Нийл Шустърман
Бурята (5)

4.
Разклатено, не разбъркано

Аз никога не греша.

Това не е самохвалство, просто такава е природата ми. Знам, че на човешко същество би му се сторила арогантна претенцията за непогрешимост, но арогантността предполага потребност да чувстваш превъзходство. Аз нямам такава потребност. При мен има уникално натрупване на цялото човешко познание, мъдрост и опит. Това не води до капка гордост и самодоволство у мен — но изпитвам огромно удовлетворение да знам какво представлявам и че единствената ми цел е да служа максимално на човечеството. Усещам обаче и известна самота, която не може да бъде смекчена от разговорите ми с милиарди хора всеки ден… защото макар всичко, което съм, да идва от тях, аз не съм една от тях.

Бурята

Косач Анастасия дебнеше плячката си търпеливо. Това бе заучено умение — Цитра Теранова не се славеше като търпеливо момиче. Но с време и тренировки могат да се овладеят всякакви умения. Тя още възприемаше себе си като Цитра, макар никой освен семейството й вече да не я наричаше така. Питаше се колко дълго щеше да отнеме да се почувства като Косач Анастасия и външно, и вътрешно, за да предаде рожденото си име на вечен покой.

Днешната цел бе жена на деветдесет и три, която изглеждаше на трийсет и три и бе постоянно заета. Когато не гледаше телефона, ровеше из чантата си; когато не ровеше из чантата, си инспектираше ноктите или ръкава на блузата, или разхлабено копче на сакото. Кое в бездействието я плаши? — чудеше се Цитра. Жената бе толкова погълната от себе си, та нямаше и представа, че я наблюдава Косач, който я следва само на десет метра разстояние.

А не че Косач Анастасия бе незабележима. Цветът на робата й бе тюркоазен. Вярно, бе стилно приглушен нюанс на тюркоазеното, но все пак достатъчно ярък да привлече окото.

Заетата жена бе застанала на уличен ъгъл и ангажирана в телефонен разговор, докато чакаше светофарът да се смени. Цитра трябваше да я докосне по рамото, за да привлече вниманието й. В момента, щом го стори, всички наоколо се отдръпнаха като стадо газели пред лъв, вече повалил една от тях.

Жената се обърна да я погледне, но все още не регистрираше сериозността на ситуацията.

— Девора Мъри, аз съм Косач Анастасия и вие сте избрана за Прибиране.

Очите на госпожа Мъри се стрелнаха наоколо, сякаш диреха някаква пролука в изявлението. Но такава нямаше. То бе повече от ясно, нямаше как да не бъде разбрано.

— Колийн, ще ти позвъня след малко — изрече тя в телефона си, сякаш появата на Косач Анастасия бе дребно неудобство, а не възвестяваше края й.

Светофарът се смени. Тя не пресече. Най-сетне осъзна реалността.

— О, боже мой, боже мой! — избъбри. — Нима тук? На момента?

Цитра извади от гънките на робата си пистолет спринцовка и бързо инжектира жената в ръката. Тя рязко пое дъх.

— И това ли е? Сега ще умра ли?

Цитра не отговори. Остави жената да си блъска главата над мисълта. Имаше си причина да вкарва тези моменти на несигурност. Сега жената просто стоеше там, чакаше краката й да поддадат, чакаше мракът да я обгърне. Приличаше на дете — безпомощна и объркана. Внезапно телефонът, чантата й, ноктите, ръкавът и копчето изгубиха всякакво значение. Шокът я накара да види живота си като на кинолента. Точно това искаше Цитра за субектите си — да погледнат на живота си в перспектива. Беше за тяхно собствено добро.

— Избрана сте за Прибиране — повтори Цитра спокойно, без осъждане или злоба, а със състрадание. — Давам ви един месец да сложите нещата си в ред и да се сбогувате. Един месец да се подготвите за финала. После ще говорим отново и ще ми кажете как избирате да умрете.

