Нийл Шустърман
Бурята (7)

6.
Възмездие

Може да се смеете, като ви кажа това, но аз се дразня от собственото си съвършенство. Хората се учат от грешките си. Аз не мога. Не правя грешки. Когато опре до вземането на решения, действам само в различни нюанси на точност.

Ала това не значи, че не срещам трудности.

Така например голямо предизвикателство беше да премахна вредата, причинена на Земята от човечеството в юношеската му възраст. Възстанових озоновия слой, прочистих изобилните парникови газове, обеззаразих моретата, възстанових тропическите гори, спасих много биологични видове от изчезване.

Успях да реша тези глобални проблеми с неотклонна целеустременост в рамките на един човешки живот от Епохата на смъртните. Тъй като съм едно натрупване на човешко познание, успехът ми доказва, че човечеството разполага със знанията да го постигне, просто се иска някой силен, за да го осъществи, а у мен сила има, и още как.

Бурята

Историята никога не бе била най-силният предмет на Роуан, но това се промени през периода на стажуването му. Дотогава не бе успявал да свърже събитията в живота си, нито дори тези в бъдещето си с такива от далечното минало — особено много странните от Епохата на смъртните. Но по време на стажа изучаването на историята се фокусираше върху понятия като дълг, чест и достойнство в течение на вековете. Роуан бе силно увлечен от философията и психологията на най-славните моменти на човечеството.

Историята бе пълна с примери за хора, пожертвали се в името на общото благо. В известен смисъл Косачите бяха точно такива — отказваха се от личните си надежди и мечти, та да служат на обществото. Поне онези, зачитащи основополагащите принципи на Косачите, бяха такива.

Роуан би бил точно от този тип Косачи. Дори след бруталния, оставил дълбоки душевни белези стаж при Годар, той пак би запазил благородството си. Но му бе отказан този шанс. После осъзна, че все още би могъл да служи на Форума на Косачите и на човечеството, но по различен начин.

Резултатът му до момента представляваше „дяволска дузина“. Отнел бе живота на тринайсет Косачи от различни региони и всички те бяха позор за колегията.

Бе проучил обстойно субектите си, точно както го бе учил Косач Фарадей, и в избора му нямаше и сянка от предубеждение. Това бе важно, защото иначе, естествено, би клонял да търси корупция само сред представителите на новата школа. Те бяха онези, които открито демонстрираха луксозен живот и радост, изпитвана от убиването. Натрапчиво изтъкваха своята злоупотреба с власт, сякаш тя беше нещо добро, прокарваха лошото поведение като нещо нормално. Само че те нямаха монопол над лошото поведение. Съществуваха Косачи от старата гвардия и други, независими, които се бяха превърнали в лицемери, обслужващи собствените си интереси, говорещи големи приказки и вършещи потайно тъмните си дела.

Косач Брамс бе първата от мишените на Роуан, към която той отправи предупреждение. В този ден се бе чувствал великодушен. Всъщност му стана добре, задето не отне живота на човека. Това му припомни, че не е като Годар и последователите му, така че можеше да се изправи пред Цитра, без да изпитва срам.

Докато другите се готвеха за наближаващия Ден на благодарността, Роуан проучи няколко възможни субекта — шпионираше ги и отчиташе действията им. Косач Гери много тръбеше за тайните си срещи, но те най-често бяха свързани с угощения и спортни залози, Косач Хендрикс се хвалеше колко работа върши, но всичко се изчерпваше само с голи приказки — в действителност подхождаше плахо към Прибирането и с подобаващо състрадание. Прибиранията на Косач Райд наглед бяха брутални и кървави, ала нейните субекти винаги умираха бързо и без да страдат. А виж, Косач Реноар бе отявлен кандидат.

Когато Роуан пристигна в апартамента си този следобед, разбра, че вътре има някой, още преди да е отворил вратата, защото топката на бравата беше студена. Монтирал бе охлаждащ чип във вратата, който се задействаше при завъртане на топката по часовниковата стрелка — каквато бе обичайната посока на движение на топките. Не беше чак ледена, но все пак достатъчно студена, че да отбележи как някой е влизал, а може би още беше вътре.

