Филип Рийв
Дяволски устройства (13)

13.
Доктор Зироу

Дирижабълът, който я доведе от Батмунк Цака, се гмурна сред другите летателни апарати над Тиенджинг. Енона Зироу погледна надолу през прозорците на гондолата, за да се наслади на прекрасната гледка на жизнерадостните цветни къщи, кацнали върху невъзможни основи, градините, които приличаха на прозоречни саксии, слънцето, осветяващо каналите по високите нива, и ярките роби на гражданите, изпълнили паякообразните мостове и подобните на стръмни стълби улици. Този град, който се намираше високо в централните планини на Шан Гуо, беше родното място на антимобилизма. Тук Лама Батмунк беше основал Лигата на антимобилистите и превърнал града в нейна столица за хиляда години.

Лигата вече я нямаше, старият Висш съвет беше свален и следите от войната на Зелена буря се виждаха навсякъде. Докато дирижабълът кацаше на военното пристанище в Нефритена пагода, на Енона й беше все по-трудно и по-трудно да не обръща внимание на зловещата бетонна ракетна установка, обезобразяваща парковете на Тиенджинг, и армиите от грозни вятърни мелници, които се мятаха и тракаха по планинските склонове и произвеждаха чиста енергия за войната. Вече четиринайсет години не се правеше нищо, което не е в угода на войната, и цивилните части на града бяха занемарени. Накъдето и да погледнеше Енона, сградите се рушаха и сенките на патрулиращите бойни дреднаути се плъзгаха по повърхността на прогнилите покриви.

Нефритената пагода не беше направена от нефрит, нито пък беше пагода^[1]. Името беше просто реликва, която основателите на Тиенджинг бяха донесли със себе си, когато за първи път прелетели над тези планини. Вероятно някога е принадлежало на някой приятен летен дворец в низините, отдавна погълнат от гладните градове. То не подхождаше на мрачната каменна крепост, която лумна пред Енона, когато слезе на покритото със сняг пристанище. Върху остри метални прътове, издигащи се над външните порти, бяха нанизани главите на антивоенни демонстранти и на хора, които не можеха да рециклират домашните си отпадъци. От планинския въздух бяха изсъхнали и напукани като кошер с оси. На стените бяха написани с боя и огромни букви различни лозунги: СВЕТЪТ ОТНОВО ЩЕ СТАНЕ ЗЕЛЕН! и ЕДИН ПОСЛЕДЕН УДАР ЩЕ СМАЖЕ ПАНГЕРМАНСКИТЕ ЧЕЛЮСТИ!

Войниците от елитния аеролегион на Фанг Преследвачката пазеха вътрешната порта и веднага препречиха на пътя на Енона, когато си сложи раницата на гърба и тръгна нагоре по стълбите на пристанището.

— Документите, млади момко — излая командващият подофицер. Това беше грешка, с която Енона беше свикнала. По земите на Зелена буря по-голямата част от храната се заделяше за бойците на фронта и постоянният глад още от детските й години я беше оставил слаба и с плоски гърди, затова и приличаше на четиринайсетгодишно момче. Тя изчака търпеливо, докато подофицерът провери пропуска й, и видя как лицето му се промени, когато осъзна коя е. — Пуснете я да мине! Пуснете я да мине! — закрещя той и заудря своите хора с плоската част на меча си, с надеждата, че като накаже тях, доктор Зироу няма да накаже него. — Пуснете я веднага! Това е доктор Зироу, новият хирург-механик на лидерката!

* * *

Енона беше на четири години, когато Зелена буря пое властта, така че нямаше ясни спомени от времето преди войната. Баща й, който беше убит в схватката с пиратите от Курника на мошениците, за нея беше просто лице от снимката в семейния олтар.

Енона израсна срамежливо и умно момиче на аеробаза в отдалечената Алеутия, където майка й работеше като механик. В училище пееше пропагандни песни като „Изтокът е зелен“ и „Благодарим на Фанг Преследвачката за щастливото си детство“. Вкъщи, вместо приказки за лека нощ, брат й Ено, който беше авиатор, й разказваше истории за победи из далечни бойни полета. За играчки й служеха счупени преследвачи, върнати от боевете в Камчатка и изоставени зад базата. Тя изпитваше съжаление към тях и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре. Тогава не разбираше, че вече са мъртви и най-добре да бъдат оставени на мира. Енона научи тайните, които се криеха под броните им и езика на мозъците им. Стана толкова добра с тях, че командирът на базата започна да вика момичето на Зироу вместо собствения си хирург-механик, когато някой от преследвачите му се повредеше. Така Енона успяваше да получи допълнителни дажби за себе си и майка си. Това продължи до шестнайсетата й година, когато Зелена буря научи за таланта й и я изпрати да продължи обучението си, а след това и във възкресителната единица на фронта в Алтай Шан.

