Филип Рийв
Дяволски устройства (10)

10.
Родителски капан

Обикновено по това време на годината курортният сал Брайтън кръстосваше Средно море, като от време на време хвърляше котва, за да могат хората от самоходните градчета и градове, търсещи плячка по бреговете, да могат да отидат с балон или моторница, за да разгледат безистените, аквариума, плажовете и бутиците му. За жалост, последните няколко сезона бяха доста слаби и съветът се беше съгласил да навлязат в Северния Атлантик да търсят пирати паразити.

Вече започваха да съжаляват. В началото, когато първите три охлюва се свързаха с тях на изток от Азорските острови, беше много вълнуващо. Тълпи от посетители идваха с дирижабли от градовете в Ловния район, за да видят странниците. Но това беше преди много седмици. Оттогава нямаше следа от Изгубени момчета и дългите знамена, които бяха разпънати на носа на града и гласяха „СОРОД — Лятна експедиция“ и „Брайтън приветства пиратите паразити“, започнаха да изглеждат някак си дрипави и малко тъжни.

* * *

Рибна крокета закара „Автолик“ на дълбочина, откъдето можеше да използва перископ. Брайтън беше на километър и половина разстояние. Беше минала цяла нощ от първото предаване от СОРОД. Сутрешното небе носеше цвета на вътрешността на рапан, а големите сиви вълни се надигаха и отново се снижаваха. Рен също погледна през перископа, но не успя да види града, а само вълните, които от време на време й позволяваха да зърне един голям остров, заобиколен от мръснобели скали и облаци, обгърнали в прегръдка върха му.

В следващия миг тя осъзна, че всъщност не е никакъв остров. Онова, което беше помислила за скали, представляваха редици от бели сгради, а облаците бяха парата и изгорелите газове, които се издигаха от гъсто разположените комини. Това беше град, триетажен град-сал с два квартала, свързани с центъра чрез паякоподобни естакади и огромни гребни колела, които бъркаха водата и я превръщаха в пяна.

— О! — извика изумена Рен. Беше виждала картинки на градовете в книгите, но не беше осъзнавала колко големи са в действителност, много по-големи от Анкъридж-във-Вайнленд. Дирижабли летяха на хоризонта, осеян с кули, куполи и покриви, а една кръгла палуба, издигната от огромни газови балони, висеше на няколко десетки метри над третия етаж, захваната за него с дебели въжета. Рен видя зелени дървета по краищата на палубата и сграда с приличащи на луковици куполи.

— Какво е това? — попита тя.

— Наричат го Облак 9 — отвърна Рибна крокета, който беше успял да направи снимка на града с една от многокраките камери, изпратени да се качат на перископа. Също така беше извадил остарелия екземпляр на „Алманах на самоходните градове на Кейд“ (Морското издание) и сравняваше диаграмите на Брайтън на госпожица Кейд с образа на екрана. — Води се въздушен парк. Кметът на града живее в голямата сграда в средата.

— Господи! — въздъхна Рен. — Имам предвид… Господи!

— Няма челюсти — каза Рибна крокета и провери на екраните, за да се увери, че Брайтън не се е сдобил с нещо неприятно от времето, когато алманахът на Кейд е влязъл за печат. Имаше няколко противовъздушни оръдия, монтирани на въртящи се платформи на променадите, но всеки град разполагаше с такива в тези размирни времена. — Това е просто курорт.

Той прибра перископа. Изключи сигнала от камерата и на екраните отново се появи съобщението от Брайтън, което беше по-ясно и по-силно, защото охлювът се намираше много близо до града.

— Просто искаме да видим отново нашите изгубени момчета — каза жената от СОРОД. Рибна крокета се изпълни с глуповата надежда. Ами ако това беше майка му? Майките и бащите са окови, които те възпират, те са болезнени, ограничаващи и пречат на момчетата да бъдат момчета. На това ги учеха до припадък в Обирджийника. Сега, изправен пред възможността да намери родителите си, разбра, че никога не е вярвал на тази мантра. Майка му и баща му са му липсвали през целия му живот и дори не го е осъзнавал, докато не чу съобщението от СОРОД.

Рибна крокета отведе „Автолик“ по-надълбоко и по-близо до града, точно в сенките под туловището на Брайтън. От мрака се подаваха кабели и сложна система за управление, а на конуса светлина от лампата на носа на охлюва се виждаха зелени гори от трева. Близо до носа на града беше провесена някаква метална сфера. Рибна крокета предположи, че е машината, която СОРОД използваха, за да излъчват съобщението си през океана.

В кабината се разнесе метален звук. Рен си помисли, че нещо е паднало в трюма, но звукът се разнесе отново и след малко пак, все едно следваше някакъв ритъм, сякаш някой внимателно чукаше по корпуса на охлюва с чук.

— О, богове! — изненада се Рибна крокета.

— Какво? — попита момичето. — Какъв е този звук?

Момчето започна като обезумяло да натиска по пулта за управление в опит да отведе охлюва в по-ясни води, далеч от града.

— Гаргара ни каза, че някога се натъкнал на нещо подобно под някакъв голям сал-хищник. Представлява подслушвателно устройство от Стара технология… Майките и татковците вече знаят, че сме тук! — Рибна крокета нямаше представа дали е изплашен, или се радва.

Охлювът се килна на една страна със стържещ звук и Рен загуби равновесие. Тя си помисли, че момчето е направило нещо.

— Можеше поне да ме предупредиш — оплака се тя и потърка ударения си лакът, но след миг видя, че Рибна крокета е също толкова изненадан, колкото нея. — Какво става? — попита го.

— Не знам, не знам!

