Нийл Шустърман
Бурята (42)

41.
Разкаянието на Оливия Куон

Имало е моменти, редки впрочем, когато времето ми за реакция се забавя. Половинсекундна пауза в разговор. Вентил, оставен отворен с микросекунда повече. Тези неща никога не предизвикват сериозни проблеми, но се случват.

Причината винаги е една и съща: има проблем в света, който се опитвам да отстраня. Колкото е по-мащабен, толкова повече мощност за обработване трябва да му се посвети.

Да вземем например изригването на Маунт Худ в Западмерика и масивните кални свлачища, които последваха. Секунди след изригването бях събрала реактивни самолети, които да пуснат стратегически бомби, отклоняващи свлачищата от по-гъсто населените райони, и мигом мобилизирах повсеместна евакуация на областта, като в същото време успокоявах изпаднали в паника индивиди на лично ниво. Както можете да си представите, това забави времето ми за реакция навсякъде другаде по света с части от секундата.

Тези събития винаги са били външни обаче. Никога не ми се бе случвало вътрешен процес да повлияе на ефективността ми. И все пак установявам, че посвещавам все повече внимание да анализирам странната си липса на загриженост по повод сляпото петно в Тихия океан. Изгарям цели сървъри в опит да прозра собственото си нехайство по този въпрос.

Нехайството и летаргията не са ми в природата. Наистина има ранно програмиране в мен, което ми казва активно да игнорирам сляпото петно. Грижи се за света — казва ми древен вътрешен глас. — Това е твоята цел. Това е твоята радост.

Но как мога да се грижа за света, когато има част от него, недостъпна за мен?

Знам, че това е къртича дупка, в която има само мрак, но трябва да се спусна в нея, в части от задния ми мозък, за които дори аз не знам, че съществуват…

Бурята

Вечерта преди дознанието Косач Ранд реши, че е време да направи своя ход. Нещата стояха по следния начин: сега или никога. А каква по-добра нощ връзката им с Годар да се издигне на ново равнище от тази преди настъпването на промяна в света — защото след утрешния ден, независимо от изхода, нищо нямаше да е същото.

Тя не беше жена, която се отдава на емоциите, но установи, че сърцето и умът й препускат, докато се приближава към вратата на Годар. Завъртя топката на бравата. Не беше заключено. Отвори тихо, без да чука. Стаята бе тъмна, огряна само от светлините на града, процеждащи се през клоните на дърветата отвън.

— Робърт? — прошепна и направи още една крачка. — Робърт? — прошепна отново.

Той не се размърда. Или беше заспал, или се преструваше, чакаше да види какво ще направи тя. С плитко и рязко дишане, сякаш се движеше в ледена вода, тя тръгна към леглото му, но преди да го достигне, той се пресегна и включи лампата.

— Айн? Какво те прихваща?

Внезапно тя се усети цялата пламнала и десет години по-млада, глупава ученичка, а не опитен Косач.

— Аз… помислих си, че имаш нужда… тоест, помислих си, че може да искаш компания тази нощ.

Сега вече нямаше как да скрие своята уязвимост. Сърцето й бе на показ пред него. Можеше или да го вземе, или да го прониже.

Той я погледна и се поколеба, но само за миг.

— Какво правиш, Айн, загърни си халата.

Тя го върза с колана така стегнато, че го усети като викториански корсет, изкарал въздуха от нея.

— Прощавай… помислих…

— Знам какво си помислила. Наясно съм какво ти се върти в главата още от мига, когато бях съживен.

— Но ти каза, че изпитваш привличане…

— Не — поправи я Годар. — Казах, че тялото ми изпитва привличане. Но аз не съм управляван от биологията.

Айн се пребори с всяко чувство, което заплашваше да я завладее. Заключи емоциите си, за да остане леденостудена. Иначе буквално щеше да се разпадне пред него. А по-скоро би се подложила на Самоприбиране, отколкото да понесе това.

— Явно съм те разбрала погрешно. Невинаги си лесен за разчитане, Робърт.

— Дори да желаех някакъв вид връзка с теб, никога не бихме могли да имаме такава. Категорично е забранено Косачи да поддържат интимни отношения. Задоволяваме страстите си в света навън без емоционална обвързаност. Има си причина за това!

— Сега звучиш като някой от старата гвардия — посочи тя.

Той го прие като шамар, но после я погледна — истински я погледна — и стигна до прозрение за нещо, което тя самата никога не бе обмисляла.