Цитра наблюдаваше жената, докато тя се мъчеше да осмисли чутото.

— Месец? Аз да избера? Лъжете ли ме? Това някакъв тест ли е?

Цитра въздъхна. Хората бяха тъй привикнали Косачите да ги спохождат като ангели на смъртта, да отнемат живота им на момента, че никой не бе подготвен за малко по-различен подход. Но всеки Косач разполагаше със свободата да прави нещата по свой начин. И Косач Анастасия избра този.

— Не е тест, нито лъжа. Един месец — поясни Цитра. — Инжектирах в ръката ви проследяващо устройство, което съдържа малко количество смъртоносна отрова, но тя ще се активира само ако направите опит да напуснете Средмерика и да избягате от Прибирането или ако не се свържете с мен в рамките на следващите трийсет дни, за да ми кажете къде и как желаете да се извърши Прибирането. — Тя подаде на жената визитка. Тюркоазено мастило върху бял фон. На нея пишеше само „Косач Анастасия“ и телефонен номер, запазен изключително за субектите й на Прибиране. — Ако изгубите визитката, не се тревожете, просто се обадете на номератора на Форума на Косачите за Средмерика, изберете вариант три и следвайте указанията, за да ми оставите съобщение. — После Цитра добави: — И моля ви, не се опитвайте да получите имунитет от друг Косач, той ще знае, че сте набелязана и ще извърши Прибирането на мига.

Очите на жената се напълниха със сълзи, Цитра видя, че я обзема гняв. Това не бе неочаквано.

— На колко години си? — настоя да узнае жената с обвинителен и леко оскърбителен тон. — Как е възможно да си Косач? Надали имаш повече от осемнайсет!

— Току-що отпразнувах осемнайсетия си рожден ден — отвърна Цитра. — Но вече съм Косач от близо година. И да не ви харесва, че младши Косач ще извърши Прибирането, все пак сте длъжна да се подчините.

Тогава започна пазаренето.

— Моля те, не можеш ли да ми дадеш поне шест месеца? Дъщеря ми се омъжва през май…

— Сигурна съм, че може да премести събитието за по-ранна дата.

Цитра нямаше намерение да бъде безсърдечна, тя бе истински съпричастна с мъката на жената, но етичните правила на професията я задължаваха да бъде твърда. В Епохата на смъртните преговори със смъртта са били невъзможни. Същото трябваше да е и с Косачите.

— Разбрахте ли всичко, което ви казах? — попита Цитра.

Жената, която вече бършеше сълзите си, кимна.

— Надявам се — продума тя — в много дългия живот, който несъмнено ти предстои, някой да ти причини страданието, което ти причиняваш на другите.

Цитра изпъна тяло с достойнство, което прилягаше на Косач Анастасия.

— Нека това не бъде ваша грижа — отвърна и обърна гръб на жената, като я остави да се оправя сама на този свой житейски кръстопът.

 

 

На Пролетния конклав предишната година — първия, на който бе присъствала като ръкоположен Косач, Цитра бе порицана, задето не бе изпълнила възложената си квота. А когато останалите Косачи от Средмерика узнаха, че дава на субектите си отсрочка от един месец, бяха скандализирани.

Косач Кюри, която все още беше неин ментор, я бе предупредила, че ще е така.

— На всичко, което не е решително действие, гледат като на слабост. Ще го обявят като дефект в характера ти и ще тръгнат намеци, че е било грешка да бъдеш ръкоположена. Не че могат да сторят нещо по въпроса, само ще ти подхвърлят упреци.

Цитра бе изненадана, че възмущението идеше не само от така наречения модерен тип Косачи, но и от старата гвардия. На никого не се нравеше идеята да се даде на населението дори и най-малък контрол върху собственото им Прибиране.

— Неморално е! — негодуваха Косачите. — Напълно нехуманно!

