Нийл Шустърман
Бурята (46)

45.
Пропадане

Делата на Форума на Косачите не са моя работа… И все пак вниманието ми е насочено към Ендура. Макар и с поглед от разстояние двайсет мили знам, че има опасна липса на този сътворен от човека остров. Защото онова, което не виждам, го чета между редовете.

Знам, че събитията, които предстоят да се случат днес, ще имат силно въздействие върху Косачите, а съответно и върху останалия свят.

Наясно съм, че под повърхността напира нещо крайно обезпокояващо, а обитателите на Ендура не подозират нищо.

Знам, че любим на мен Косач днес се изправи срещу друг Косач, погълнат от собствените си амбиции.

А добре знам, че амбициите неведнъж са сривали цивилизации.

Делата на Косачите не са моя работа.

И все пак се тревожа за тях. Боя се за нея. За Цитра.

Бурята

Ендура бе подсигурен в случай на отказване на някоя от системите му. През годините резервните системи се бяха оказали много ефективни. Нямаше причина да се мисли, че сегашният водопад от повреди нямаше да бъде отстранен, ако се вложат достатъчно време и усилия. Напоследък повечето проблеми сами се оправяха, като изчезваха тъй внезапно, както се бяха появили. Така че, когато в контролната зала за плаваемостта светна червена лампичка, сочеща за нередност в един от баластните резервоари на острова, дежурният техник реши да довърши обяда си, преди да проучи нещата. Допускаше, че червената светлинка сама ще си угасне след минута-две. Когато това не стана, той въздъхна раздразнено, вдигна телефона и се обади на началника си.

 

 

Безпокойството на Анастасия не отслабваше, докато прекосяваха пешеходните мостове от комплекса на съвета. Спечелили бяха дознанието. На Годар бе предписана година стажуване, а Косач Кюри щеше да се възкачи на поста Свещено острие. Защо беше толкова тревожна тогава?

— Има да се върши много, дори не знам откъде да започна — заговори Мария. — Ще трябва незабавно да се върнем във Фулкръм Сити. Предполагам, че ще трябва да си намеря постоянно жилище там.

Анастасия не отговори, защото знаеше, че Мария говори предимно на себе си. Питаше се какво ли ще е да бъде трети помощник на Свещеното острие. Ксенократ бе използвал своите помощници да уреждат дела в по-отдалечени области на Средмерика. Бяха почти невидими по време на конклав, тъй като Ксенократ не беше от онези, които се крият зад антураж. Нито пък Косач Кюри беше такава, но Анастасия подозираше, че тя ще държи помощниците си по-близо до себе си и по-ангажирани с непосредствените дела на Косачите.

Докато се приближаваха към хотела, Косач Кюри изпревари малко Анастасия, унесена в планове за новия си живот. И тогава Анастасия забеляза Косач в протъркана кожена роба да върви до нея.

— Не показвай учудване, продължавай напред — каза Роуан изпод качулката, дръпната над лицето му.

 

 

В залата на съвета Върховните Косачи бяха поискали листове хартия, които да държат над главите си като чадъри, докато заседаваха над следващите си дела за деня. Беше неудобно, но необходимо, защото обедното слънце напичаше все по-силно. Вместо да се откажат от повече работа този ден — което щеше да увеличи задръстването от чакащи задачи — членовете на съвета решиха храбро да продължат.

Под залата имаше три нива с помещения, където повиканите по график за аудиенция изчакваха реда си. На най-долното ниво се намираше австралийски Косач, дошъл да моли за постоянен имунитет на хората с аборигенска наследственост в генетичния си индекс. Каузата му бе достойна и той се надяваше, че съветът ще даде съгласие. Ала докато чакаше, забеляза, че подът под него е мокър. Не заподозря, че това може да е причина за тревога. Не и отначало.

