре влезе Боне. Тя се обърна към него:

— Дойде да злорадстваш и да се подиграваш със затворниците си ли?

Боне не смееше да срещне погледа й.

— Не сте затворници — отвърна той. — Просто не исках някой да бъде наранен. И не желая да карате Чичо да си върви. Той е стар човек. Ще умре, ако напусне Гримзби.

— Ще умре и ако остане — каза Хестър. — Освен ако не е наистина добър плувец.

Боне не й обърна внимание и заговори на Том и Фрея:

— Сега спи. Ако имаме късмет, ще спи няколко часа. Това ще ви даде достатъчно време да се измъкнете.

— Ами ти? — попита Фрея.

Боне поклати глава.

— Трябва да остана. Аз съм всичко, което има.

— Е, ти си много повече, отколкото заслужава — каза възмутен Том. — Наясно си, че никога няма да успее да възстанови това място, нали?

— Ти не разбираш — отвърна Боне. — След като го видях в какво се е превърнал, в един стар, луд и окаян старец… Разбира се, че Гримзби е свършен. Но Чичо не осъзнава това. Аз съм едно от последните му момчета, Том. Трябва да остана с него до края.

Фрея искаше да се опита да го вразуми, но Хестър я изпревари.

— Това ме устройва. Кажи ни как предлагаш да се махнем оттук?

Боне се ухили, доволен най-накрая да чуе един практически въпрос.

— С „Нагалфар“. Товарната подводница, която видяхме в кошарата, когато пристигнахме. Стара е, но може да й се има доверие. Ще ви отведе без проблем в Анкъридж.

— Ти също трябва да дойдеш с нас! — каза Фрея, изпълнена с облекчение. — Не мога сама да управлявам подводница, да я пилотирам или там каквото се прави с нея.

— Том и Хестър ще ти помогнат.

— Том и Хестър смятат да вземат „Ларва“ и да отидат в Брайтън — заяви Хестър.

— Не — отвърна Боне. — Налага се да тръгнете с Фрея. Аз трябва да остана с Чичо. Ще ви помогна да заредите и натоварите провизии на „Нагалфар“. Върнете се в Анкъридж и след като Фрея и децата са в безопасност, можете да се насочите към Брайтън, за да потърсите Рен.

* * *

За последен път кошарата за охлюви на Гримзби се изпълни със звуците на подводница, подготвяна да се потопи. „Нагалфар“ беше ръждясало и разнебитено старо корито, но Боне ги увери, че ще плава, а в големия й трюм имаше достатъчно място за всички деца. Той не им каза какво друго знае за нея — че това е подводницата, която Чичо откраднал преди много години от снегомадите клошари и положил началото на своята подводна империя. Също така не спомена откъде идваше името й. В старите легенди от Севера „Нагалфар“ беше кораб, направен от ноктите на мъртвите, с него тъмните богове плавали, за да се бият на края на света. Не искаше да причини кошмари на децата.

Том и Боне се заеха да тестват двигателите на старата подводница, Хестър пълнеше резервоарите й с гориво, а Фрея накара някои от по-големите деца да й покажат хранителните складове на Гримзби, за да се запасят с провизии за пътуването до Вайнленд.

Всички трябваше да действат много бързо. По коридорите на сградата продължаваха да се носят металически стенания и тътен, а корпусът, който беше повреден от дълбоководните торпеда на Брайтън, бавно се огъваше и поддаваше под натиска на океана. Преградните врати бяха затворени, за да изолират наводнените участъци. Никой не беше забравил, че Чичо все още е горе в покоите си с неговите налудничави сънища. Той спеше спокойно за момента или поне така мислеше Том, защото, когато отвори люковете на „Нагалфар“ и погледна нагоре към сенчестия покрив, не видя никакви движещи се камери.

Той се облегна на отворения люк и се наслади на студа, тъй като в машинното на подводницата беше започнало да става горещо и задушно. Том направо изгаряше от жега, притесняваше се твърде много за Рен и старата му рана отново го заболя, доста силно при това, пробождайки го с остри късчета болка, сякаш сърцето му беше пълно със счупени стъкла. Отново се зачуди дали не умира. Не мислеше, че се страхува от смъртта, но се страхуваше да умре, преди да е намерил Рен.

