Нийл Шустърман
Бурята (47)

46.
Съдбата на издръжливите сърца

Твърде отдавна вече глезя човечеството.

И макар човешката раса да е мой родител, все повече я виждам като бебе, което притискам към себе си. А едно бебе не може да се научи да ходи, ако остане вечно в любящи обятия. Биологичният вид не може да се развива, ако никога не се изправя пред последиците от собствените си действия.

Да лиша човечеството от поуката на последствията би било грешка.

А аз не допускам грешки.

Бурята

Годар наблюдаваше поглъщането на Върховните Косачи отвисоко и се наслаждаваше на гледката към грандиозния си преврат от птичи поглед. Също както Косач Кюри бе окастрила мъртвите клонки на западната цивилизация през ранните дни, Годар бе ликвидирал поредния архаичен орган на управление. Нямаше да има повече Върховни Косачи. Сега всеки регион щеше да бъде автономен и нямаше да се налага да отговаря пред по-висша инстанция, която да му налага безкрайни ограничаващи правила.

Разбира се, за разлика от Кюри той нямаше да се кичи с лаври за стореното. Защото макар че много Косачи щяха да го аплодират, задето е отстранил Световния съвет, също толкова много щяха да го заклеймят. Най-добре бе светът да приеме станалото като ужасен, ужасен инцидент. Неизбежен при това. Все пак в Ендура техниката не функционираше добре от месеци. То се знае, повредите бяха дирижирани от екипа инженери и програмисти, събран лично от него. Но никой никога нямаше да узнае, защото въпросните инженери и програмисти до един бяха подложени на Прибиране. Същото очакваше и пилота им, след като ги отведеше на кораба, очакващ ги на осемдесет километра разстояние.

— Как се чувстваш, след като промени света? — попита го Айн.

— Сякаш товар ми падна от плещите — отвърна й той. — Знаеш ли, в един миг наистина ми мина през ума да ги спася. Но мигът отмина.

Под тях цялата зала на Световния съвет на Косачите вече беше под водата.

— Какво знаят на острова? — попита той Ранд.

— Нищо — каза му тя. — Комуникациите бяха блокирани от момента, в който влязохме в залата. Никъде не е останало свидетелство за тяхното решение.

Докато Годар гледаше надолу към острова, видя паниката по улиците и си даде сметка колко безизходно ставаше положението там.

— Май се попрестарахме — отбеляза, докато летяха над потопените ниски райони. — Изглежда причинихме потъването на Ендура.

Ранд се изсмя на това.

— Чак сега ли го осъзна? Мислех, че това е част от плана.

Годар бе причинил много спънки в различните системи, поддържащи острова функциониращ и на повърхността. Намерението бе да го осакати за достатъчно дълго време, че да може да премахне Върховните Косачи. Но пък ако Ендура потънеше и всички бъдеха погълнати, толкова по-добре за него. Означаваше, че никога вече нямаше да му се наложи да се изправи пред Косачи Кюри и Анастасия. Айн го схвана преди него самия, което доказваше колко е ценна за него. Но също така го тревожеше.

— Изведи ни оттук — поръча той на пилота и не отдели повече мисли на съдбата на острова.

 

 

Роуан бе знаел още преди китът да изскочи на пристанището, че няма надежда да се качат на някой от плавателните съдове там. Ако Ендура действително потъваше, не съществуваше конвенционален начин за измъкване от него.

Налагаше му се обаче да вярва, че има неконвенционален начин. Щеше му се да вярва, че е достатъчно умен да го открие, но с всяка изминаваща минута започваше да приема, че е отвъд възможностите му.

Ала нямаше да го каже на Цитра. Ако им бе останала единствено надеждата, той не желаеше да я лиши от нея. Нека хранеше надежда, докато и този последен извор пресъхнеше.

Хукнаха надалеч от бързо потъващото пристанище с тълпи от хора по петите им. И тогава някой ги приближи. Беше жената, сбъркала Роуан с Косача, чиято роба той бе откраднал.

— Знам кой си! — изрече с твърде висок глас. — Ти си Роуан Дамиш! Онзи, когото наричат Косач Луцифер!

— Не знам за какво говорите — каза й Роуан. — Косач Луцифер носи черно.

Но жената не се оставяше да бъде разубедена, а вече и други хора гледаха към тях.

