Нийл Шустърман
Бурята (6)

5.
Необходима тъма

Открай време изпитвам загриженост относно онези с висока степен на вероятност да променят света. Никога не мога да предскажа как ще извършат промяната, долавям само наличието на възможност за такава.

От мига, в който Цитра Теранова стана стажант под наставничеството на Почитаемия Косач Фарадей, вероятността тя да промени света се увеличи стократно. Какво ще направи е неясно, изходът е мъгляв, но се знае, че ще се заеме с начинанието. Човечеството може или да се възвиси, или да пропадне в резултат на нейните решения, на нейните постижения, на нейните грешки.

Желанието ми е да я насоча, но тъй като тя е Косач, не бива да се меся. Мога само да я наблюдавам как ще полети или ще се провали. Колко вбесяващо е да имаш тъй много мощ, а да си безсилен да я употребиш за нещо истински значимо.

Бурята

Цитра се качи на кола за обществен транспорт, за да отпътува от казиното. Беше самоуправляваща се и регистрирана за проследяване на маршрута.

Колата я поздрави с глас, в който не се долавяше грам изкуствен интелект.

— Дестинация, моля? — отправи бездушен въпрос.

— На юг — отвърна Цитра и в паметта й проблесна спомен как бе заръчала на друга такава кола да поеме на север, когато бе дълбоко в сърцето на Югомерика и се опитваше да избяга от Чилиаржентинския Форум на Косачите. Изглеждаше й толкова отдавна.

— Юг не е дестинация — информира я колата.

— Просто карай, докато ти посоча дестинация — нареди тя.

Колата се отдели от бордюра и я остави на мира.

Вече бе започнало да й става ненавистно използването на тези коли многознайници. Странно, не я бяха притеснявали преди стажуването й. Цитра Теранова никога не бе изпитвала неудържимо желание да се научи да шофира. Но Косач Анастасия го имаше сега. Може да се дължеше отчасти на властовата й позиция на Косач, заради която не се чувстваше комфортно като пасивен пътник в кола за обществен транспорт. А вероятно донякъде бе повлияна от Косач Кюри.

Косач Кюри караше впечатляваща спортна кола — единствената й глезотия и единственото в живота й в разрез с люляковата роба. Бе започнала да обучава Анастасия да шофира със същото желязно търпение, с което бе наставлявала Цитра за Прибирането.

Цитра бе решила, че шофирането е по-мъчно от Прибирането.

— Изисква съвсем различен тип умения, Анастасия — каза й Косач Кюри при първия урок.

Косач Кюри винаги използваше името на патрона си. На Цитра й беше леко неудобно да се обръща към нея на малко име. „Мария“ звучеше твърде фамилиарно за Гранд дамата на смъртта.

— Човек никога не може да овладее напълно изкуството на шофирането, защото няма две еднакви пътувания — каза й Косач Кюри. — Но щом веднъж се усъвършенстваш, изпитваш чувство на удовлетворение, дори на освобождаване.

Цитра не знаеше ще достигне ли някога такава степен на майсторство. Имаше твърде много неща, изискващи вниманието й едновременно. Огледала, крачни педали и волан, който с едно побутване с пръст можеше да те изпрати отвъд ръба на скала. Още по-лошо, колата на Косач Кюри, датираща от Епохата на смъртните, не беше централно контролирана. Това означаваше, че не е в състояние да коригира грешките на шофьора. Нищо чудно, че автомобилите бяха убили толкова хора през Епохата на смъртните — лишени от централизиран компютърен контрол, те бяха смъртоносни оръжия като онези, използвани от Косачите за Прибирането. Цитра се запита дали имаше някой сред колегите й, който да прибира чрез автомобил, но бързо прогони тази мисъл.

Познаваше много малко хора, умеещи да шофират. Дори хлапетата в училище, които се перчеха с лъскавите си нови коли, се бяха спрели на самоуправляващи се. Да управляваш сам автомобила си в съвременния свят, бе такава отживелица, като да разбиваш сам масло.

— Движим се на юг от десет минути — припомни колата. — Имате ли вече набелязана дестинация?

— Не — отвърна кратко Цитра и продължи да гледа през прозореца светлините на магистралата, периодично проблясващи в мрака. Предстоящото пътуване би било далеч по-лесно, ако можеше да шофира сама.