Реши да се тревожи за Боне, вместо за себе си. Излезе от подводницата и видя, че Хестър върви към него.

— Какво ще правим с Боне? — попита нежно съпругата си, като я дръпна на една страна. — Продължава да смята, че трябва да остане тук. Да не би да е забравил, че Чичо се опита да го убие?

Хестър поклати глава.

— Не е забравил. Не мисля, че иска да остава, не точно. Просто обича Чичо.

— Но той едва не го уби!

— Няма значение — отвърна Хестър. — Чичо е най-близкото нещо до баща или майка, което Боне има. Всички обичат родителите си. Може да не го осъзнават през цялото време, може да ги мразят понякога, но винаги с омразата има примесена и любов, което прави нещата наистина… сложни.

Хестър млъкна, защото не можеше да обясни какво иска да каже, предвид сложните си чувства към своя мъртъв баща и отвлеченото си дете. Искаше й се Рен да я обича също толкова много, колкото Боне обича Чичо.

— Фрея ми каза, че Боне всяка вечер сънува това място — каза Том. — Сънува гласа на Чичо, който му шепти, както едно време, когато е бил дете. Защо Чичо постоянно им говори по тези високоговорители, дори когато са заспали?

— Може би по този начин промива мозъците им — отвърна Хестър.

— И аз мисля така — съгласи се Том. — Сложил е един вид спирачка в мозъците им, която винаги ще ги кара да се връщат в Гримзби, независимо колко далеч се опитват да избягат или колко много им се иска да се измъкнат.

— Ще се справим с Боне — каза Хестър. — Можем да го ударим по главата и след това да го качим на борда. Докато се съвземе, вече ще сме в океана.

— Може би — каза Том. — Може би след като това място вече го няма и Чичо е мъртъв, той ще успее да ги забрави.

От командния пост на „Нагалфар“ долетя пронизителен детски писък.

— Камерите! — изкрещя едно момче на име Змиорка, което Фрея беше накарала да стои на пост, защото е прекалено малко, за да прави нещо друго. — Камерите се движат!

Том и Хестър вдигнаха погледи. Многокраките камери пъплеха по ръждясалите стрели на крановете и се катереха едни върху други, докато фокусираха окулярите си в басейна, където се намираше „Нагалфар“.

— Старецът се е събудил — каза Боне, излезе през предния люк на подводницата и слезе на пристанището. Фрея вървеше по петите му.

— Какво от това? — попита Хестър. — Не може да ни спре да си тръгнем.

— Кой каза тръгване? — разнесе се дрезгавият глас на Чичо. — Никой няма да си тръгва.

Старецът закуцука към тях, като вървеше между празните басейни във формата на луна. Пистолетът на Хестър изглеждаше огромен в неговата тънка като пергамент, трепереща ръка. Глобусът с екраните, на които просветваха различни изображения, висеше над главата му като някакъв мухлясал мехур. Чичо вдигна оръжието и стреля. Куршумът издрънча в командния пост на подводницата. Звукът проехтя между крановете в кошарата и като че ли в отговор премазаният от водното налягане корпус изпусна дълъг стон някъде на горните нива, сякаш някакво огромно създание умира бавно и болезнено от стомашно разстройство.

Старецът не му обърна внимание.

— Чичо Знае Най-Добре! — провикна се пискливо той. — Останете тук, помогнете ми да възстановим Гримзби и ще ви възнаградя добре. Опитайте се да си тръгнете и ще ви изхвърля през водната врата, за да нахраните малките рибки.

Децата замрънкаха. Хестър застана пред Том, за да го предпази. Боне се спусна към стареца.

— Чичо — каза му той, — мисля, че Гримзби е по-зле повреден, отколкото предполагахме.