Междувременно в контролната зала за плаваемостта трима техници си блъскаха главите върху проблем, който се бе изправил пред тях. Изглеждаше, че вентил в баластния резервоар под залата на съвета е в отворена позиция и пропуска вода. Това не бе необичайно само по себе си — целият остров бе оборудван отдолу със стотици масивни резервоари, които можеха да прибират или изпускат вода, за да поддържат плаването на идеалната дълбочина. Ако беше твърде ниско, градините щяха да подгизнат от морска вода. Ако пък беше по-високо, плажовете щяха да се издигнат над морето. Баластните резервоари бяха управлявани от таймер, който понижаваше и повишаваше острова с по метър и нещо два пъти дневно, за да се симулира прилив и отлив. Но това трябваше да е идеално координирано, а в особена сила важеше за баластния резервоар под комплекса на Световния съвет на Косачите, защото той бе остров на острова. Ако сградата се вдигнеше твърде високо или спаднеше твърде ниско, трите моста, свързващи я с острова, щяха да бъдат подложени на напрежение. А точно сега вентилът беше заял.

— Какво ще правим? — попита дежурният техник началника си.

Началникът не отговори, вместо това отнесе въпроса към своя началник, който на свой ред почти нищо не разбираше от мигащите червени съобщения, пробягващи на контролния екран пред тях.

— Колко бързо се пълни резервоарът? — попита той.

— Достатъчно бързо, та сградата на съвета вече да е потънала с един метър — отговори първият техник.

Началникът на началника се намръщи. Върховните Косачи щяха да са бесни, ако бъдеха принудени да прекъснат заседание заради нещо толкова глупаво като заял вентил на баластен резервоар. От друга страна, ако залата плувнеше в морска вода и им се наложеше да джапат в нея, щяха да са още по-ядосани. Както и да го погледнеше човек, отделът по баласта го беше закъсал.

— Включи алармата в залата на съвета — нареди той. — Изкарай ги оттам.

 

 

В залата на съвета алармата би прозвучала ясно и отчетливо, стига да не бе изключена поради поредица фалшиви тревоги преди няколко седмици. Нареди го Върховното острие Кало. Пищеше по средата на заседание и Върховните Косачи се евакуираха, а после се разбираше, че не е имало спешен случай. Върховните Косачи бяха твърде заети, за да бъдат спъвани от технически повреди.

— Ако действително има спешен случай — заявила бе тя самонадеяно, — да пуснат сигнална ракета.

Обаче фактът, че централната аларма е била изключена, не бе съобщен в контролната зала за плаваемостта. На екраните им алармата си звучеше и те бяха убедени, че Върховните Косачи прекосяват някой от мостовете към острова. Едва когато получиха паническо обаждане от главния инженер на острова, за свой ужас научиха, че Върховните Косачи продължават заседанието си.

 

 

— Роуан?

Анастасия бе едновременно възхитена и ужасена от присъствието му. Не можеше да има по-опасно място в света за него.

— Какво правиш тук? Луд ли си?

— Дълга история и да — отвърна той. — Слушай ме добре и не привличай внимание.

Анастасия се огледа. Всеки си гледаше своите дела. Косач Кюри вече бе напред, още неосъзнала, че Анастасия е изостанала.

— Слушам те.

— Годар е замислил нещо — каза Роуан. — Нещо лошо. Нямам идея какво е, но трябва веднага да се махнеш от острова.

Анастасия пое дълбоко дъх. Знаела си беше! Нямаше начин Годар да се примири с решение на съвета, което не е в негова полза. Непременно имаше резервен план. Щеше да последва отмъщение. Трябваше да предупреди Мария, за да ускорят отпътуването си.

— Ами ти? — попита го.

— Надявах се да ме качите като стопаджия — ухили се той.

Анастасия знаеше, че такова нещо няма да е лесно.

— Върховното острие Кюри ще ти позволи превоз само ако се предадеш.

— Знаеш, че не мога да го направя.

Да, тя знаеше. Анастасия можеше да се опита да вмъкне Роуан незабелязано на борда като един от ескортиращите ги гвардейци, но в мига, щом Мария видеше лицето му, щеше да е свършено.

Тогава жена с гарвановочерна коса и лице, лъщящо от твърде многото връщания на възрастта, се завтече към тях.

— Марлон! Ехоо, Марлон! Навсякъде те търсих. — Тя улови Роуан за ръката и видя лицето му, преди той да е успял да се извърне. — Чакайте… вие не сте Косач Брандо… — рече объркана.