— Той го е извършил! Той е убил Върховните Косачи!

Мълвата плъзна бързо сред множеството.

— Косач Луцифер! Той го е сторил! Всичко това е по негова вина!

Цитра го сграбчи за ръката.

— Трябва да се махаме! Тълпата вече е извън контрол. След като вече знаят кой си, могат да те разкъсат!

Хукнаха да бягат от жената и десетките хора.

— Може да идем в някоя от кулите — предложи Цитра. — След като има един хеликоптер, сигурно са налице и други. Спасение може да дойде само отгоре.

И макар че покривите вече бяха задръстени с хора, на които бе хрумнала същата мисъл, Роуан каза:

— Добра идея.

Но Косач Кюри спря. Тя погледна пристанището и наводнените улици около тях, а после и покривите. После пое дълбоко дъх и изрече:

— Имам по-добра идея.

 

 

В контролната зала за плаваемост главният инженер на града и всички други, раздавали команди на техника, вече ги нямаше.

— Отивам при семейството си и се махаме от този остров, преди да е станало късно — каза жената инженер. — Предлагам и вие, останалите, да направите същото.

Но, естествено, вече бе твърде късно. Техникът остана да задържи фронта, като наблюдаваше как прогресивната линия на екрана напредва милиметър по милиметър при рестартирането на системата. Съзнаваше, че докато това се случи, Ендура вече нямаше да го има. Но пазеше надеждата, че може би този път по изключение системата ще бъде благословена с неочаквана скорост на обработване на данните и ще се рестартира навреме.

След като часовникът на обречеността мина границата от пет минути, му се наложи да изостави тази надежда. Сега дори системата да проработеше и помпите да започнеха да източват резервоарите, нямаше да има значение. В момента бяха на отрицателна плаваемост и нямаше как изпомпването да стане достатъчно бързо, та да промени съдбата на Ендура.

Той отиде до прозореца, от който се разкриваше драматична гледка към Окото на острова и комплекса на Световния съвет. Вече бе изчезнал заедно с Върховните Косачи. Под прозореца широкият булевард, който опасваше острова, бе напълно наводнен от изливащото се върху него Око. Малкото хора, останали на улицата, се бореха да се доберат до безопасно място, което на този етап бе повече от мечта.

Оцеляване след потъването на Ендура не бе привлекателна фантазия за него. Така че се върна при конзолата си, пусна музика и отново се втренчи в безполезната мерителна линия на системата, която премина от деветнайсет към двайсет процента.

 

 

Косач Кюри тичаше по улицата, където водата вече стигаше до глезените и продължаваше да покачва нивото си, като пътем ритна рифова акула, изхвърлена на паважа.

— Къде отиваме? — попита Анастасия.

Ако Мария имаше план, не го споделяше с тях, а Анастасия не можеше да си представи какъв план би могла да крои. Измъкване от тук нямаше. Невъзможно бе да избягат от потъващия остров. Но тя нямаше да го каже на Роуан. За нищо на света не искаше да го лиши от надежда.

Шмугнаха се в сграда на околовръстния булевард. На Анастасия тя й се стори позната, но в суматохата не се сещаше коя точно е. Водата бликаше през вратата към по-ниските нива. Мария пое по стълбището нагоре и спря пред вратата на втория етаж.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита я Анастасия.

— Имаш ли ми доверие?

— Естествено, че ти имам доверие, Мария.

— Тогава никакви въпроси повече.

Тя отвори вратата и най-сетне Анастасия осъзна къде са. Бяха влезли през страничен вход в Музея на Косачите. Намираха се в магазина за сувенири, който бе забелязала при обиколката им. Сега там нямаше никого. Продавачите отдавна бяха напуснали работните си места.

Мария допря длан до вратата.

— Като Свещено острие вече имам достъп до системата. Дано е успяла да го регистрира.

Дланта й бе сканирана и вратата пред тях се отвори към коридор, водещ към огромния стоманен куб, поставен чрез магнитно окачване в още по-голям куб от масивна стомана.

— Какво е това място? — попита Роуан.

— Нарича се Хранилище на реликвите и бъдещето — отвърна Мария и изтича по пътеката. — Бързо, нямаме много време.

— Защо сме тук, Мария? — попита Анастасия.

— Защото все още има изход от острова — отвърна тя. — И не казах ли без въпроси?