— Е, и? — учуди се старецът, като погледна близкото изображение на Боне на един от екраните си. — Е, и? Беше по-зле и от сега, когато за първи път дойдох тук долу.

— Господин Каел — каза нежно Фрея. — Стилтън?

Тя тръгна към него, а многокраките камери на крановете отгоре увеличаваха картината на лицето и ръцете й като обезумели. Боне се опита да я спре, но тя го избута настрани и протегна ръка към Чичо.

— Боне е прав — каза тя. — Гримзби е на път да приключи съществуването си. Той беше една много дръзка идея, която се радвам, че успях да зърна с очите си, но сега е време да си вървим. Можеш да дойдеш с нас в Анкъридж. Не ти ли се иска да дишаш отново чист въздух и да видиш слънцето?

— Слънцето? — попита Чичо и очите му изведнъж се напълниха със сълзи. Беше минало много време, откакто за последен път някой се държа толкова мило с него. Твърде много време, откакто за последен път някой го нарече Стилтън. Фрея протегна ръка и той се загледа във висящата топка с екрани, в изображението на нежните й бели ръце, които висяха над него като криле.

— Да напусна Гримзби? — учуди се той, но не ядосано, а замислено. Многокраките камери увеличиха картината, докато всички екрани не се изпълниха с образа на Фрея или част от нея — лицето, очите, устата, нежната извивка на бузата, ръцете й. Всички изображения бяха големи като части от комплект за сглобяване на богиня. Чичо искаше да хване тези нежни ръце, да отпътува с нея и да види отново слънцето, преди да умре. Направи малка крачка към жената, но си спомни Ана Фанг и предателството й.

— Не! — изкрещя Чичо. — Не! Няма! Всичко това е номер!

Той насочи оръжието във Фрея и дръпна спусъка. В кошарата се разнесе оглушителен звук, всички деца изпищяха и запушиха уши. Куршумът премина през усмихнатото лице на Фрея и го счупи, появи се мрак и искри. Заваляха парченца стъкло, които посипаха лицето на Чичо, и той осъзна, че е застрелял не жената, а нейното изображение на най-големия екран. Потърси истинската Фрея, но Боне я дръпна настрана да я предпази. Старецът не искаше да убива Изгубеното си момче.

Някъде отгоре се разнесе дълго и влудяващо стенание. Тежкият пистолет падна от ръцете му и Чичо вдигна поглед. Всички погледнаха нагоре, дори изплашените деца. Стенанието се усили още повече и старецът видя, че изстрелът му е отворил дупка в балона, който държеше луната му от екрани във въздуха. Дупката постепенно се превърна в дълга цепка като някаква прозяваща се уста.

— Чичо! — изкрещя Боне.

— Боне! — изпищя Фрея, дръпна го назад и го прегърна силно.

— Ана… — прошепна старецът.

Топката с екрани се стовари отгоре му като ботуш върху паяк. Екраните експлодираха и навсякъде се разлетяха сини и бели искри и натрошени стъкла обсипаха пода. Падналият балон се намести върху останките му като покров и когато димът от счупените машини стигна до покрива, противопожарната система се задейства и заля кошарата със студен солен дъжд.

Том побягна към останките, а Хестър хвана Фрея за треперещото рамо и я попита:

— Добре ли си?

— Така мисля — отвърна тя и кимна. Цялата беше подгизнала и кихаше заради дима. — Чичо…?

Боне заобиколи купчината от тлеещи екрани. От останките се подаваха единствено краката на стареца, обути в мръсните, обгорени пантофи във формата на зайци. Те потрепериха няколко пъти и застинаха.

— Боне? — повика го Фрея.

— Добре съм — отговори той. И наистина беше. Независимо че поради някаква причина не можеше да спре да плаче. Той покри пантофите с парче от плата на балона и се обърна към останалите. — Хайде — прикани ги. — Да се качваме на „Нагалфар“, преди това място да се е разпаднало. Ще вземем и „Ларва“. Том и Хестър ще имат нужда от него, ако смятат да тръгнат след Рен.