— Не, сбъркали сте — бързо съобрази какво да отговори Анастасия. — Робата на Косач Брандо е от малко по-тъмна кожа. Това е Косач Вюитон.

— О… — промълви колебливо жената. Определено се мъчеше да си спомни къде е виждала лицето на Роуан по-рано. — Съжалявам.

Анастасия се престори на негодуваща с надежда да я притесни достатъчно, че да не разсъждава ясно.

— И е редно да съжалявате! Другия път, като спирате Косач на улицата, гледайте да не го сбъркате.

После се обърна към Роуан и побърза да го повлече настрани.

— Косач Вюитон?

— Друго не ми хрумна. Трябва да те скрием, преди някой да те е разпознал.

Но преди да бяха направили и една стъпка, чуха зад себе си ужасяващ звук на трошащ се метал и писъци. Стана им ясно, че разпознаването на Роуан сега беше най-малкият им проблем.

 

 

Мигове преди това австралийският Косач се бе качил пред вратите на залата на съвета.

— Извинете — каза на един от пазачите, — но ми се струва, че има теч на долните нива.

— Теч ли? — попита пазачът.

— Със сигурност има много вода, килимът е подгизнал. И не вярвам да е от тръбите.

Пазачът въздъхна при тази нова неприятност.

— Ще уведомя поддръжката — каза, но, естествено, когато се опита да го стори, комуникационните линии бяха прекъснати.

Друг служител се втурна вътре откъм верандата.

— Нещо не е наред! — обяви, но фразата му звучеше направо неадекватно. Напоследък на Ендура вечно нещо не беше наред.

— Опитвам се да се свържа с поддръжката — каза му пазачът.

— По дяволите поддръжката! — извика онзи — Погледни какво става вън!

На пазача не му бе разрешено да напуска поста си до вратата, но паниката на служителя го обезпокои. Направи няколко крачки към верандата, за да види, че вече нямаше веранда. Балконът, който си стоеше на цели три метра над повърхността, сега беше под вода и морето започваше да се плиска по коридора към залата на съвета.

Той изтича обратно към вратата на залата. Тя бе единствената за вход и изход, а той нямаше регистриран отпечатък от дланта за отварянето й, така че задумка с все сила по нея с надеждата някой от другата страна да го чуе, колкото и масивна да беше.

До този момент всички в комплекса на съвета освен самият съвет се бяха усетили, че нещата вървят на зле. Чакащи аудиенция Косачи и екипите им се стекоха от чакалните върху трите моста, водещи към основния остров. Австралийският косач стори всичко по силите си да помогне на хората да преджапат през потопената веранда и да стъпят на най-близкия мост.

По време на всичко това вратите на заседателната зала останаха затворени. Сега коридорът, водещ към тях, беше под метър вода.

— Трябва да изчакаме Върховните Косачи — каза австралийският Косач на служителя от съвета.

— Върховните Косачи сами могат да се погрижат за себе си — отвърна той, изостави комплекса и се втурна към един от мостовете, извиващ се в дъга към основната суша.

Австралийският Косач се поколеба. Беше добър плувец и, ако се наложеше, щеше да преплува петстотинте метра от Окото до сушата, така че изчака, защото му бе ясно, че щом вратите се отвореха, Върховните Косачи щяха да имат нужда от помощ.

Ала тогава въздухът се изпълни с кошмарен стържещ звук. Той се обърна и видя, че мостът, до който бе отвел десетки хора, беше поддал, строши се на две и запрати всички тези хора в морето.

Смяташе себе си за смел човек със силно развито чувство за чест. Готов бе да се изложи на риск, за да спаси Върховните Косачи. Виждаше се като героя на момента. Но когато мостът рухна, с него рухна и куражът му. Гледаше боричкащите се с вълните оцелели. Гледаше вратите на съвета, които пазачът още се мъчеше да отвори, макар водата вече да стигаше до гърдите му. И Косачът реши, че стига толкова. Покачи се на перваз точно над водното ниво и се прехвърли на втория от трите моста, по който хукна колкото го държаха краката.