В онзи подземен свят на окопи и землянки Енона успя да преживее дългата и убийствена зима на ’22-ра година. Спасителни екипи измъкваха мъртвите войници от замръзналата кал и ги поставяха на възкресителните маси, където тя и нейните другари ги превръщаха в преследвачи и ги изпращаха отново на бойното поле.

Енона се изненада колко бързо спря да изпитва ужас и съжаление. Научи се да не гледа лицата на хората, върху които работеше. По този начин не ги приемаше като хора, а само като повредени създания, които трябваше да бъдат поправени възможно най-бързо. Във възкресителната зала се усещаше един дух на приятелство, който младата жена харесваше. Другите хирурзи-механици се шегуваха и закачаха едни с други, докато работеха, а тъй като тя беше прекалено млада, я наричаха „малката сестра“ и се грижеха за нея. Бяха впечатлени колко бързо и внимателно работеше и колко лесно решаваше проблемите, с които не можеха да се справят. Понякога ги чуваше да говорят за нея и да използват думи като „гений“.

Енона беше горда, че я харесват и че играе роля в борбата за Добрата Земя. Същата зима градовете на врага се опитваха отново и отново да проникнат в разкъсания от бомбите ад, който разделяше техния Ловен район от териториите на Зелена буря. Те бяха толкова големи и толкова много, че на Енона понякога й се струваше, че нищо няма да успее да ги спре. Но оръжията и катапултите на Зелена буря изстрелваха бомби във веригите им, транспортните им дирижабли пускаха тъмблъри над тях, бойните им летателни съдове преследваха изтребителите им, а смелите ракетни единици се промъкваха между огромните им колела и взривяваха дупки в долната им част, през които можеха да се промъкнат отряди от преследвачи. В крайна сметка, когато загинеха достатъчно хора, градовете винаги се предаваха. Понякога, ако някой от тях беше лошо повреден, останалите го нападаха и разкъсваха.

В началото Енона беше ужасена от воя и тътена на прииждащите реактивни ракети и свистенето на куршумите от снайпери, които пронизваха студения въздух над комуникационните окопи. Но минаха седмици, а после и месеци, и тя лека-полека свикна с ужасите. Беше същото като да работи върху телата в залата за възкресение — просто се приучваш да не изпитваш нищо. Не изпита нищо и когато пристигна новината от Алеутия, че аеробазата на майка й е била изядена от земноводни предградия.

После, по време на пролетната офанзива от ’23-та година, Енона разпозна едно от телата, които спасителните екипи оставиха на масата й. На гърдите му имаше поредица от бенки, познати й също толкова добре, колкото съзвездията, на които я беше научил като малка. Още преди да махне кървавия парцал, който някой беше сложил върху лицето му, тя знаеше, че това е брат й Ено. Тъй като писмата помежду им биваха цензурирани, Енона дори не знаеше, че той е в нейния сектор.

Не отделяше поглед от него, докато машинално си слагаше гумените ръкавици. Не искаше да го възкресява, но знаеше какво ще й се случи, ако откаже. Понякога войниците на фронта се опитваха да спрат спасителните екипи да приберат труповете на другарите им, но Зелена буря ги обявяваше за крипто-мобилисти и те биваха разстрелвани и след това възкресявани заедно с приятелите си. Енона не искаше да бъде разстреляна. Още в мига, в който зърна Ено, всичките й чувства се върнаха. Неочаквано я връхлетя страхът от смъртта, който беше толкова силен, че едва успяваше да диша. Дори не искаше да е като Ено — студена и безпомощна на някаква операционна маса.

— Хирург-механик? — попита един от асистентите й. — Добре ли сте?

Енона искаше да й е лошо. Тя му махна с ръка и направи опит да се овладее. Дори мисълта да откаже да възкреси брат си, щеше да е голяма грешка. Каза си, че трябва да се радва за него, защото благодарение на нея тялото му щеше да продължи да се бие с варварите дори след смъртта. Но тя не се радваше.

Асистентите й я гледаха втренчено, затова Енона каза:

— Скалпел. Трион. Ретрактор за ребра — и се зае за работа. Отвори тялото на Ено и извади всичките му органи, като ги замени с двигатели, батерии и помпи. Отряза ръцете му и на тяхно място сложи стоманените ръце на преследвач. Отряза интимните му части. Извади очите му. Премахна кожата му и свърза тайнствена мрежа от електроди във фибрите на мускулите му. Отвори черепа му и вкара в мозъка му машина с размерите на праскова, след това го гледа как се гърчи и трепери, докато машината развиваше тънки колкото жица реснички^[2], които тръгнаха надолу по гръбначния му стълб и се свързаха с нервната му система и с останалите монтирани машинарии.

