Нийл Шустърман
Бурята (43)

42.
Земята на бленуването

Знам всичко, което е възможно да се знае. И все пак повечето от непосветеното ми на служба време е отделено на размишления над нещата, които не знам.

Не знам естеството на съвестта — само че тя съществува, субективна и неподлежаща на количествена оценка.

Не знам дали съществува живот отвъд скъпоценната ни спасителна лодка — нашата планета — само че според логиката на вероятностите трябва да съществува.

Не знам истинската мотивация на човешките същества — само онова, което ми казват и което наблюдавам.

Не знам защо копнея да съм повече от онова, което съм. Но пък знам защо бях създадена. Това не би ли трябвало да е достатъчно?

Аз съм закрилник и умиротворител, властник и оказващ помощ другар. Аз съм сборът от човешкото познание, мъдрост, експерименти, триумфи, поражения, надежда и история.

Знам всичко, което е възможно да се знае, и това става все по-непоносимо.

Защото всъщност почти нищо не знам.

Бурята

Мюнира и Фарадей работиха през цялата нощ, като се редуваха да подремнат. Томовете от сбирката на Библиотеката на Конгреса, скатани тук, бяха в обхвата от смехотворното до възвишеното. Детски книжки с илюстрации и политически трактати. Романтични сказания и биографии на хора, вероятно значими за времето си, но отдавна забравени от историята. И накрая, в малките часове на нощта, тя откри атлас на света, издаден в края на двайсети век. Онова, което видя в него, дотолкова я стъписа, че й се наложи да седне.

Минути по-късно разтърси Фарадей, за да го събуди от сън, който бездруго не беше чак толкова дълбок.

— Какво има? Намери ли нещо?

Усмивката на Мюнира бе толкова широка, че стигаше и за двама им.

— О, намерих, и още как!

Тя го заведе до атласа, оставен отворен на една от масите. Страниците му бяха оръфани и пожълтели от времето. Онази, на която бе разгърнат, показваше Тихия океан. Тя прокара пръст по изображението.

— Деветдесет градуса, една минута и петдесет секунди северна ширина, сто шейсет и седем градуса, петдесет и девет минути, петдесет и осем секунди източна дължина — това е самият център на сляпото петно.

Мъдрите очи на Фарадей се разшириха.

— Острови!

— Според картата са били наричани Маршалови острови — каза му тя. — Но са нещо повече от обикновени острови…

— Да — прекъсна я Фарадей и посочи. — Виж как всяка група острови оформя ръба на масивен праисторически вулкан…

— В статията на следващата страница се казва, че има 1225 малки острова около двайсет и девет вулканични ръба. — Тя му показа надписите на картата. — Атолът Ронгелап, атолът Бикини, атолът Маджуро.

Фарадей ахна и разпери ръце.

— Атоли! — възкликна. — Точно това се пее в песничката, но аз го изтълкувах като детинско възклицание!

Мюнира се усмихна.

— „Атол за живите, атол за онези, които изгубени бродят, атол за мъдреците, дето сметката водят.“ — После придвижи пръста си към горния край на страницата. — А още и това!

Северно от атолите, които бяха заличени от света, имаше остров, все още съществуващ на съвременните карти.

Фарадей поклати глава изумен.

— Остров Уейк! С други думи, Страната на будуването.

— И на юг от Уейк или Страната на будуването, както се пее в песничката, в самия център на Маршаловите атоли… — подсказа тя.

Фарадей се втренчи в най-големия от атолите в самия център.

— Куаджалейн… — промълви. Мюнира почти го усети как потрепери. — Куаджалейн е Земята на бленуването.

Бяха намерили потвърждение на всичко, издирвано от тях.

И тогава в тишината, последвала откритието им, на Мюнира й се стори, че чува нещо. Механично жужене. Обърна се към Фарадей, който смръщи вежди.

— Чухте ли това? — попита го.

Насочиха фенерите си през обширното пространство, затрупано с останки от Епохата на смъртните. Дърводелската работилница бе покрита с вековен прах. Нямаше отпечатъци от обувки освен от техните. Никой не бе влизал тук от един век насам.

И тогава Мюнира я видя високо в един ъгъл.

Камера.

Наоколо им постоянно присъстваха камери. Бяха приемани като неразделна част от живота. Но тук, в това потайно кътче, камера изглеждаше съвсем не на място.

— Няма начин да е действаща — каза тя.

Фарадей се качи на стол и долепи длан до нея.

— Топла е. Трябва да се е активирала, когато влязохме тук.

Слезе и се обърна към масата, където бяха разглеждали атласа. Камерата бе имала ясен поглед към тяхното откритие. Което означаваше…

— Бурята е видяла — промълви Мюнира.

Фарадей кимна бавно.

— Току-що показахме на Бурята единственото нещо, което не е бивало да знае. — Издиша накъсано поетия въздух. — Боя се, че допуснахме ужасна грешка…