 

 

Малката контролна зала за плаваемостта сега бе претъпкана с техници и инженери, които говореха един през друг, спореха в несъгласие и никой не бе по-близо до решаването на проблема. Всеки екран крещеше с различно паническо съобщение. Когато първият мост се срина, всички осъзнаха колко тежко е положението.

— Трябва да облекчим напрежението на другите два моста! — каза жената, главен инженер на града.

— И как предлагаш да стане това? — тросна се началникът на залата за плаваемост.

Тя помисли за миг, после отиде при техника, все още седящ пред централната конзола и взиращ се невярващо в екрана.

— Спуснете останалата част от острова — отсече главният инженер.

— Колко ниско да я спуснем? — попита той някак отнесено, странно изолиран от реалността пред себе си.

— Достатъчно, за да отнеме напрежението върху двата запазени моста. Нека откупим на Върховните Косачи време да избягат от там. — Тя замълча, за да направи изчисления наум. — Спуснете острова на един метър под нивото на прилива.

Техникът поклати глава.

— Системата няма да ме допусне да го направя.

— Ще те допусне, ако аз го потвърдя. — И тя сканира пръстовия си отпечатък, за да го направи.

— Давате си сметка, че всички ниски градини ще бъдат наводнени, нали? — изпъшка отчаян началникът по плаваемостта.

— Кое предпочитате да спасим? — попита го инженерът. — Ниските градини или Върховните Косачи?

След като нещата бяха поставени по този начин, началникът по плаваемостта нямаше повече възражения.

 

 

В същия момент, в същата сграда, в друга служба на най-ниското подводно ниво биотехниците нямаха представа за кризата в комплекса на Световния съвет на Косачите. Те си чешеха главите заради друга засечка — най-странната, с която се бяха сблъсквали до този момент. Това бе службата за контрол на фауната, извършваща мониторинг на живия пейзаж, който правеше подводния изглед тъй зрелищен. В последно време ставаха свидетели на пасажи от риби, блокирани в движение тип „лента на Мьобиус“, цели животински видове, внезапно решили да плават от горе надолу, при което хищниците така яростно атакуваха витрините, че си размазваха главите. Но онова, което сонарът показваше, извеждаше хаоса на съвършено ново ниво.

Двамата дежурни биолози само се взираха онемели. На екрана имаше нещо като кръгъл облак около острова — подобие на подводен обръч от дим около Ендура — но вместо да се разширява, той се затягаше по-плътно.

— Какво гледаме в момента? — попита единият.

— Ако отчитанията са верни — отвърна другият, — това е пасаж от наситени с нанити водни обитатели.

— Кои точно?

Вторият техник отдели очи от екрана, за да погледне колегата си.

— Всичките.

 

 

В заседателната зала на съвета Върховните Косачи изслушваха доста банална теза от Косач, който искаше съветът да отсъди, че Косач не може да се подложи на Самоприбиране, без първо да е изпълнил своята квота за Прибиране. Върховното острие Кало знаеше, че искът ще пропадне — да се отстраниш от служба бе напълно лично решение и не можеше да се диктува от външни фактори като квоти. И все пак съветът бе длъжен да изслуша всички аргументи и да се постарае да остане непредубеден.

По време на тягостното бърборене на Косача на Кало й се стори, че чува глухо бумтене, но реши, че може да е от някакъв строеж на острова. Постоянно се правеха ремонти тук и там.

Чак когато чуха виковете и трясъка от скъсалия се мост, си дадоха сметка, че се случва нещо ужасно нередно.

— Какво беше това? — смая се Върховен Косач Кромуел.

Тогава ги завладя шемет и Косачът, който бе по средата на тезата си, се олюля като пиян. На Върховното острие й отне няколко мига да осъзнае, че подът под тях вече не е водоравен. Вече ясно виждаше водата, прииждаща изпод вратите.

— Мисля, че трябва да прекратим заседанието — каза Кало. — Не знам какво става тук, но според мен е най-разумно да се махаме. Веднага.