Тя дори бе посетила няколко автокъщи с надеждата, че ако има собствена кола, все ще се научи да я кара.

Никъде предимствата да си Косач не личаха така ясно, както в автокъща.

— Моля ви, Ваша чест, изберете някой от по-луксозните ни автомобили — подканваха я търговиите. — Който и да посочите, ще бъде подарък за вас.

Косачите не само стояха над закона, но и над нуждата от пари, защото всичко им бе давано безплатно. За една автомобилна компания рекламата, че Косач е избрал тяхна кола, надхвърляше цената на превозното средство.

Където и да бе отишла, насърчаваха я да избере набиващ се на очи модел, след който хората щяха да обръщат глави.

— Един Косач трябва да остави отчетлив социален отпечатък — заяви й самоуверен търговец. — Като минете по улицата, всички трябва да знаят, че вътре се вози човек с висок авторитет.

Накрая тя реши да изчака, защото последното, което искаше, бе да остави отчетлив социален отпечатък.

Отне й известно време да напише в дневника си задължителния отчет относно Прибирането за деня. Десет минути по-късно видя пред себе си светлините на крайпътна спирка за отдих и нареди на колата да отбие от магистралата, което тя послушно изпълни. Щом колата спря, Цитра пое дълбоко дъх и се обади на Косач Кюри да я осведоми, че няма да се прибере вкъщи тази нощ.

— Разстоянието е твърде дълго, а никога не мога да спя в кола на обществения транспорт.

— Не е нужно да ме предупреждаваш, скъпа — увери я Мария. — Няма да взема да будувам и да кърша ръце от тревога за теб.

— Старите навици трудно умират — отвърна Анастасия. А и знаеше, че в действителност Мария се тревожи. Не толкова, че може да й се случи нещо, колкото заради опасението, че се преуморява.

— Трябва да правиш повече Прибирания близо до дома — каза Мария за кой ли път, но Къщата с водопада, великолепната архитектурна причудливост, където живееха, беше дълбоко в горите, на самата източна граница на Средмерика, което означаваше, че не разширяха ли зоната си за работа, щяха да подложат на прекомерно Прибиране местното население.

— Всъщност искаш да кажеш, че трябва по-често да пътувам с теб, а не сама.

— Права си — засмя се Мария.

— Обещавам другата седмица двете да заминем за Прибиране — каза Анастасия с искрено намерение. Вече изпитваше истинско удоволствие от общуването с Косач Кюри — и при Прибиране, и в прекарване на свободното време. Като младши Косач Анастасия би могла да работи под наставничеството на всеки от старшите, който би я приел — и мнозина й го бяха предложили — но тя изпитваше родство с Косач Кюри и то правеше акта на Прибирането малко по-поносим.

— Гледай да си намериш топло място за нощуване, скъпа — поръча й Мария. — Постарай се да не пресилваш нанитите си за здраве.

Цитра затвори и изчака цяла минута, преди да излезе от колата — сякаш Мария би усетила, че е замислила нещо, дори след като бяха приключили разговора.

— Ще се върнете ли, за да продължите пътуването си на юг? — попита колата.

— Да — отговори тя. — Чакай ме.

— Тогава ще имате ли дестинация?

— Ще имам.

В този късен вечерен час отбивката за почивка бе почти безлюдна. Рехав персонал обслужваше денонощните заведения за хранене и станциите за зареждане на автомобили. Тоалетната изглеждаше добре осветена и чиста. Тя пое бързо към нея. Беше студена нощ, но робата й съдържаше загряващи клетки и й държеше топло, без да й е необходима дебела връхна дреха.

Никой не я наблюдаваше — поне не и човешки очи. Но нямаше как да не усеща, че вездесъщите камери на Бурята, монтирани на стълбовете за осветление, я следят по пътя й. В колата може да не бяха с нея, но знаеха къде се намира. А може би и какво се кани да направи.

В една от кабинките свали тюркоазената си роба заедно с туниката и клина в същия цвят — всичките изработени за нея по поръчка — и облече ежедневни дрехи, които бе скрила в робата си. Докато го правеше, наложи й се да се бори с чувство на срам. За Косачите бе въпрос на чест никога да не носят друго освен официалното си облекло.

