Нийл Шустърман
Бурята (9)

8.
При никакви обстоятелства

Преди да поема опеката над света, максималното население, което Земята можеше да поддържа, бе десет милиарда. Само че то вървеше към увеличаване, вещаещо глад, страдание и пълен колапс на обществото.

Аз промених тази сурова действителност.

Удивително е колко много човешки живот може да понесе една добре управлявана екосистема. И като казвам добре управлявана, имам предвид управлявана от мен. Самото човечество е неспособно да манипулира с всички променливи — но под моето ръководство, макар населението да се увеличи в геометрична прогресия, светът изглежда далеч по-просторен — и благодарение на различните рифове, горски балдахини и подземни територии, чието създаване подпомогнах, откритите пространства са дори по-изобилни, отколкото в Епохата на смъртните.

Без моята непрестанна намеса крехкото равновесие ще се срине под собствената си тежест. Треперя, като си помисля, какво страдание би донесла една планетарна катастрофа. За щастие, аз съм тук, за да я предотвратя.

Бурята

Грейсън Толивър обичаше Бурята. С повечето хора бе така, как биха могли да не я обичат? У нея нямаше притворство, злоба, амбициозни кроежи и винаги знаеше какво да каже. Съществуваше едновременно навсякъде, във всеки компютър по света. Присъстваше във всеки дом като невидима окуражителна ръка на рамото. И макар да бе в състояние да говори на повече от милиард души едновременно, без да претоварва съзнанието си, у всеки създаваше илюзията, че му отдава безрезервно вниманието си.

Бурята беше най-близкият приятел на Грейсън. Главно защото тя го беше отгледала. Неговите бяха „серийни родители“. Харесваше им идеята да имат деца, но грижите за тях ги отблъскваха. Грейсън и сестрите му бяха петото семейство на баща им и третото на майка им. Бързо им бе омръзнала тази нова партида потомци и когато започнаха да кръшкат от родителските си отговорности, Бурята запълни луфта. Тя помагаше на Грейсън да си пише домашните, съветваше го как да се държи и какво да облече за първа среща с момиче. И макар да не можеше да осъществи физическо присъствие на дипломирането му в гимназията, направи му снимки от всеки възможен ъгъл и уреди доставката на празничен обяд при връщането му у дома. В този момент родителите му бяха на дегустационна екскурзия в Паназия. Дори сестрите му не дойдоха. Двете учеха в различни университети, а беше последната седмица на семестъра. Дадоха на Грейсън да разбере ясно, че да ги очаква на дипломирането си, би било чиста проба егоизъм от негова страна.

Ала Бурята беше там, плътно зад гърба му, както винаги.

— Много се гордея с теб, Грейсън — увери го.

— Каза ли го и на милионите други, които се дипломираха днес? — попита Грейсън.

— Само на онези, с които истински се гордея — отвърна Бурята. — Но ти, Грейсън, си по-специален, отколкото сам осъзнаваш.

Грейсън Толивър не вярваше, че е специален. Нямаше свидетелства да е нещо повече от обикновен. Реши, че Бурята както винаги се опитва да го утеши.

Ала Бурята неизменно изричаше точно това, което мислеше.

 

 

Грейсън не избра живот в служба на Бурята под чуждо влияние или натиск. Бе негово съзнателно решение. От години беше носил в сърцето си желание да работи в Интерфейса на властта като агент на Облака. Никога не го бе казвал на Бурята от страх, че тя можеше да не го иска или че би се опитала да го разубеди. Когато най-после подаде молбата си за кандидатстване в Средмериканската облачна академия, Бурята просто каза:

— Това ми носи задоволство.

После го свърза с други юноши от района му със същата настройка като него.

Впечатленията му от тях не бяха каквито очакваше. Намери ги безкрайно отегчителни.

— Така ли виждат хората и мен? — попитал бе Бурята. — И аз ли съм толкова скучен?

— Не вярвам да си такъв — каза му Бурята. — Мнозина идват да работят за Интерфейса на властта, защото им липсва въображение да си намерят истински стимулираща професия. Други се усещат безсилни и изпитват потребност да се сдобият с авторитет. Това са скучните хора, които стават най-ниско ефективните агенти на Облака. Рядко се появяват такива като теб, чието желание да служат е заложено в самата им природа.

Бурята беше права, Грейсън наистина искаше да служи, и то без задни мисли. Не търсеше власт или престиж. Вярно, харесваше му да носи елегантните сиви костюми и светлосините вратовръзки, отредени за агентите на Облака, но това съвсем не можеше да се брои за мотивация. Просто Бурята беше направила толкова много за него, че той искаше да й се отплати според възможностите си. Не можеше да си представи по-висше призвание от това да бъде неин представител, да поддържа планетата и да работи за усъвършенстване на човечеството.

Докато Косачите бяха създавани или отхвърляни след една година стажуване, превръщането в агент на Облака беше петгодишен процес. Четири години учене и една година като агент практикант.