Всички станаха от столовете си и забързаха към изхода. Водата вече не просто проникваше под вратата, плискаше се между тях и стигаше до кръста им. А оттатък някой тропаше. Чуваха гласа му иззад високите стени на залата.

— Ваши превъзходителства — викаше той. — Чувате ли ме? Трябва да се махате от там! Няма повече време!

Върховното острие Кало опря длан на вратата, но тя не се отвори. Опита отново. Нищо.

— Може да се изкатерим — предложи Ксенократ.

— И как точно си го представяш? — попита Хидейоши. — Стената е четири метра висока!

— Можем да се покатерим върху гърбовете си — обади се Маккилоп.

Идеята й бе осъществима, но никой не проявяваше желание да изтърпи унижението с човешка пирамида.

Кало погледна към небето над останалата без покрив зала. Ако комплексът потъваше, неизбежно щеше да започне да навлиза вода над горния ръб на стената.

— Ксенократ! Хидейоши! Застанете до стената. Вие ще сте основата. Амундсен, качи се на раменете им. Ще помагаш на другите да се прехвърлят през горния ръб.

— Да, Ваше Върховно Сияйно Превъзходителство — откликна Ксенократ.

— Я стига — сряза го тя. — Точно сега съм Фрида. Хайде да се залавяме с това.

 

 

На Анастасия й се искаше да може да каже, че се е впуснала в действие при рухването на моста, но не го бе направила. И двамата с Роуан стърчаха и гледаха невярващо като всички останали.

— Това е дело на Годар — промълви Роуан. — Няма начин да не е.

В този момент до тях застана Косач Кюри.

— Анастасия, видя ли това? Какво стана? — попита тя. — Какво се случи? Нима просто падна в морето?

Тогава забеляза Роуан и цялото й поведение се промени.

— Не! — Инстинктивно извади нож. — Не може да си тук! — изръмжа му, а после се обърна към Анастасия. — Не бива да говориш с него! — След това й хрумна мисъл и тя ожесточено викна на Роуан: — Ти ли си отговорен за това? Защото, ако е така, още тук ще те подложа на Прибиране!

Анастасия ги избута и застана между тях.

— Дело на Годар е — обясни. — Роуан е дошъл да ни предупреди.

— Искрено се съмнявам, че е на Ендура с тази цел — пламнала от негодувание процеди Косач Кюри.

— Права сте — отвърна й Роуан. — Тук съм, защото Годар искаше да ме хвърли в краката на Върховните Косачи, за да си купи подкрепата им. Но аз избягах.

Споменаването на Върховните Косачи върна Косач Кюри към непосредствената кризисна ситуация. Погледна към комплекса на Световния съвет в центъра на Окото на острова. Двата моста още си бяха на мястото, но комплексът бе много по-ниско във водата, отколкото би трябвало, при това килнат на една страна.

— Боже мой, намислил е да ги унищожи всичките!

— Може да ги убие — посочи Анастасия, — но не и да ги ликвидира.

Но Роуан поклати глава.

— Ти не познаваш Годар.

Междувременно на няколко километра разстояние крайбрежните градини във външните части на острова бавно започнаха да се наводняват от морето.

 

 

Комуникациите бяха изчезнали на целия остров и единственият начин на контролната зала по плаваемост да разузнае положението, бе поглед от прозореца. Бегачи идваха да ги осведомяват за онова, което не можеха да видят. Доколкото всички знаеха, Върховните Косачи все още бяха в комплекса на Световния съвет, който започваше да потъва, макар останалата част от острова да се смъкваше надолу, за да облекчи напрежението, което би скъсало двата моста. Ако това се случеше, целият комплекс щеше да бъде изгубен. Не беше невъзможно да се изпратят потопяеми лодки, които да приберат телата на Косачите за съживяване, но нямаше да е лесно. Никой в контролната зала за плаваемост нямаше имунитет и макар Ендура да бе свободна от Прибиране зона, подозираха, че буквално ще хвърчат глави, ако Върховните Косачи се удавеха и трябваше да бъдат съживявани.

Контролната конзола сега светеше като празнична елха със сърдити предупредителни светлинки, които опъваха до скъсване нервите на всички присъстващи.

Техникът неудържимо се потеше.