— Ние сме Косачи във всеки миг от живота си — беше й казала Мария. — Не бива да си позволяваме да го забравяме, колкото и да ни се иска. И външният ни вид е доказателство за тази ни отдаденост на професията.

В деня на ръкополагането на Цитра Косач Кюри й заяви, че Цитра Теранова вече не съществува.

— Ти си и винаги ще бъдеш Косач Анастасия, отсега до момента, в който решиш да напуснеш земята.

Анастасия бе готова да го приеме… освен в миговете, когато изпитваше потребност да бъде Цитра Теранова.

Тя излезе от тоалетната, а Косач Анастасия бе навита на вързопче под мишницата й. Отново беше Цитра — горда и упорита, но без отчетлив социален отпечатък. Момиче, недостойно за особено внимание. Освен от страна на камерите на Бурята, които се извъртяха да я проследят на връщане към колата.

 

 

Имаше голям мемориал в центъра на Питсбърг, родно място на Косач Прометей, първия на поста Върховно острие на света. Из обширния парк бяха разпръснати умишлено натрошени парчета от масивен обсидианов обелиск. Около тези отломки от тъмен камък имаше издигнати малко по-големи от естествен ръст статуи на основателите на Форума на Косачите, които бяха изработени от бял мрамор, контрастиращ с черния обсидиан на разтрошения обелиск.

Беше мемориалът, сложил край на всички мемориали.

Мемориалът на смъртта.

Туристи и ученици от цял свят посещаваха Мемориала на смъртността, където смъртта лежеше разломена пред Косачите, и се дивяха на самата идея, че някога хората са умирали по естествен път. Старата епоха. Болестите. Катастрофите. През годините градът бе прегърнал образа си на туристическа атракция, прославяща смъртта на смъртта. И тъй, в Питсбърг всеки ден беше Хелоуин.

Навред имаше костюмирани партита и вещерски клубове. По тъмно всеки небостъргач ставаше кула на ужасите, всяко имение бе обитавано от духове.

Малко преди полунощ Цитра прекосяваше Мемориалния парк на Епохата на смъртните и се ругаеше, че не бе предвидила да си вземе яке. В средата на ноември и в този час на денонощието Питсбърг бе леденостуден, а вятърът влошаваше нещата. То се знае, би могла да си метне загряващата роба, но това би обезсмислило идеята на преобличането. Нанитите се бореха да повишат телесната й температура и предотвратяваха зъзненето, но не и общото усещане за студ.

Чувстваше се уязвима без своята роба. Гола във фундаментален смисъл. В началото, когато започна да я носи, й беше някак неловко и странно. Постоянно се спъваше във влачещия се подгъв. Но през десетте месеца, откакто бе ръкоположена, беше свикнала — дотам, че вече се чувстваше необичайно да се показва пред хора без нея.

В парка имаше и други посетители. Повечето със смехове се преместваха от едно парти към друго, от един клуб към друг. Всички бяха костюмирани. Имаше таласъми, клоуни, балерини, разни зверове. Единствените забранени костюми бяха тези с роби. На никой обикновен гражданин не се позволяваше да уподобява Косач. Костюмираните групички я оглеждаха, когато минаваше край тях. Дали я разпознаваха? Не. Обръщаха й внимание само защото не носеше костюм. Беше натрапчива тъкмо с липсата си на натрапчивост.

Не тя бе избрала това място. Беше посочено в бележката, която получи.

„Да се видим в полунощ в Мемориала на смъртността.“ Не се досети веднага от кого идваше. Подпис нямаше. Само буквата „Л“. Беше с дата 10-ти ноември. За щастие, Прибирането й тази вечер бе достатъчно близо до Питсбърг, та да й бъде възможно да отиде.

Питсбърг бе идеалното място за тайна среща. Беше град, слабо обслужван от Косачи, защото те не обичаха да работят там. Атмосферата им идваше твърде страховита с тези хора, търчащи в разпокъсани и окървавени костюми, с пластмасови ножове, прославящи всякакви извращения. За Косачите, приемащи смъртта извънредно сериозно, всичко това бе проява на твърде лош вкус.

Макар да беше най-близкият голям град до Къщата с водопада, Косач Кюри никога не работеше там.

— В Питсбърг ще е все едно да прибираш вече прибрани — каза тя на Цитра.