— Това не си ти — говореше му постоянно Енона, докато работеше. — Ти си в Мрачните владения, а това е просто нещо, което си оставил след себе си и ние можем да използваме, все едно да рециклираш бутилка или сандък. Нали Зелена буря ни казва да рециклираме всичко за благоденствието на Добрата Земя?

След като приключи, Енона го предаде на един младши хирург-механик, който трябваше да го снабди с екзоскелет и остриетата на пръстите. Тя излезе навън и изпуши цигара, като през цялото време наблюдаваше горящите дирижабли над ничията земя.

След това мъртвите започнаха да й говорят. Струваше й се странно, че са толкова словоохотливи, докато собственият й брат не бе промълвил и дума. Но когато гледаше лицата им — нещо, което започна да прави след Ено, ги чуваше как шептят право в главата й.

Всички я питаха едно и също нещо. Кой ще сложи край на това? Кой ще сложи край на тази безкрайна война?

— Аз ще го направя — обеща Енона Зироу, чийто тих глас беше заглушен от тътена на оръжията. — Или поне ще се опитам.

* * *

— Захарче! — извика весело Попджой, когато Енона най-накрая пристигна в офиса му, разположен високо в пагодата. Той опаковаше. В големия сандък, оставен отворен на бюрото му, жената видя книги, папки, документи, портрет в рамка на Фанг Преследвачката и една емайлирана чаша с логото на Възкресителния корпус и лозунга „Не е нужно да си луд учен, за да работиш тук… но помага!“. Попджой се беше качил на един стол, за да откачи картина на аеробазата в Курника на мошениците, избърса прахта от нея с ръкавела си, преди да я прибере в сандъка. След това изпрати въздушна целувка на доктор Зироу.

— Поздравления! Тъкмо се видях с Фанг и вече е официално! Тя е толкова впечатлена от работата ти върху стария Шрайки, че ми позволи най-накрая да се пенсионирам! Ще отпътувам за вилата си на Батмунк Гомпа, където ще се отдам на заслужена почивка. Ще ловя риба, ще се позанимавам с някои лични проекти, може дори да напиша мемоарите си. А ти, Захарче, ти ще бъдеш моята заместничка.

Колко странно, помисли си Енона. Точно за това работеше, откакто получи просветление в окопите, да стане личния хирург-механик на Фанг Преследвачката. За това преодоля природната си стеснителност и се бори за преместване в централната Фабрика за преследвачи. За това се примиряваше с неприятното чувство за хумор на доктор Попджой и непослушните му ръце. За това с години търси гроба на известния преследвач Шрайк и изгуби месеци, за да го поправи и да докаже на всички, че най-малкото е равна на Попджой. Сега, когато желаният момент настъпи, не можа дори да се усмихне. Коленете й омекнаха. Тя се хвана за рамката на вратата, за да не падне.

— Дай го малко по-ведро, Захарче! — ухили се насреща й Попджой. — Това са добри новини! Власт! Пари! Единственото, което трябва да правиш в замяна, е да проверяваш от време на време нивото на маслото на Нейно превъзходителство, да лъскаш бронята й и да не позволяваш да се появи дори люспа ръжда. На практика Фанг е почти неразрушима, така че няма да имаш много проблеми. Ако нещо те тревожи, просто ми се обади. Иначе…

Иначе трябва да се оправям сама, помисли си Енона Зироу и изкачи стълбите до най-горното ниво на пагодата, където се намираха покоите на Фанг Преследвачката. Разбира се, че нищо не беше както трябва. Ако имаше правосъдие на този свят, човек като Попджой, който беше причинил толкова много страдания и зло, щеше също да страда. Вместо това сега се оттегляше и до края на живота си щеше да живее в лукс, да лови риба и да се занимава с лични проекти. С пенсионирането си поне щеше да предостави шанс на Енона Зироу да изпълни своето обещание към мъртвите.

Войниците застанаха мирно, когато мина покрай тях. Лакеите се поклониха ниско пред нея и отвориха вратите, които водеха до конферентната зала на Фанг Преследвачката. Чиновници и служители вдигнаха погледи от голямата карта на Тресавищата с ръждива вода и не си направиха труда да отговорят на поклона на Енона. Фанг също вдигна поглед и зелените й очи заблестяха. Тя се върна от фронта само преди няколко часа и бронята й беше покрита със засъхнала кал и кръвта на градските войници.

— Новият ми хирург-механик — прошепна тя.

— На вашите услуги, Ваше превъзходителство — измърмори Енона Зироу и падна на колене пред Преследвачката. Когато намери куража да вдигне глава, всички бяха насочили вниманието си към военните си карти и единственият поглед, който продължаваше да е насочен в нея, беше този на господин Шрайк.

Значи всичко се развиваше така, както го бе замислила. Вече беше вътре, беше станала член на главното командване. Скоро щеше да задейства плана, който беше измислила в пълното си с бълхи легло в Алтай Фронт. Щеше да убие Фанг Преследвачката.