Мина му през ума да избяга, но пък Роуан не беше от тези, дето ще побегнат от конфронтация. Бръкна в якето си и извади нож — винаги държеше оръжие у себе си дори когато не носеше черната си роба, защото не знаеше кога ще му се наложи да се брани от агенти на гилдията на Косачите. Влезе предпазливо.

Натрапникът не се криеше. Седеше преспокойно до кухненската маса и ядеше сандвич.

— Здрасти, Роуан — каза Тайгър Салазар. — Дано не възразяваш, но огладнях, докато те чаках.

Роуан затвори вратата и прибра ножа, преди Тайгър да го е видял.

— Какво правиш тук, Тайгър? Как изобщо ме откри?

— Хей, не ме подценявай, не съм чак толкова глупав. Не забравяй, че човекът, който те снабди с фалшивата лична карта, беше мой познат. Достатъчно беше да попитам Бурята къде е Роналд Даниълс. То се знае, има цял куп хора с това име, та ми отне известно време да намеря точния.

В дните преди стажуването на Роуан Тайгър Салазар бе неговият най-добър приятел — но такива понятия губеха смисъла си, след като човек прекараше една година да се обучава в ефикасно убиване. Роуан си представяше, че така са се чувствали войниците от Епохата на смъртните при завръщането им от война. Старите приятелства оставаха зад завесата на натрупани преживявания, неизпитани от някогашните ти другари. С Тайгър вече го свързваше единствено миналото, а то ставаше все по-далечно. Сега Тайгър бе професионален парти гост, а Роуан не можеше да се сети за по-далечно от интересите му занятие.

— Поне да ме беше предупредил, че ще дойдеш — каза Роуан. — Да не би някой да те е проследил?

Сам си даде сметка колко глупав беше въпросът му. Дори Тайгър не би проявил такова лекомислие, та да дойде в апартамента му, ако бе забелязал, че е следен.

— Успокой се — отвърна Тайгър. — Никой не знае, че съм тук. Защо вечно си мислиш, че светът е по петите ти? И защо Косачите да те преследват само защото си се провалил в стажа си?

Не му отговори, а отиде до дрешника, чиято врата беше открехната. Затвори я с надеждата Тайгър да не е видял черната роба на Луцифер, окачена вътре. Не че щеше да разбере какво вижда. Широката общественост не подозираше за Косач Луцифер. Форумът на Косачите се бе погрижил подвизите му да не се оповестяват в новините. Колкото по-малко знаеше Тайгър, толкова по-добре. Така че Роуан прибягна към древния похват за приключване на подобни разговори.

— Ако наистина си ми приятел, няма да задаваш въпроси.

— Да бе, да. Ти си човекът загадка. — Повдигна към него недоядения си сандвич. — Поне още ядеш човешка храна.

— Какво искаш, Тайгър? Защо си тук?

— Така ли се говори на приятел? Изминах толкова път, можеше поне да ме попиташ как съм.

— Е, как си?

— Ами, добре. Получих нова работа в друг регион. Така че дойдох да се сбогуваме.

— Да не би да те назначиха на редовна длъжност като парти гост?

— И аз не знам точно. Но плащат много по-добре от агенцията, за която работех досега. А и ще видя малко свят. Новата служба е в Тексас.

— Тексас? — Роуан се поразтревожи. — Тайгър, там действат по-различно. Има дори приказка „Не се закачай с Тексас“. На теб защо ти е притрябвало да го правиш?

— Е, добре де, Белязан регион е. Голяма работа. Те са непредсказуеми, но не непременно лоши. Познаваш ме, второто ми име е Непредсказуем.

Роуан потисна смеха си. Тайгър бе сред най-предсказуемите хора, които бе срещал в живота си. Това, че се пристрасти към размазване върху паважа, че стана професионален парти гост, бяха все доказателства. Може и да виждаше себе си като волен дух, но изобщо не бе такъв. Просто дефинираше измеренията на собствената си клетка.