Предвид това шансовете да се натъкне на Косач бяха минимални. Единствените Косачи, удостоили с присъствието си Мемориалния парк, бяха онези от бял мрамор, надзираващи раздробения обелиск.

Точно в полунощ една фигура се появи зад масивна мемориална отломка. Отначало тя го взе за някого от веселящите се, но също като нея той не беше с костюм. Силуетът му бе очертан от прожектор, осветяващ мемориала, но така или иначе тя мигом го разпозна по походката.

— Очаквах да си с робата си — каза Роуан.

— Радвам се, че ти не си с твоята — отвърна тя.

Когато той приближи, светлината падна върху лицето му. Изглеждаше призрачно блед, като че не го бе зървало слънце от месеци.

— Добре изглеждаш — коментира той.

Тя кимна, без да му върне комплимента, защото за него не важеше същото.

Очите му бяха хладни и дълбоки като пещери, сякаш бе видял повече, отколкото се полагаше някому, и се стараеше да не го е грижа, за да спаси останалото от душата си. Ала после се усмихна и усмивката му бе топла, искрена. „Ето те, Роуан — каза си тя. — Криеше се, но аз те намерих.“

Тя го поведе извън осветеното пространство и спряха в тъмен ъгъл на парка, където никой не можеше да ги види освен инфрачервените камери на Бурята. Но в момента такива не се виждаха. Може би бяха успели да попаднат в сляпо за тях петно.

— Радвам се да те видя, Почитаема Косач Анастасия — промълви той.

— Моля те, не ме наричай така — възрази тя. — Казвай ми Цитра.

— Това няма ли да е нарушение? — подсмихна се Роуан.

— Както чувам, каквото и да сториш днес, все е нарушение.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — леко се умърлуши Роуан.

Но Цитра трябваше да знае. Трябваше да го чуе от него.

— Вярно ли е, че колиш и гориш Косачи?

Той очевидно се засегна от обвинението.

— Приключвам живота на Косачи, които очевидно не заслужават да са такива — отвърна й той. — И не ги коля. Умъртвявам ги бързо и милостиво, също както го правиш ти. Единствено изгарям телата им, когато вече са мъртви, за да не бъдат съживени.

— И Косач Фарадей ти позволява това?

Роуан отклони поглед.

— Не съм виждал Фарадей от месеци.

Той обясни как, след като избягал от Зимния конклав през февруари, Фарадей — когото почти всички бяха смятали за мъртъв — го отвел в крайморска къща на северния бряг на Амазония. Но Роуан останал там само няколко седмици.

— Трябваше да си тръгна — каза той на Цитра. — Почувствах… някакъв зов. Не мога да го обясня.

Ала Цитра можеше. И тя бе чувала този зов. Умовете и телата им бяха тренирани в продължение на цяла година, за да се превърнат в съвършените убийци в полза на обществото. Отнемането на живот бе станало част от собствената им природа. И тя не можеше да го вини, задето бе пожелал да насочи острието си срещу корупцията, пускаща корени сред общността на Косачите — само че да желаеш нещо и действително да го извършиш, не е едно и също. Имаше си норми на поведение. Неслучайно съществуваше Правилник на Косачите. Без него щеше да настъпи хаос в общностите им във всеки регион, на всеки континент.

Вместо да въвлича двама им във философски спор, който не би довел доникъде, Цитра реши да смени темата и я прехвърли от постъпките му към него самия, защото проявяваше интерес не само към тъмните му дела.

— Отслабнал си — каза му. — Храниш ли се?

— Майка ли ще ми ставаш сега?

— Не — отвърна му кротко. — Аз съм твоя приятелка.

— Аха — с известна тъга промълви Роуан. — Моя приятелка.

Тя знаеше накъде бие той. Последния път, като се видяха, и двамата изрекоха думи, които се бяха заклели да не си позволяват. В апогея на този отчаян, но триумфален миг той й бе казал, че я обича, и тя призна ответното си чувство.

Но каква полза имаше от това сега? Съществуваха все едно в различни вселени. Да умуват над споделената си любов не би ги довело до нищо добро. Да, тя още си мислеше за това. За миг дори понечи да изрече отново думите, но си сдържа езика.

— Защо сме тук? — попита. — Защо ми написа онази бележка?