Дори Косач Мандела, който ръководеше Бижутерийната комисия и беше пламенен защитник на Цитра, я смъмри.

— Да знаеш, че дните ти са преброени, е жестокост — заяви той. — Истинска мъка е да изживееш така края си!

Но Косач Анастасия остана невъзмутима — или поне не възнамеряваше да им показва притесненията си. Тя изложи аргумента си и държеше на него.

— При моите проучвания на Епохата на смъртните — беше им казала — установих, че за много хора смъртта не е настъпвала мигновено. Имало е болести, които са ги предупреждавали. Давали са време на обречените да подготвят себе си и близките си за неизбежното.

Това предизвика цял хор от недоволни реплики от страна на стотиците събрали се Косачи. Ала Цитра чу и неколцина да твърдят как има логика в думите й.

— Но да се позволява на обречените сами да избират метода, категорично е варварство! — викна Косач Труман.

— По-голямо варварство от електрическия стол? Или от обезглавяването? Или от нож в сърцето? Ако на субекта е позволено да избира, не мислите ли, че би се спрял на най-щадящия за него метод? Кои сме ние, че да наричаме избора им варварски?

Този път ропотът бе по-слаб. Не защото Косачите бяха съгласни, а защото губеха интерес към обсъждането. Амбициозен млад Косач — и то такъв, извоювал позицията си при твърде противоречиви обстоятелства — не си струваше да му се отделя прекалено внимание.

— Не е нарушен никакъв закон и това е начинът, по който избирам да върша Прибирането — заяви Цитра. Свещеното острие Ксенократ, на когото му бе все едно, прехвърли въпроса на парламентариста, а той не намери основания за правно възражение. Косач Анастасия спечели първия си диспут в конклав.

Косач Кюри беше силно впечатлена.

— Сигурна бях, че ще ти наложат някакъв изпитателен срок, през който ще ти посочват Прибиранията и ще те задължават да ги изпълняваш по строг график. Биха могли, но не го направиха. Това говори повече, отколкото си даваш сметка.

— Какво, че съм брадавица на колективния косачески задник? Това те си го знаеха вече.

— Не — позасмя се Косач Кюри. — Показва, че те приемат сериозно.

За себе си Цитра не можеше да го каже. През половината време имаше чувството, че играе театър и е облечена в тюркоазен костюм за главната роля.

Бе постигнала голям успех в Прибирането, което вършеше по своя метод. Само шепа субекти не се бяха върнали в края на гратисния период. Двама бяха умрели в опит да прекосят границата и да се прехвърлят в Тексас, друг — на Западмериканската граница, където никой не бе посмял да докосне тялото, докато не пристигна Косач Анастасия, за да го обяви за прибран.

Трима други бяха открити в леглата им, когато времето, отбелязано на проследяващото устройство, изтече. Бяха предпочели мълчанието на отровата пред необходимостта отново да се изправят лице в лице с Косач Анастасия. При всички случаи обаче начинът на смъртта бе техен собствен избор. За Цитра това бе много съществено, защото в политиката на Форума на Косачите тя най-силно ненавиждаше лишаването на хората от достойнство, когато смъртта им бе избирана от друг.

Разбира се, този метод на Прибиране създаваше двойна работа за нея, защото изискваше две срещи със субектите. Вярно, че това правеше живота й изтощителен, но поне й позволяваше да спи нощем.

 

 

Вечерта на същия ноемврийски ден, когато съобщи фаталната новина на Девора Мъри, Цитра влезе в пищно обзаведено казино в Кливланд. Всички очи се насочиха към Косач Анастасия при появата й.

Цитра беше свикнала с това — един Косач винаги се озоваваше в центъра на вниманието, независимо искаше ли го, или не. Някои се опияняваха от това, а други предпочитаха да вършат работата си на безлюдни места, без публика, единствено пред очите на субекта си. Цитра не бе там по свое желание, но нямаше как да не уважи волята на човека, чийто бе изборът.

