Филип Рийв
Дяволски устройства (11)

11.
Четирима срещу Гримзби

Сутринта, когато „Ларва“ най-накрая беше готова за отплаване и Хестър и Том чакаха Боне да направи някои последни проверки на двигателите, Фрея Расмусен дойде на пристанището и обяви, че тя също тръгва с тях. Нищо от това, което Том и Хестър й казаха, не промени решението й.

— Ще бъде опасно.

— Въпреки това отивате и двамата.

— Тук се нуждаят от теб.

— О, Анкъридж-във-Вайнленд си е много добре и без мен. Както и да е, вече казах на госпожа Аакиук, че може да заеме мястото ми на маркграфиня, докато ме няма, а не искате да я разочаровате, нали? Направила си е специална шапка и всичко останало… — Фрея сияеше, когато се качи по стълбата на „Ларва“ и хвърли голямата си чанта през люка.

— Не разбираш ли, Снежна кралице? — попита я Хестър. — Не отиваме на гости на Гримзби. Опитваме се да си върнем Рен обратно и ако се наложи да убия всяко Изгубено момче, което се изпречи на пътя ми…

— Така само ще направиш нещата по-лоши — отвърна остро Фрея. — Вече умряха твърде много хора. Затова имате нужда от мен. Мога да говоря с Чичо и да го накарам да се вразуми.

Хестър изпусна една превзета въздишка и погледна Боне. Смяташе, че той няма да иска Фрея да дойде с тях на това пътуване, но той не каза нищо, просто зяпаше блестящата вода.

Беше решено и пътуването започна като пикник: Том и Фрея махаха от отворените люкове на „Ларва“, докато охлювът се насочи навътре в езерото и всички в Анкъридж-във-Вайнленд се подредиха на брега да ги изпратят.

Градът се изгуби от поглед зад тях. „Ларва“ прибра краката си и се подготви за потапяне. Фрея слезе долу в кабината, където Боне се беше навел над ръждясалото управление. Том остана горе на охлюва до последния момент, за да наблюдава преминаващите брегове и зелените склонове, които се отразяваха в диплите на водата. Птиците пискаха от гнездата си в тръстиката, а песните им наподобяваха на автомобилни аларми и звънене на мобилни телефони, каквито далечните им предшественици бяха чували — звукови фосили от един изгубен свят. Те накараха Том да се замисли за древните селища, които започна да изравя в Мъртвите хълмове и реликвите от забравени животи, открити там. Дали някога щеше да се завърне с Рен и да продължи работата си?

— Ще се върнем — обеща той, преди да влезе вътре и да се присъедини към Хестър. Съпругата му не каза нищо. Тя не смяташе, че някога отново ще види Анкъридж-във-Вайнленд.

* * *

Нямаше как в тясното пространство на контролната кабина на „Ларва“ Боне да избягва разговорите с Фрея Расмусен. Той се чудеше дали някогашната маркграфиня не беше решила да дойде на това пътуване донякъде и заради него. Докато водата обгръщаше предните прозорци на охлюва, тя седна на мястото до неговото, разпъна върху пилотската конзола древната карта на Снори Улвесон и каза:

— Помниш ли пътя до Гримзби?

Боне кимна.

— Бях сигурна, че ще го помниш. Изненадана съм, че не тръгна по-рано за там.

— Към Гримзби ли? — Той се обърна към нея, но милият и нежен начин, по който го гледаше, го накара да се почувства неудобно, затова се извърна към управлението. — Защо ми е да се връщам в Гримзби? Не помниш ли какво се случи последния път, в който бях там? Ако Гаргара не ми беше помогнал и не беше отрязал въжето…

— Въпреки това си искал да се върнеш — настоя нежно Фрея. — Защо иначе си оправил „Ларва“?

Боне примига на мътния мрак пред охлюва и се престори, че внимава да не ударят някоя подводна скала.

— Мислел съм за това — призна си той. — Там е проблемът. Не можех да спра да мисля по темата. Дори през първите си няколко седмици във Вайнленд, когато имах толкова много неща за вършене и всички бяха толкова мили и приятни, а ти…

Боне я погледна и бързо извърна поглед. Фрея продължаваше да го гледа. Защо винаги беше толкова мила с него? Преди шестнайсет години тя му предложи любовта си, а той я отблъсна заради причини, които все още не разбираше. Нямаше да я вини, ако го беше прокудила обратно в океана.

— Затова живея долу в машинното отделение — призна Боне. — Защото то е онази част от Анкъридж, която най-много прилича на Гримзби. Всяка нощ, когато сънувам, чувам гласа на Чичо. „Върни се в Гримзби, Боне“, казва ми той. — Мъжът изгледа нервно Фрея. Никога не беше споделял това с някого и се страхуваше, че може да го помисли за луд. Понякога сам си го мислеше. — Чичо ми шепне, както шепнеше по високоговорителите от тавана на Обирджийника, когато бях малък. Дори вълните на плажа говорят с гласа му. „Гримзби е твоят дом, Боне, момчето ми. Мястото ти не е при Сухите. Прибери се у дома в Гримзби.“

Фрея посегна да го докосне, но се отказа. Вместо това му каза:

— Гаргара се появи и потърси помощта ти, но ти му отказа. Можеше да му дадеш Тенекиената книга и да се върнеш с него на „Автолик“.

— Искаше ми се — призна Боне. — Нямаш представа колко много ми се искаше.

— Но не го направи. Избра Анкъридж пред Гримзби.

— Само защото се страхувах. Само защото се страхувах, че като отида там, ще разбера, че не се вписвам при Изгубените момчета по-добре, отколкото при вас, Сухите. Може би вече не съм нито Изгубено момче, нито Сух. Може би вече съм нищо.

Все пак Фрея го докосна. Сложи ръка на рамото му и го усети как се дръпна от нея, бързо и срамежливо като изплашено животно. Понякога си мислеше, че Боне е също толкова загадъчен, както тогава, преди толкова много години, когато се появи от океана. Той щеше да е много по-щастлив, ако просто й беше позволил да го обича. Както и тя. Не можеше да каже, че е провалил живота й, тъй като й се случиха много други хубави неща, но понякога се чувстваше тъжна, че няма съпруг и свои деца. Струваше й се, че някои хора като Боне и Хестър Натсуърти просто не можеха да бъдат щастливи.

Дали в това нямаше нещо повече? Сети се за вълните на брега, които шепнеха на Боне с гласа на Чичо, това я стресна и я обезпокои. Ако Чичо му говореше във Вайнленд, какво ли щеше да стане, когато отидеха в Гримзби? Ако нещата там се влошаха и се стигнеше до сражение, на коя страна щеше да застане Боне — на нейната или на Чичо?