Той въздъхна.

— Защото Форумът на Косачите в крайна сметка ще ме открие. Исках да те видя за последен път преди това. — Той помълча и обмисли следващите си думи. — Сама знаеш какво ще стане, като ме хванат. Ще ме подложат на Прибирането.

— Не могат — припомни му тя. — Още имаш имунитета, който ти дадох.

— Само още два месеца. После ръцете им са развързани да направят каквото си поискат.

Цитра искаше да му предложи поне мъничка надежда, но съзнаваше истината не по-зле от него. Форумът на Косачите не го искаше жив. Дори онези от старата школа не одобряваха методите му.

— Ами тогава не допускай да те хванат — заръча му тя. — И ако видиш Косач с алена роба, бягай.

— Алена роба?

— Косач Константин. Чух, че на него лично е възложено да те издири и да те изправи пред Форума.

— Не го познавам — поклати глава Роуан.

— Нито пък аз. Но съм го виждала на конклава. Той оглавява Бюрото за разследване на Форума.

— От новия модел ли е, или от старата гвардия?

— От нито едните. В своя си категория е. Като че няма приятели. Не съм го виждала да разговаря с други Косачи. Не съм сигурна какви принципи застъпва освен може би този за справедливост… на всяка цена.

Роуан се изсмя на това.

— Справедливост ли? Във Форума не познават това понятие.

— Някои от нас го почитат, Роуан. Твърдо вярвам, че накрая мъдростта и разумът ще надделеят.

Роуан протегна ръка и докосна бузата й. Тя му позволи този жест.

— И аз искам да го вярвам, Цитра. Искам да се надявам, че Форумът може да се върне към изконния си идеал… Но понякога се налага необходимата тъма, за да се стигне дотам.

— И ти си тази необходима тъма?

Той не отговори на въпроса й. Вместо това каза:

— Взех името Луцифер, защото означава „носещият светлина“.

— Но също така смъртните някога са го наричали „дявол“ — посочи тя.

— Предполагам, че онзи, който носи факела, хвърля най-тъмната сянка — сви рамене той.

— Искаш да кажеш който „открадне“ факела.

— Е, изглежда мога да открадна каквото си поискам — заключи Роуан.

Тя не бе очаквала тези думи от него. А това, че ги изрече тъй небрежно, я стъписа.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за Бурята — отвърна той. — Допуска всичко да ми се размине. И също като при теб не ми е приказвала, нито ми е отговаряла още от стажуването ни. Тя ме третира като Косач.

Това даде на Цитра храна за размисъл. Накара я да се сети за нещо, което никога не бе казвала на Роуан нито пък на друг. Бурята живееше по собствени закони и никога не ги нарушаваше. Ала понякога намираше начини да ги заобикаля.

— На теб Бурята може да не ти е говорила, но на мен да — призна тя.

Той се обърна и се вгледа в нея, вероятно се чудеше дали не се шегува. Когато осъзна, че не е така, промълви:

— Това е невъзможно.

— И аз така си помислих, но се наложи да се размажа, когато Свещеното острие ме обвини, че съм убила Фарадей, помниш ли? И докато бях в състояние на временна смърт, Бурята успя да влезе в главата ми и да активира мисловните ми процеси. Формално не бях стажант Косач, докато бях мъртва, така че Бурята успя да комуникира с мен, преди сърцето ми да започне да бие отново.

Цитра си даваше сметка, че това е било едно много елегантно прескачане на правилата и този момент събуждаше у нея дълбоко преклонение.

— Какво ти каза? — попита Роуан.

— Че аз съм… важна.

— Важна в какъв смисъл?

Цитра поклати глава в недоумение.

— Точно там е работата, че не обясни. Почувства, че ако изрече повече, ще е вече нарушение. — Тя се приближи до него и заговори по-тихо, но в гласа й имаше страст, думите й звучаха с повече тежест. — Но мисля, че ако ти беше падналият от онази сграда и се бе озовал в състояние на временна смърт, Бурята би заговорила и на теб.

Цитра хвана ръката му над лакътя. Това бе най-близкият до прегръдка жест, който щеше да си позволи.

— Мисля, че ти също си важен, Роуан. Дори съм сигурна. Тъй че, каквото и да правиш, не им се оставяй да те хванат.