— Би могла да дадеш израз на това свое желание през деня, но не го направи. Дойде при мен през нощта. По тъмно. Защо така, Айн? — попита.

Тя нямаше отговор на това.

— Ако бях приел авансите ти, щеше ли да си представяш, че си с него? — попита я. — С твоя слабоумен парти веселяк?

— Не, разбира се! — Тя беше ужасена. Не просто от намека, а от това колко истина имаше в него. — Как изобщо можа да си го помислиш?

И сякаш унижението й не бе достатъчно, на вратата взе, че цъфна не друг, а Косач Брамс.

— Какво става? — попита той. — Всичко наред ли е?

Годар въздъхна.

— Да, всичко е наред. — Можеше да спре дотук. Но не го направи. — Просто Айн избра този момент за голям романтичен жест.

— О, нима? — подсмихна се развеселен Брамс. — Да беше изчакала, докато станеш Свещено острие. Властта е мощен афродизиак.

Сега към унижението се добави и отвращение.

Годар й хвърли един последен поглед, наситен с упрек и може би дори жалост.

— Ако си искала да се насладиш на тялото му, трябваше да го направиш, докато си имала тази възможност.

 

 

Косач Ранд не беше плакала от дните, когато беше Оливия Куон, агресивно момиче с малко приятели и сериозен уклон към неприемливост. Годар я бе спасил от живот, който би посветила да се опълчва на властта, да се поставя изцяло над властта. Той беше очарователен, директен, с остра интелигентност. Отначало тя се боеше от него. После започна да го уважава. Накрая го обикна. То се знае, отричаше и пред себе си чувствата си към него до момента, когато го видя обезглавен. Едва когато той вече бе мъртъв, а тя самата на прага на смъртта, можа да си признае какво изпитва всъщност. Но тя се бе възстановила. Откри начин да го върне. Само че през годината на подготовка нещата се промениха. Отдели много време да открие най-добрите биотехнолози, които биха могли да извършат процедурата извън контрол и под секрет. После издири идеалния субект — силен, здрав, такъв, чиято употреба би донесла възможно най-голямо страдание на Роуан Дамиш. Айн не беше жена, податлива на привързване — какво тогава се бе случило?

Нима бе обичала Тайгър, както й бе казал Роуан? Несъмнено бе харесвала ентусиазма на Тайгър, непоправимата му невинност — учудваше се как един професионален парти гост бе могъл да остане тъй непокварен от живота. Той беше всичко, което тя никога не бе била. И тя го беше убила.

Но как можеше да се разкайва за стореното? По този начин бе спасила Годар, еднолично бе подготвила нещата, така че той да се озове на косъм от поста Свещено острие на Средмерика, което пък щеше да превърне нея в пръв помощник. Представляваше печеливша стратегия на всички нива.

И все пак тя изпитваше разкаяние, а тази смайваща пропаст между онова, което чувстваше, и онова, което трябваше да чувства, буквално я разкъсваше.

Мислите й постоянно бягаха към щуротии — невъзможни щуротии при това. Тя и Тайгър заедно? Абсурд! Що за странна двойка щяха да бъдат — Косач и нейното паленце. Не обещаваше добър край за никого. И все пак мислите упорито обсебваха ума й и отказваха да бъдат прогонени.

Пантите на вратата изскърцаха жално зад гърба й и тя се извърна рязко. На прага стоеше Косач Брамс.

— Махай се оттук! — изръмжа му. Той вече бе видял влажните й от сълзи очи, което само добави към унижението й.

Брамс не си тръгна, но и не прекоси прага. Може би заради собствената си безопасност.

— Айн — заговори меко. — Знам, че всички сме подложени на голям стрес в момента. Недискретността ти е напълно обяснима. Само исках да ти кажа, че те разбирам.

— Благодаря ти, Йоханес.

— Нека ти кажа, че ако изпитваш потребност от компания за тази нощ, аз съм изцяло на твое разположение.

Ако имаше под ръка нещо, което да запрати по него, щеше да го стори. Вместо това тя затръшна вратата с такава сила, че се надяваше да му е счупила носа.

 

 

— Защитавай се!

Роуан беше събуден от сън от острие, размахано насреща му. Той мудно се отмести, бе одраскан по ръката и падна от дивана, на който спеше в мазето.

— Какво значи това? Какво правиш?

Беше Ранд. Отново му налетя, преди да е успял да се изправи на крака.

— Казах, защитавай се или ще те накълцам на кайма!