— Сега островът е на метър и трийсет сантиметра под нивото на прилива — съобщи той на останалите. — Сигурен съм, че по-ниските сгради са започнали да се наводняват.

— Ще има доста ядосани хора от по-ниските райони — каза началникът по плаваемостта.

— Да обмисляме нещата едно по едно — каза градският инженер и потърка очи толкова силно, сякаш искаше да ги натика в черепа си. После пое дълбоко дъх и каза: — Добре, затворете вентилите. Ще дадем на Върховните Косачи още минута да се измъкнат, преди да издигнем острова до стандартната му позиция.

Техникът понечи да изпълни нареждането, но спря.

— Ъъ… има проблем.

Градският инженер затвори очи и се опита да си се представи на място, носещо щастие — където и да било всъщност, само не тук.

— Сега пък какво?

— Вентилите на баластните резервоари не реагират. Продължаваме да поемаме вода.

Той почукваше екран след екран, но сега всички показваха съобщение за грешка, която не може да бъде изчистена.

— Цялата система за плаваемост се е сринала. Трябва да я рестартираме.

— Чудесно — изпъшка инженерът. — Просто чудесно. Колко ще отнеме това?

— Около двайсет минути.

Инженерът видя как изражението на началника по плаваемостта се променя от раздразнено в ужасено. И макар да не искаше да задава въпроса, знаеше, че се налага.

— Ако продължаваме да поемаме вода, колко време имаме до фатална плаваемост?

Техникът се взираше в екрана и поклащаше глава.

— Колко време? — настоя инженерът.

— Дванайсет минути — отвърна техникът. — Ако не възстановим работата на системата, Ендура ще потъне след дванайсет минути.

 

 

Общата аларма, която функционираше навсякъде освен в Световния комплекс на Косачите, започна да вие над целия остров. Отначало хората приеха, че е поредната повреда, и продължиха да си вършат работата. Само онези във високите кули с панорамен изглед виждаха потъването на ниските зони. Хукнаха на улицата, метнаха се на коли за обществен транспорт или просто затичаха.

Косач Кюри бе тази, която прецени общото ниво на паниката им и видя колко се бе повишило нивото на водата в Окото на острова — още около метър и нещо и щеше да прелее на улицата. Гневът й към Роуан изведнъж изгуби всякакво значение.

— Трябва да се доберем до пристанището и да се махаме — каза на Анастасия и Роуан.

— Ами самолетът ни? — попита Анастасия. — Вече го подготвяха за нас.

Но Косач Кюри не си направи труда да й отговори. Просто си пробиваше път през сгъстяващото се множество, отправило се към пристанището. На Анастасия й отне миг да осъзнае защо…

 

 

Опашката на летището растеше по-бързо, отколкото самолетите успяваха да излитат. В терминала се водеха пазарлъци, разменяха се пари, възникваха юмручни боеве — изчезнал бе всякакъв помен от любезно общуване. Имаше Косачи, които отказваха на всички извън екипите им да се качват на борда, и други, приемащи толкова хора, колкото можеха да се поберат. Бе истински тест за човечността на Косачите.

Веднъж озовали се в безопасност на борда, хората започваха да се отпускат, но ги тревожеше фактът, че за никъде не тръгваха. А дори и в самолетите се чуваха приглушените аларми, звучащи из целия остров.

Пет самолета успяха да се вдигнат във въздуха, преди пистата да започне да се наводнява. Шестият нагази в ставащите все по-дълбоки локви в края, но все пак успя с мъка да излети. Седмият самолет ускори в петнайсет сантиметра дълбока вода, поради което не можа да достигне скорост за излитане и падна в морето от края на пистата.

 

 

Дежурните биолози в службата за контрол на фауната се опитаха да докарат някой с власт и авторитет в наблюдателната зала, но всички отвръщаха, че си имат по-големи грижи на главата.

На екрана си и на витрината към морето видяха как прииждащият пасаж започна да се диференцира — по-едрите и бързи морски организми първи грабваха окото.

Тогава единият от биолозите се обърна към другия и каза:

— Знаеш ли, не мисля, че това е просто повреда в системата. Май сме жертва на хакерска атака.