Нямаше как да сбъркат онова, което последва. „Автолик“ беше вдигнат бързо нагоре. Водата се превърна в бяла пяна, когато излязоха на повърхността, и в кабината нахлу слънчева светлина, която в началото ги заслепи след толкова много дни, прекарани на тъмно. Когато Рен си възвърна зрението, забеляза, че охлювът виси високо над вълните и се е насочил към една широка метална платформа, която се подаваше от носа на Брайтън. Наоколо бягаха хора — не онези усмихнати и добре облечени майки и татковци, които видя на екраните, а груби и силни мъже в гумени дрехи. Рен изпита страх от тях. След това обаче видя приятна променада, а хората по парапетите й изглеждаха като Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове — тези хора сияеха, радваха се и сочеха развълнувани надолу, към поставения на палубата охлюв.

Рибна крокета вече беше на половината на стълбата, водеща към люка на покрива. Той го отвори и веселите викове и крясъци нахлуха вътре. Един мощен и усилен глас започна да крещи нещо, но думите бяха объркани и ехтящи.

Рен го последва нагоре по стълбата. Рибна крокета беше приклекнал до перископа и се оглеждаше нервно около себе си, объркан от слънчевата светлина и гръмотевичните викове и крясъци. Магнитните щипки, които извадиха охлюва от океана, бяха освободени и увиснаха над него, закачени за стрелата на един кран. Хората на променадата викаха, крещяха и размахваха ръце във въздуха. Рен докосна рамото на Рибна крокета, за да му вдъхне увереност. Облечените в гумени костюми мъже бяха оформили кръг около охлюва и внимателно го затваряха. Рен предположи, че са докери или рибари, наети да изкарват съдовете от водата. Тя им се усмихна, но те не й отвърнаха. Понапъна се малко и започна да разбира какво говореше бумтящият глас.

— … за онези от вас, които тъкмо са се присъединили към нас — гърмеше той, за да надвика шума, — Брайтън залови четвърта пиратска подводница! Ето го и екипажа, измъква се навън — колкото и невинни да ви изглеждат, това са двама истински главорези! Но не се тревожете, дами и господа, скоро светът ще бъде напълно прочистен от тези паразити!

— Това е капан! — каза Рен. Рибна крокета, който не беше разбрал какво казва бумтящият глас, се обърна към нея и я погледна с пребледняло лице. — Това не е истинско! — изкрещя тя, стана и се развика: — Рибна крокета! Това е…

Двама от мъжете се приближиха към едната страна на охлюва и разпънаха нещо, което се оказа мрежа. Хвърлиха я върху Рибна крокета, който зарита, започна да се бори, вика и протегна ръка към Рен.

— Това означава ли, че те не са нашите майки и татковци? — попита я той с писклив глас на ръба на плача. — Ти ме излъга! Излъга ме!

Някакви силни ръце го сграбчиха отзад и го откъснаха от Рен. Други ръце грабнаха нея, бяха груби ръце в гумени ръкавици, които воняха на риба и масло. Една мрежа падна и върху нея и макар че риташе и мяташе юмруци, не успя да спре похитителя си да я метне на рамо, да я отдалечи от охлюва и да я хвърли грубо на палубата. Хлипанията на Рибна крокета се превърнаха внезапно в пронизителни писъци и миг по-късно разбра защо. Един мъж сграбчи ръката й и я жигоса с нагорещено желязо, което представляваше някакво лого:

Шкин

— Мамо! Мамо! — виеше Рибна крокета, докато го влачеха и не можеше да повярва, че СОРОД и всичките уж усмихнати родители не са били нищо повече от примамка.

— Оставете го на мира! — изпищя Рен, която плачеше от болката в жигосаната си ръка. — Той е само на десет! Как може да се държите по този отвратителен начин с него? Той смяташе, че сте неговите родители!

— Такава е идеята, момче. — Някакъв голям, едър мъж с непромокаема пелерина надвисна над нея и от устата му се разнесе миризмата на уиски, когато я погледна в лицето. — Я чакай — каза той. — Вижте, госпожице Уиймс… това тук е момиче.

Една слаба, красива жена в черно го избута настрани. Тя също имаше дамга на ръката си като Рен, но нейната беше стара и избеляла до релефен белег, който не беше много по-тъмен от заобикалящата го кожа.

— Интересно — каза жената и я погледна. — Чували сме слухове за женски паразити, но тя е първата, която виждаме.

— Аз не съм Изгубено момиче! — извика Рен през стегнатата и мокра мрежа. — Бях затворничка на борда на „Автолик“, Рибна крокета ме отвлече от дома ми…

Жената се ухили насреща й.

— Не ми пука коя си, момиче. Ние сме търговци на роби, а ти си стока, това е най-важното.

— Но аз… не можете да ме направите робиня!

— Au contraire^[1], дете. Договорът ни с кмета Пенироял е пределно ясен — всеки заловен на тези паразитни машини се превръща в собственост на „Шкин Корпорейшън“.

— Кмет Пенироял? — изрева Рен. — Да не би да имате предвид… Не, не може да става въпрос за Нимрод Пенироял?

Жената се изненада, че едно Изгубено момиче знае това име.

— Да. Нимрод Пенироял е кмет на Брайтън през последните дванайсет години, че и повече.

— Не може да бъде! Кой би искал Пенироял за кмет? Той е измамник! Предател! Крадец на дирижабли!

Госпожица Уиймс си направи някакви бележки върху клипборд.

— Отведете я в робските ями — каза на един от хората си тя. — Информирайте господин Шкин за улова. Смятам, че това е добър знак. Може би се доближаваме до гнездото на пиратите.