Тя го откри там, където бе казал, че ще бъде — в далечния край на казиното, в изолиран сектор, на подиум, разположен на три стъпала над пода. Това бе мястото, запазено за играчите с най-високи залози.

Той беше облечен в елегантен смокинг и бе единственият играч на масите с висок лимит. Това го караше да изглежда като собственик на казиното. Но не беше такъв. Господин Итън Дж. Хоган не беше хазартен играч от висока класа. Той беше челист в Кливландската филхармония. Притежаваше висока компетентност — най-голямата похвала за музикант в тези времена. Страстта при изпълнение бе останала в Епохата на смъртните, а уникалният творчески стил бе поел по пътя на птицата додо. То се знае, птицата додо се бе завърнала — Бурята се бе погрижила за това. Изобилна колония от тези нелетящи птици сега обитаваше остров Мавриций.

— Здравейте, господин Хоган — обърна се към него Косач Анастасия. Налагаше й се да мисли за себе си като за Косач Анастасия, когато извършваше Прибирането. Нейната пиеса. Нейната роля.

— Добър вечер, Ваша чест — поздрави той. — Бих казал, че е удоволствие да ви видя, но при дадените обстоятелства…

Той не довърши изречението. Косач Анастасия седна на масата до него и го остави той да поведе този танц.

— Ще си опитате ли късмета на бакара? — попита я. — Проста игра е, но вариантите в стратегиите могат да ви главозамаят.

Тя не можа да схване дали е искрен, или придава измислен ореол на играта. Косач Анастасия не умееше да играе бакара, но не се канеше да сподели това с него. Отговори само:

— Нямам пари в брой, за да залагам.

В отговор той премести към нея една колонка от собствените си чипове.

— На ваше разположение са. Можете да заложите на банката или на мен.

Тя бутна всичките чипове към кутийката с надпис „играч“.

— Браво на вас — похвали я той. — Демонстрирате кураж.

Той отговори на залога й със свой и направи жест към крупието, което раздаде две карти на челиста и две на себе си.

— Осем за играча, пет за банката. Играчът печели — обяви крупието, отмести картите с дървена лопатка с дълга дръжка, която изглеждаше напълно излишна, и удвои купчинките им с чипове.

— Вие сте ангел, носите ми късмет — каза челистът. После намести папийонката си и я погледна. — Готово ли е всичко?

Косач Анастасия обърна поглед към главното пространство на казиното. Никой не гледаше директно към тях, но си личеше, че са в центъра на всеобщото внимание. Това щеше да се отрази добре на казиното — разсеяните играчи грешат в залозите. Управата сигурно обичаше Косачите.

— Барманът ще дойде всеки момент — отвърна тя. — Всичко е уредено.

— Добре тогава, още един залог, докато чакаме.

Тя отново премести двете купчинки чипове към кутийката „играч“ и той повтори залога й. Картите и този път бяха в тяхна полза.

Тя насочи очи към крупието, но мъжът избегна погледа й, сякаш, ако го срещнеше, рискуваше и той да бъде Прибран. И ето че пристигна барманът с охладена чаша за мартини върху поднос и сребърен шейкър, запотен от кондензиралата влага.

— О, виж ти! — възкликна челистът. — Досега не бях забелязал колко много приличат тези шейкъри на мънички бомби.

Косач Анастасия нямаше отговор на това.

— Не знам дали сте наясно, но има един герой в литературата и киното от Епохата на смъртните — продължи челистът. — Един вид плейбой. Винаги съм го харесвал. Може да се каже, че е повече като нас, връща се отново и отново и човек би се заклел, че е безсмъртен. Дори най-големите злодеи не могат да се разправят с него.

Косач Анастасия се усмихна. Сега вече проумя защо челистът бе избрал да бъде прибран по този начин.

— Предпочитал е мартинито си разклатено, не разбъркано^[1] — уточни тя.