— Ти все пак внимавай — предупреди го Роуан, като знаеше, че Тайгър няма да го послуша, но пък и не се съмняваше, че ще излезе сух от водата, каквото и да стори. „Бил ли съм някога безгрижен като Тайгър?“ — запита се. Отговорът беше „не“, но той завиждаше на Тайгър, че е такъв. Може би тъкмо заради това бяха приятели.

Моментът стана малко неловък, но далеч не само поради това сравнение. Тайгър се изправи, само че без да показва с нищо намерение да си тръгне. Очевидно имаше да каже още нещо.

— Нося новини — изрече. — И това е истинската причина да съм тук.

— Що за новини?

Тайгър се поколеба. Роуан събра всичките си сили, разбрал, че ще чуе нещо лошо.

— Съжалявам да ти го кажа, Роуан. Баща ти бе подложен на Прибиране.

Роуан усети земята да се разклаща под краката му. Гравитацията сякаш го придърпваше в неочаквана посока — не с такава сила, че да го лиши от равновесие, но достатъчно да предизвика световъртеж.

— Роуан, чу ли ме какво казах?

— Чух те — тихо отрони Роуан.

В съзнанието му нахлуха безчет мисли и чувства, преплитащи се едни с други, докато вече не знаеше какво мисли и какво чувства. Не беше очаквал да види повече някого от родителите си, но да знае, че баща му си е отишъл завинаги, че смъртта му не е временна, а окончателна… Видял бе много хора, подложени на Прибиране. Самият той бе отнел живота на тринайсет души, но никога не бе губил толкова близък човек.

— Аз… не мога да дойда на погребението — даде си сметка внезапно. — Форумът на Косачите ще прати там агенти да ме издебнат.

— И да са пратили, не ги забелязах — отговори Тайгър. — Погребението беше миналата седмица.

Това го порази не по-малко от самата новина.

Тайгър сви рамене извинително.

— Както ти казах, има мнозина с името Роналд Даниълс. Отне ми време да те открия.

Значи баща му бе мъртъв от повече от седмица. Ако Тайгър не беше дошъл да му каже, той нямаше и да знае.

И тогава истината бавно осени Роуан. Това не беше случайност.

Беше наказание.

Беше възмездие за действията на Косач Луцифер.

— Кой Косач извърши Прибирането? — попита Роуан. — Трябва да знам кой е бил.

— Не знам. Накарал е останалите от семейството да се закълнат, че ще мълчат. Косачите го правят понякога. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Но дал ли е на останалите имунитет?

— Разбира се — потвърди Тайгър. — На майка ти, на братята ти, на сестрите ти, както се очаква да постъпи Косач.

Роуан закрачи из стаята, защото му се прииска да удари Тайгър поради пълното му неведение, но знаеше, че Тайгър няма вина за нищо. Той бе само вестителят. Останалите от семейството му имаха имунитет — но той щеше да трае само година. Който бе извършил Прибирането на баща му, можеше да иде за майка му, за братята и сестрите му — по един годишно, докато цялото му семейство изчезнеше. Това бе цената да си Косач Луцифер.

— Аз съм виновен. Направили са го заради мен!

— Роуан, чуваш ли се? Не всичко опира до теб! С каквото и да си ядосал Форума на Косачите, не биха погнали семейството ти заради теб. Косачите не са такива. Не ги гони жажда за мъст. Те са просветени.

Какъв смисъл имаше да спори? Тайгър не би разбрал, а може би и не трябваше да разбира. Нека си живее хиляди години занапред като парти гост, без да има представа колко дребнави, колко отмъстителни, колко по човешки несъвършени можеха да бъдат Косачите.

Роуан знаеше, че не бива да остава тук. Дори Тайгър да не беше проследен от Форума, в крайна сметка щяха да узнаят къде е ходил. Не би се учудил, ако вече идеше екип, който да го умъртви.

Двамата с Тайгър се сбогуваха и Роуан отпрати стария си приятел по най-бързия начин. Миг след като Тайгър си отиде, Роуан също напусна жилището, като взе единствено раницата, натъпкана с оръжия, и черната си роба.