Грейсън бе готов да посвети пет години на подготовката си, но едва бяха изтекли два месеца от обучението му в Средмериканската облачна академия, когато установи, че пътят му нататък е препречен. В програмата му бяха включени курсове по история, философия, дигитална теория и право, но внезапно те бяха заличени. По неизвестни причини бе отстранен от всички тези курсове. Нима бе грешка? Но как беше възможно? Бурята никога не грешеше. Вероятно, реши той, учебните програми бяха оставени в ръцете на хора и бяха предмет на човешка грешка. Така че той отиде в регистратурата на учебното заведение, с надеждата да разнищи цялата тази история.

— Не — отсече чиновникът нито с изненада, нито със съчувствие. — Няма грешка. Тук пише, че не сте включен в никоя учебна програма. Но има съобщение в досието ви.

Съобщението беше простичко и недвусмислено. Грейсън Толивър веднага трябваше да се яви в местната служба на Интерфейс на властта.

— За какво? — попита той чиновника, но в отговор получи само вдигане на рамене и поглед към чакащия на опашката зад него.

 

 

Макар че на самата Буря не й бе нужно работно място, на човешките й сътрудници им трябваше такова. Във всеки град, във всеки регион имаше офис на Интерфейс на властта, където хиляди агенти на Облака се трудеха за поддръжката на света — и си вършеха работата добре. Бурята бе успяла да постигне нещо уникално в историята на човечеството — действаща безотказно бюрокрация.

Офисите на Интерфейса на властта или ИВ, както бе наричан масово, не бяха нито пищно обзаведени, нито подчертано спартански. Сградата им във всеки град бе в хармония със съответната архитектурна среда. Всъщност офисът на ИВ можеше да бъде разпознат, просто като човек се огледаше за най-добре вписващата се постройка.

Във Фулкръм Сити, столицата на Средмерика, това бе масивна сграда от бял гранит и тъмносиньо стъкло. С нейните шейсет и седем етажа тя бе една от средновисоките в централната градска част. Някога средмериканските агенти на Облака се бяха опитали да убедят Бурята за изграждането на по-висока кула, която да впечатли местното население и дори света.

— Аз нямам нужда да впечатлявам — отговорила бе Бурята на разочарованите агенти на Облака. — Ако вие изпитвате потребност Интерфейсът на властта да изпъква в света, може би трябва да направите преоценка на приоритетите си.

След това дискретно смъмряне агентите на Облака се бяха върнали към работата си с подвити опашки. Бурята бе власт без показност. Дори и в разочарованието си агентите бяха респектирани от неподкупната й природа.

Грейсън се почувства на място, когато влезе през въртящата се врата във вестибюла от полиран сив мрамор — същия цвят като костюмите на хората наоколо. Той не притежаваше костюм, който да облече. Носеше най-близкото подобие на такъв — леко смачкани панталони, бяла риза и зелена вратовръзка, която все заставаше кривната, въпреки всичките му усилия да я нагласи.

Бурята му бе подарила вратовръзката преди няколко месеца. Той се почуди дали тогава бе знаела, че ще бъде повикан на тази среща.

На рецепцията го посрещна жена младши агент, която го очакваше. Беше приятна и енергична, разтърси ръката му малко по-силно от необходимото.

— Току-що започнах едногодишната си практика — осведоми го тя. — Не бях чувала досега първокурсник да бъде повикан в централата.

Не спираше да раздрусва ръката му, докато говореше. Той се почувства малко неловко и се питаше кое ще е по-лошо — да си остави ръката да бъде размятана нагоре-надолу или да я издърпа от хватката й. Накрая Грейсън успя да изтегли дланта си, като се престори, че му се е наложило да си почеше носа.

— Проявили сте се или с много добра, или с много лоша постъпка — заключи тя.

— Нищо не съм направил — отвърна той, но тя очевидно не му повярва.

Отведе го в приятен салон с два стола с кожена тапицерия и високи облегалки, библиотека с класическа литература и по средата — масичка за кафе, върху която бе поставен сребърен поднос със сладкиши и сребърна кана с ледена вода. Беше стандартна „стая за аудиенции“, служеща в моментите, когато делата на Бурята се нуждаеха от човешко посредничество. Това разтревожи Грейсън, тъй като досега винаги бе разговарял с Бурята директно. Изобщо не му хрумваше какво би могло да означава всичко това.

След няколко минути влезе слаб агент на Облака, който изглеждаше вече уморен, макар денят да бе още в началото си, и се представи като агент Тракслър. Беше от първата категория, посочена от Бурята — лишен от вдъхновение.

Той седна срещу Грейсън и изрече задължителните любезни фрази. „Надявам се, че лесно сте ни открили“, „Хапнете от прекрасните кексчета“ и прочие празни думи. Грейсън бе сигурен, че човекът ги казваше на всички, с които провеждаше срещи. Накрая пристъпи към същината.

— Имате ли представа защо сте повикан тук? — попита.

— Не — отговори му Грейсън.

— Така и предполагах.

„Ами защо питаш тогава?“ — помисли си Грейсън, но не се осмели да го изрече гласно.

— Призован сте, защото Бурята желае да ви припомня правилата на ведомството ни по отношение на Гилдията на Косачите.

Грейсън се почувства обиден и дори не се опита да го скрие.

— Аз знам правилата.