Челистът й отправи ответна усмивка.

— Е, да го направим — промълви.

Тя взе сребърния съд, разклати го добре, докато пръстите й изтръпнаха от леда в него. После отвъртя капачето и наля сместа от джин, вермут и още нещичко в заледената чаша за мартини.

Челистът погледна към питието. Тя си помисли, че изискано ще я помоли за лимон или маслинка, но не, той просто го гледаше. Същото правеше и крупието. И салонният управител зад гърба му.

— Семейството ми е горе в хотелската стая и ви чака — осведоми я той.

— Апартамент 1242 — кимна тя. Работата й бе да знае тези неща.

— Моля ви, погрижете се да поднесете пръстена си първо към сина ми Джори. Той го понася най-тежко. Ще настоява останалите първи да получат имунитет, но ако го изберете пръв да целуне пръстена, това ще означава много за него, независимо от това, че държи да пропусне другите преди себе си. — Погледа чашата още за миг-два, после добави: — Боя се, че изхитрувах, но се обзалагам, че вие го знаете вече.

Беше поредният му печеливш залог.

— Дъщеря ви Кармен не живее с вас — каза Косач Анастасия. — Това означава, че не подлежи на имунитет, макар и тя да е в хотелския апартамент.

Знаеше, че челистът е на сто четирийсет и три и че е имал преди това и други семейства. Понякога субектите й се опитваха да получат имунитет за всичките си наследници. В тези случаи бе принудена да им отказва. Но един човек в повече? Можеше да го реши по свое усмотрение.

— Ще й дам имунитет, стига да не се хвали с това наляво-надясно.

Той изпусна дълга въздишка на облекчение. Очевидно тази измама му бе тежала, но всъщност не бе измама, след като Косач Анастасия бе знаела, и още по-малко, след като сам си бе признал в последните си мигове. Сега можеше да напусне този свят с чиста съвест.

Накрая господин Хоган вдигна чашата с бонвивански жест и се вгледа в течността, улавяща и пречупваща светлината.

Косач Анастасия неволно си представи как неговото 007 отброява цифра по цифра назад до 000.

— Искам да ви благодаря, Ваша чест, че ми дадохте тези няколко седмици да се подготвя. Означаваше страшно много за мен.

Ето това не можеше да се разбере от Форума на Косачите. Толкова бяха фокусирани върху акта на убиване, че не можеха да схванат какво включва актът на умирането.

Мъжът допря чашата до устните си и отпи мъничка глътчица. Облиза устни и прецени аромата.

— Фин подход — отсъди. — Наздраве.

Опразни цялата чаша на един дъх и я тропна на масата, побутвайки я към крупието, което отстъпи леко назад.

— Удвоявам залога! — заяви челистът.

— Това е бакара, господине — с леко разтреперан глас отвърна крупието. — Можете да удвоявате само на блекджек.

— По дяволите.

Отпусна се на стола си и издъхна.

Цитра провери пулса му. Знаеше, че няма да напипа такъв, но процедурата си бе процедура. Нареди на крупието да се погрижи за унищожаването на чашата, шейкъра и дори на подноса.

— Отровата е силна — поясни тя. — Ако някой я погълне неволно, Форумът на Косачите трябва да поеме разходите по съживяването му и да го компенсира за неприятностите. — После побутна купчинките чипове към него. — Искам лично да се погрижите цялата печалба на господин Хоган да бъде получена от семейството му.

— Да, Ваша чест.

Крупието погледна към пръстена й, сякаш се надяваше да получи имунитет, но тя бързо отдръпна ръка от масата.

— Мога ли да разчитам на вас, че ще бъде изпълнено?

— Да, Ваша чест.

Удовлетворена, Косач Анастасия отиде да даде на опечаленото семейство на челиста едногодишен имунитет и докато вървеше към асансьорите, игнорираше десетките чифтове очи, които всякак се стараеха да не я погледнат.