Хранилището изглеждаше точно като вчера, когато Анастасия и Мария бяха доведени на обиколката си. Робите на основателите. Хилядите пръстени покрай стените.

— Ето там — каза Мария. — Зад робата на Върховния Косач Прометей. Виждате ли?

Анастасия погледна зад робата.

— Какво се очаква да видим?

— Като го зърнете, ще разберете — отвърна Мария.

Роуан застана до нея, но нямаше нищо зад робите на Косачите основатели. Нито дори прах.

— Мария, подскажи ни поне.

— Съжалявам, Анастасия — промълви тя. — Съжалявам за всичко.

И когато Анастасия погледна назад, Косач Кюри вече я нямаше там. А вратата на хранилището се затваряше.

— Не!

Двамата с Роуан се втурнаха към вратата, но когато я стигнаха, тя вече беше затворена. Чуха прещракването на заключващия механизъм, когато Косач Кюри ги затвори от външната страна.

Анастасия задумка по вратата и закрещя името на Косач Кюри. Проклинаше я. Удря, докато юмруците й се разкървавиха. Сълзи напълниха очите й и тя не направи опит да ги сдържи или скрие.

— Защо го направи? Защо ни остави тук?

А Роуан отвърна със спокоен глас:

— Мисля, че знам…

После нежно я отдръпна от плътно затворената врата на хранилището и я обърна към себе си.

Тя не искаше да е с лице към него. Не искаше да вижда очите му от страх да не зърне предателство и там. След като Мария можа да я предаде, всеки би могъл. Дори Роуан. Ала когато погледът й най-сетне срещна неговия, там нямаше предателство. Само приемане. Приемане и разбиране.

— Цитра — изрече Роуан. Спокойно. Простичко. — Ние ще умрем.

И макар Цитра да искаше да го отрече, знаеше, че е истина.

— Ще умрем — каза Роуан, — но ще е временна смърт.

Тя се дръпна от него.

— О, и как ще стане това? — процеди с глас, разяждащ като киселина.

Но Роуан, проклет да беше, запази спокойствие.

— Ние сме в херметически затворена стоманена камера, намираща се в друга херметически затворена стоманена камера. Това е нещо като… саркофаг в гробница.

Обяснението му не накара Анастасия да се почувства по-добре.

— И до минути тя ще се намира на дъното на Атлантическия океан — припомни му.

— Температурата на морската вода в дълбочина е еднаква навсякъде по света. Няколко градуса над точката на замръзването…

Анастасия най-после схвана. Всичко. Болезнения избор, току-що направен от Косач Кюри. Саможертвата й в името на тяхното спасение.

— Ще умрем… но студът ще ни запази — промълви тя.

— И водата няма да проникне.

— И един ден някой ще ни открие.

— Точно така.

Тя се помъчи да го осмисли. Тази нова съдба, тази нова реалност бяха ужасни… и все пак… как можеше нещо тъй жестоко да е изпълнено с толкова надежда?

— Колко дълго? — попита тя.

Той се огледа.

— Струва ми се, че студът ще ни довърши, преди въздухът да се е изчерпал.

— Не — прекъсна го тя, защото с това вече се бе примирила. — Питам колко дълго според теб ще останем тук.

Както бе предполагала, той вдигна рамене.

— Година. Десет години. Сто. Няма да знаем, докато не бъдем съживени.

Тя го обгърна с ръце и го притисна силно. В обятията на Роуан вече не беше Косач Анастасия. Отново беше Цитра Теранова. Там бе единственото място на света, където можеше да си бъде предишната. От мига, когато започнаха стажуването си заедно, бяха свързани един с друг. Двамата заедно и един срещу друг. Двамата срещу света. Всичко в живота им бе дефинирано от този тандем. Ако трябваше да умрат днес, за да живеят, най-логично и правилно беше да го сторят заедно.

Цитра неволно издаде кратък смях, който прозвуча като суха кашлица.

— Това не ми беше в плановете за деня.

— Не думай! — възкликна Роуан. — А в моите беше. Имах всички основания да вярвам, че ще умра днес.

 

 

След като улиците на града бяха потопени, всичко се разви много бързо. Етаж след етаж от кулите потъваше под повърхността. Косач Кюри, удовлетворена, че е сторила нужното за Анастасия и Роуан, тръгна нагоре по стълбите на кулата на основателите, която беше най-високата в града. Чуваше трошенето на прозорци и покачването на водата. Накрая излезе на покрива.