Точно пред тях един кит финвал се стрелна пред витрината и се отправи към повърхността.

 

 

След третия опит да изкачат стените на залата на съвета Върховните Косачи, Косачи и служители се прегрупираха и се опитаха да измислят друг план.

— Когато залата се наводни, ще можем да изплуваме навън — каза Фрида. — Просто трябва да държим глави над водата, докато се пълни. Можете ли да плувате?

Всички кимнаха с изключение на Върховен Косач Нзинга, която винаги демонстрираше спокойно и уравновесено поведение, но сега беше близко до паника.

— Няма страшно, Ана — успокои я Кромуел. — Дръж се за мен, ще те отведа до брега.

В далечния край на залата водата започна да прелива над ръба. Служителите и Косачите, които бяха имали лошия късмет да останат блокирани тук, гледаха ужасени към Върховните Косачи и очакваха напътствия от тях — сякаш те можеха да сложат край с едно махване на могъщите си ръце.

— Към по-високо място! — викна Косач Хидейоши и всички се опитаха да се покатерят на най-близкото Седалище за размисъл, независимо чие беше. Поради наклона на пода най-високо се оказаха нефритеното и ониксовото, но Амундсен, който робуваше на навиците си, инстинктивно се насочи към собственото си кресло. Докато газеше през водата към него, усети остра болка в глезена. Щом погледна надолу, видя малка перка с черен ръб да се отдалечава от него, а водата се обагри с кръв. Неговата кръв.

Рифова акула?

Ала не беше само една. Бяха навред. Преливаха над ръба на потъващата зала и Амундсен можеше да се закълне, че видя и по-масивни перки.

— Акули! — изкрещя той. — Олеле, пълно е с акули!

Покачи се на креслото си, а кръвта от крака му се стече по белия мрамор и във водата, като буквално подлуди акулите.

Ксенократ го гледаше, вкопчен в ониксовото кресло точно над повърхността на водата до Кало и Нзинга — и изведнъж му хрумна нещо. Нещо по-мрачно и ужасно дори от сцената пред очите им. Общоизвестно бе, че има два начина да се ликвидират човешки същества, така че никога да не могат да бъдат съживени: огън и киселина, които поглъщаха плътта и не оставяха нищо зад себе си.

Но имаше и други способи — човешката плът да бъде консумирана…

 

 

Започналото като объркване и изумление по улиците и в кулите бързо се превърна в паника. Хората тичаха във всички посоки, без никой да знае накъде да бяга, но уверени, че всеки, с когото се разминават, отива не натам, където трябва. Морето бе започнало да нахлува през отводнителните шахти, вода се лееше по стълбищата в района с хотелите и заливаше ниските нива, а кеят буквално се огъваше под тежестта на хора, опитващи се да се доберат до кораб или подводница.

Мария, Анастасия и Роуан не можаха дори да доближат пристанището.

— Закъсняхме!

Анастасия огледа доковете — малкото останали плавателни съдове бяха препълнени с хора, а и още се опитваха да се качат. Косачи размахваха ножове наляво и надясно срещу новоприиждащите към претоварените кораби.

— Ето я истинската същност на човечеството — посочи Косач Кюри. — Било то лидери или редови граждани.

Тогава от водата на Окото, което сега кипеше като тенджера пред завиране, изскочи кит и помете един от доковете на пристанището и половината хора на него.

— Това не е съвпадение — каза Роуан. — Няма начин!

Видя, че цялото Око гъмжи от морски обитатели. Възможно ли бе те да са част от играта на Годар?

Чуха ръмжащ шум над главите си, вдигнаха очи нагоре и видяха хеликоптер. Той ги отмина и закръжи над Окото към комплекса на Световния съвет.

— Е, добре — обади се Косач Кюри. — Ще спаси Върховните Косачи.

Можеха само да се надяват, че не е твърде късно.

 

 

Нзинга, която се боеше от водата точно колкото и от акулите, първа забеляза задаващо се отгоре спасение.

— Вижте! — извика, а водата се плискаше около краката й и рифова акула се отърка в прасеца й.