— Да, но Бурята пожела да ви ги припомня.

— А защо Бурята не ми ги припомни сама?

Агент Тракслър изпусна въздишка на досада. Очевидно често я практикуваше.

— Както вече казах, Бурята пожела аз да ви ги припомня.

Така доникъде нямаше да стигнат.

— Добре тогава — примири се Грейсън. Осъзнал, че объркването му граничи с неуважение, даде заден. — Оценявам факта, че си правите този труд, агент Тракслър. Можете да приемете, че сте ми припомнили.

Онзи извади таблета си.

— Хайде тогава да преговорим правилата.

Грейсън бавно пое дъх и го задържа, защото се боеше, че може да го изпусне, придружен с крясък. Къде й беше умът на Бурята? Когато се върнеше в стаята си в общежитието, щеше да си поприказва с нея надълго и нашироко по въпроса. Нямаше задръжки да спори с Бурята. Всъщност го правеха редовно. То се знае, Бурята винаги печелеше — дори когато губеше, защото Грейсън бе наясно, че умишлено отстъпва пред аргументите му.

— „Член първи от Разделението между Косачи и държава…“ — подхвана Тракслър и продължи да чете близо час, като от време на време се обръщаше към Грейсън със „Следите ли прочита ми?“ и „Това разбрахте ли го?“. Грейсън или кимаше, или казваше „да“, или, щом почувстваше, че се очаква от него, повтаряше дума по дума казаното от Тракслър.

Когато Тракслър най-сетне приключи, вместо да остави настрани таблета си, изкара на него две изображения.

— А сега препитването.

Показа изображенията на Грейсън. В първото той веднага разпозна Косач Кюри — издаваха я дългата прошарена коса и люляковата роба. Второто бе на момиче на неговата възраст. Тюркоазената й роба свидетелстваше, че и тя е Косач.

— Ако Бурята имаше законно право да го стори — каза агент Тракслър, — тя би предупредила Косач Кюри и Косач Анастасия, че сериозна опасност грози живота им. От вида без възможност за съживяване. Ако Бурята или някой от агентите й ги уведоми, кой член от Разделението между Косачи и държава би бил нарушен?

— Ъъ… член петнайсети, алинея втора.

— Всъщност е член петнайсети, алинея трета, но сте достатъчно близо. — Той остави таблета си. — Какви ще са последиците за студент от Облачната академия, в случай че предупреди двамата Косачи за надвисналата заплаха?

За момент Грейсън не каза нищо. Мисълта за последствията стигаше да накара кръвта да замръзне във вените му.

— Изключване от академията.

— Изключване завинаги — допълни Тракслър. — Студентът губи правото си за вечни времена да кандидатства отново в Облачната академия или в някоя друга.

Грейсън погледна към малките зелени кексчета на масата. Благодарен бе, че не е ял от тях, защото сега би могъл да ги избълва в лицето на агент Тракслър. Но пък нищо чудно след това да би се почувствал по-добре. Представи си слабото лице на агента, обляно с повръщано. Мисълта почти го накара да се усмихне. Почти.

— В такъв случай сме наясно, че не бива при никакви обстоятелства да предупреждавате Косач Анастасия и Косач Кюри за опасността, нали?

Грейсън вдигна рамене в престорен жест.

— Как бих могъл да ги предупредя? Дори не знам къде живеят.

— Живеят в прочуто историческо място на име Къщата с водопада и адресът им лесно може да бъде открит — посочи агент Тракслър и повтори, сякаш Грейсън не го бе чул още първия път: — Ако ги предупредите за опасността, която вече ви е известна, ще понесете споменатите последствия.

И после, без дори да се сбогува, агент Тракслър напусна, за да се подготви за следващата си аудиенция.

 

 

Вече се бе стъмнило, когато Грейсън се върна в стаята си в общежитието на академията. Съквартирантът му, момче, също тъй ентусиазирано като енергично здрависващата се младша агентка на Облака, не спираше да бъбри. На Грейсън му идеше да го зашлеви през устата.

— Преподавателят ни по етика ни възложи анализи на съдебни дела от Епохата на смъртните. На мен ми се падна процес, наречен „Браун срещу Комисията по образование“, каквото и да значи това. А пък преподавателят по дигитална теория иска да напиша доклад за Бил Гейтс — ама не за Косача, а за истинския. А за философията хич не ме питай.

Грейсън го остави да си дърдори, но престана да го слуша. Преповтаряше в ума си всичко, случило се в ИВ, сякаш преоценката на събитията би могла някак да ги промени. Знаеше какво се очаква от него. Бурята нямаше как да наруши закона. Но той би могъл. Разбира се, както изтъкна агент Тракслър, стореше ли го, щеше да има сурови последствия за него. Наруга собствената си съвест, защото след като се беше родил такъв, нима можеше да не предупреди Косачите Анастасия и Кюри, та макар и с оглед на очакващото го наказание?

— Възложиха ли ти курсови работи днес? — попита бъбривият му съквартирант.

— Не — с равен тон му отвърна Грейсън. — Освободиха ме от курсови работи.

— Щастливец.

Но Грейсън ни най-малко не се чувстваше такъв.