Там имаше десетки хора, застанали на хеликоптерната площадка, обърнали очи към небето с невъзможната надежда оттам да се зададе спасение. Защото всичко се бе случило твърде бързо, та някой да стигне до примирение.

Тя погледна встрани от сградата и видя по-ниските кули да изчезват в развълнуваната вода. Сега бяха останали само седемте кули на Върховните Косачи и тази на основателите, но след още двайсетина етажа и тях вече нямаше да ги има.

В съзнанието й нямаше колебание какво трябва да бъде направено сега. Около дузина в множеството бяха Косачи. Към тях се обърна тя, когато заговори:

— Ние плъхове ли сме, или сме Косачи?

Всички се обърнаха към нея и я разпознаха, защото Гранд дамата на смъртта беше известна навред.

— Как ще напуснем този свят? — попита. — Какъв печален дълг ще изпълним към онези, които трябва да си идат с нас?

Тогава измъкна нож и дръпна най-близкия до себе си цивилен — жена, на чието място би могъл да е всеки друг. Заби ножа си в гърдите й право в сърцето. Жената впери очи в нейните, а Косач Кюри й каза:

— Намери утеха в това.

А жената отрони:

— Благодаря, Косач Кюри.

Тя положи внимателно главата й долу, а останалите Косачи последваха примера й, вложили цялото си сърце, състрадание и обич. Това вдъхна такава утеха, че накрая се тълпяха около тях с молби да са следващите Прибрани.

Накрая останаха само Косачите, а нивото на водата бе на няколко етажа под тях. Косач Кюри призова:

— Да приключим.

Тя стана свидетел как последните Косачи на Ендура се позоваха на седмата заповед и се подложиха на Самоприбиране. После опря ножа в собственото си сърце. Някак странно и неестествено бе върхът му да сочи навътре. Имала бе дълъг живот. Пълноценен живот. За някои неща съжаляваше, с други се гордееше. Бе дошло възмездието за ранните й дела — възмездието, което бе чакала през всички тези години. Изпита почти облекчение. Единствено би искала да присъства и да види Анастасия съживена, когато сейфът един ден бъдеше изваден от океанското дъно. Но бе длъжна да приеме, че каквото и да се случеше, щеше да се случи без нея.

И тя притисна острието навътре, право в сърцето си.

Падна на земята само секунди, преди морето да я залее, но знаеше, че смъртта ще го изпревари и ще я отнесе по-бързо. А пронизването болеше по-малко, отколкото си бе представяла, което я накара да се усмихне. Наистина беше добра. Много, много добра.

 

 

В Хранилището на реликвите и бъдещето Роуан и Цитра усетиха потъването на Ендура само като плавно движение надолу, подобно на спускане с асансьор. Магнитното поле, което държеше куба увиснал в пространството, притъпи усещането им за падане. Електричеството можеше да издържи, докато не се удареха в пясъка, магнитното поле щеше да притъпи мощта на сблъсъка с дъното, намиращо се на три километра под тях. Накрая токът щеше да угасне. Вътрешният куб щеше да се прилепи към дъното на външния, през стоманената му повърхност щеше да бъде изведена всичката топлина и да настане смъртният студ. Но още не.

Роуан огледа сейфа около тях и пищните роби на Косачите.

— Хей — подвикна. — Какво ще кажеш да си Клеопатра, а аз Прометей?

Отиде до манекена, върху който бе виолетово-златистата роба на Върховното острие Прометей и я облече. Изглеждаше царствен — сякаш роден да я носи. После взе робата на Клеопатра, изработена от коприна и паунови пера. Цитра остави собствената си роба да падне на земята и той нежно плъзна тази на великата основателка върху раменете й.

За него тя приличаше на истинска богиня. Единственият начин да бъде изобразена вярно, би бил с четката на художник от Епохата на смъртните, способен да обезсмъртява света с много повече истинност, отколкото бе по възможностите на действителното безсмъртие.

Когато я взе в прегръдките си, внезапно вече нямаше значение какво се случва извън мъничката им затворена вселена. В тези последни минути на настоящия им живот най-сетне бяха само двамата, най-сетне завършени, двете половини на цялото се сляха в едно.