Хеликоптерът се спусна по-ниско, като увисна над центъра на залата точно над повърхността на развълнуваната вода.

— Който и да е това, ще получи доживотен имунитет, ако вече го няма — каза Кало.

Ала точно в този момент Върховният Косач Амундсен изгуби равновесие и се подхлъзна от стола си във водата. Реакцията на хищните риби беше незабавна. Обезумелите рифови акули се нахвърлиха върху него.

Той закрещя и взе да ги блъска. Измъкна се от робата си, опита се отново да се изкачи на стола и тъкмо когато мислеше, че се е отървал, на повърхността се зададе по-голяма перка и със зигзагообразно движение се насочи към него.

— Руал! — викна Кромуел. — Пази се!

Ала макар да бе видял опасността, нищо не можеше да стори. Тигровата акула се метна насреща му, блъсна тялото му в средата и го повлече под водата, от която плисна кървава пяна.

Беше ужасно за гледане, но Фрида не изгуби присъствие на духа.

— Сега е шансът ни! — извика. — Давайте!

Свали робата си, гмурна се във водата и заплува с всички сили към хеликоптера, докато акулите бяха разсеяни покрай първата си жертва.

Другите я последваха — Маккилоп, Хидейоши и Кромуел, който се бореше да помага на Нзинга. Единствен Ксенократ остана на мястото си. Беше осъзнал нещо, което никой от другите не проумяваше още.

Вратата на хеликоптера се отвори, а вътре бяха Годар и Ранд.

Ксенократ само стоеше и гледаше. Това ли беше планът му? Да докара Върховните Косачи на крачка от окончателна смърт, а после буквално да ги изтръгне от челюстите на гибелта, за да спечели завинаги благоволението им? Или нещо друго ставаше тук?

Върховното острие Кало първа се добра до хеликоптера. Усетила бе около нея да се стрелкат акули, но нито една не я бе нападнала все още. Ако можеше да докопа онази напречна подпора и да се вдигне над водата…

Тя се вкопчи в метала и протегна другата си ръка към Годар, който й подаваше своята.

Но тогава Годар дръпна ръката си.

— Не днес, Фрида — рече и със съжалителна усмивка. — Не днес.

Изрита дланта на Фрида от подпората и хеликоптерът се издигна нагоре, като изостави Върховните Косачи насред наводнената и гъмжаща от акули зала.

— Не! — изкрещя Ксенократ.

Годар не беше дошъл да ги спаси — дошъл бе да им покаже, че той стои зад тяхното унищожение. Дошъл бе да се наслади на пъкленото си отмъщение.

Докато въздушната струя от хеликоптера бе подплашила достатъчно акулите, че да ги държи настрани от центъра на залата, щом той се отдалечи, те се подчиниха на своя биологичен императив и препрограмирането на нанитите си, които им казваха, че изпитват глад. Неподлежащ на засищане глад.

Пасажът се спусна към телата във водата. Рифови акули, тигрови акули, гигантски акули чук — всички онези хищни риби, които изглеждаха толкова впечатляващи отвъд панорамната витрина в апартамент на подморско ниво.

Ксенократ не можеше да стори нищо, освен да наблюдава как всички бяха завлечени надолу, и да слуша писъците им, глъхнещи под кипящата вода.

Изкачи се върху облегалката на креслото си. По-голямата част от него вече беше под вода, както и повечето от залата. Знаеше, че животът му ще приключи след секунди, но в тези последни мигове осъзна, че може да извоюва една победа. От едно нещо поне можеше да лиши Годар. И тъй, вместо да чака повече, се хвърли с главата напред във водата. За разлика от другите не свали робата си. И също като в басейна на Годар преди година тежестта на позлатената тъкан го повлече към дъното на залата на съвета.

Нямаше да се остави да бъде убит от морските хищници. Решен бе да се удави, преди те да се приближат, за да се разправят с него. Ако това щеше да е последният му акт като Върховен Косач, той щеше да го направи побѐден. Щеше да го направи изключителен!

И тъй, на дъното на потопената зала Ксенократ изпразни дробовете си от въздух, задиша в морето и се удави изключително успешно.