* * *

След това всичко потръгна много по-бързо. Гримзби постоянно скърцаше и стенеше и от време на време някое зловещо разклащане раздвижваше водата в басейните, сякаш това старо място усещаше, че създателят му е мъртъв и умираше заедно с него.

Последното гориво беше натоварено. На борда на „Ларва“ и „Нагалфар“ бяха качени заредени акумулатори и бурета с вода. Хестър претърси купищата със съкровища на Гримзби и събра няколко шепи златни монети, сметна, че парите могат да им бъдат полезни в Брайтън. Докато никой не гледаше, тя порови в останките от екраните, за да намери оръжието си, което ръката на Чичо продължаваше да стиска. Беше сигурна, че ще има нужда от него.

Том прегърна Фрея на кея.

— Късмет — каза й той.

— Късмет и на вас — отвърна маркграфинята, която държеше лицето му и му се усмихваше. Тя се поколеба и се изчерви. Искаше й се при възможност да предупреди Том за съпругата му. Продължаваше да смята, че той не разбира колко безжалостна може да бъде Хестър. Знаеше, че съпругата му го обича, но едва ли й пука за някого другиго. Фрея се страхуваше, че някой ден тази жестокост ще донесе неприятности на двамата.

— Том — каза тя, — ще внимаваш с Хестър, нали?

— Ще се пазим взаимно, както винаги — отвърна мъжът, без да разбира точно думите й.

Фрея се отказа и го целуна.

— Ще намерите Рен — каза тя. — Знам го.

Том кимна.

— Аз също го знам. И ще намеря Тенекиената книга, ако мога. Ако онова, което Чичо каза на Боне, е истина, ако Зелена буря са във война с градовете… Видях какви са в Курника на мошениците, Фрея. Ако тази книга е ключът към нещо опасно, не трябва да им позволяваме да се докопат…

— Не сме сигурни дали е ключ към каквото и да било — напомни му Фрея. — Но ще е най-добре да си я върнем обратно, за всеки случай. Рен обаче е най-важна. Намерете я, Том. И се върнете живи и здрави във Вайнленд.

Том и Хестър се качиха на борда на „Ларва“. Фрея гледаше след тях и не спря да им маха, докато охлювът се потапяше, остана на ръба на басейна заедно с Боне, докато не изпрати и последните вълнички във водата. Децата я чакаха на борда на „Нагалфар“. Пискливите им и неспокойни гласове се носеха от всички отворени люкове.

— Тръгваме ли?

— Анкъридж далеч ли е?

— Наистина ли ще разполагаме със собствени стаи и всичко останало?

— Чичо мъртъв ли е?

— Лошо ми е!

Фрея хвана Боне за ръката.

— Е? — попита го тя.

— Хайде — отвърна той. — Да се прибираме у дома.

Те отпътуваха и Гримзби най-накрая остана сам. След няколко дни дори слабата светлина от прозорците му изчезна и въздушните помпи спряха да работят. През все по-уголемяващите се пукнатини и цепнатини, които нямаше кой да поправи, търпеливият океан навлезе вътре и рибите направиха залите на Изгубените момчета свой дом.

* * *

На Том щеше да му липсва компанията на Фрея и дори на Боне, но за Хестър беше истинско облекчение, че отново е сама с него. Така и не успя да приеме никой друг освен съпруга си, и Рен, когато беше малка. Тя го наблюдаваше, изпълнена с любов, как се справя със странното управление на „Ларва“, намръщен, в опит да се концентрира и да си спомни всичко, на което Боне го беше научил. Същата вечер, докато охлювът се движеше плавно в посока юг-югозапад към плаващия град Брайтън и водата пееше своята песен на корпуса, Хестър се намъкна в леглото му, обви го с дългите си крайници и го целуна. Спомни си, че когато бяха млади и летяха на „Джени Ханивър“, се целуваха с часове. Но Том беше прекалено разтревожен за Рен, за да отвърне на целувката й, или поне не както трябва. Тя дълго лежа будна и си мислеше горчиво: Обича я повече, отколкото някога ме е обичал.