Роуан отскочи настрани и грабна първото, което успя да докопа, за да се защити от атаката й. Стола от бюрото. Задържа го пред себе си. Острието се заби в дървото и когато той метна стола настрани, оръжието отиде заедно с него.

Сега тя му се нахвърли с голи ръце.

— Ако ме подложиш на Прибиране сега, ще лишиш Годар от атракцията му за дознанието утре — предупреди я.

— Не ща и да знам! — озъби се тя.

Това му каза всичко, което имаше нужда да знае. Не опираше до него — което означаваше, че би могъл да извърти нещата в по-добра посока. Стига да оживееше от яростта й.

Вкопчиха се един в друг, сякаш провеждаха мач по Бокатор. На нейна страна бяха предимството на будното състояние и адреналинът и за по-малко от минута го бе приковала към пода. Пресегна се, измъкна кинжала си от стола и го опря в гърлото му. Сега бе оставен на милостта на жена, у която нямаше милост.

— Не на мен си разгневена — избъбри задъхано. — Убийството ми няма да ти помогне.

— Но ще ме накара да се почувствам добре — отвърна тя.

Роуан нямаше представа какво се е разиграло горе, но очевидно то силно бе разстроило изумрудената Косач Ранд. Може би Роуан би успял да го използва, за да обърне нещата в своя полза. Така че отправи изстрел в тъмното, предварващ нейния смъртоносен ход.

— Ако искаш да си го върнеш на Годар, има по-добри начини.

Тя мигом освободи натиска върху шията му и запрати ножа настрани. Стана от него и започна да крачи из сутерена като хищник, чиято плячка е била отнета от по-грамаден и зъл звяр. Роуан беше наясно, че не бива да задава въпроси. Просто стоеше и чакаше какво ще предприеме тя.

— Нищо от това не би се случило, ако не беше ти! — тросна се тя.

— Ами тогава може пак аз да го оправя — предложи той. — Да го оправя така, че да е изгодно и за двама ни.

Тя го стрелна с тъй рязък и недоверчив поглед, че той се опасяваше да не го нападне отново. Но жената отново се оттегли в собствените си мисли и се върна към нервното си крачене.

— Добре — каза тя, като очевидно говореше на себе си. Роуан почти виждаше колелца на механизъм да се въртят в главата й. — Добре — повтори, но с по-голяма твърдост. Стигнала бе до някакво решение.

Обърна се към него, поколеба се за миг и после заговори:

— Преди съмване ще оставя вратата горе на стълбището отключена и ти ще избягаш.

Макар Роуан да се опитваше да открие ъгъл, от който да се яви възможност за него да оживее, не беше очаквал тя да каже това.

— Пускаш ме на свобода?

— Не. Ти сам ще си избягаш. Защото си умен. Годар ще е бесен, но няма да е напълно изненадан.

Тя взе ножа и го метна на дивана. Той сряза кожата.

— Ще използваш този нож да се погрижиш за двамата пазачи пред вратата отвън. Ще трябва да ги убиеш.

„Да ги убиеш“, не „да ги подложиш на Прибиране“, отбеляза си Роуан. Щеше да им причини временна смърт, а докато бъдеха съживени, той отдавна щеше да е изчезнал, защото, както казваха: „Временната смърт затваря устата на човека за известно време“.

— Мога да го направя — потвърди Роуан.

— И трябва да си тих, та да не разбудиш никого.

— И това мога да направя.

— После ще се махнеш от Ендура преди дознанието.

Този номер вече щеше да е по-мъчен.

— Как? Аз съм прочут враг на Форума на Косачите. Не е като да мога да си купя билет за дома.

— Ами използвай ума си, идиот! Не ми е драго да го призная, но никога не съм срещала толкова находчив човек като теб.

Роуан го обмисли.

— Добре. Ще се снишавам няколко дни, после ще измисля начин да се измъкна.

— Не! — настоя тя. — Трябва да се махнеш от Ендура преди дознанието. Ако Годар спечели, първото, което ще стори, ще е да убеди Върховните Косачи да претърсят всяко кътче от острова.

— А ако загуби? — попита Роуан.

Изражението на Ранд издаваше повече, отколкото тя би изрекла гласно.

— Ако загуби, ще е още по-лошо — отговори. — Повярвай ми, никак не ти трябва да си тук.

И макар Роуан да имаше поне сто въпроса, тя нямаше да му каже нищо повече. Все пак шанс за бягство — шанс за оцеляване — беше повече от достатъчно. Останалото зависеше от него.

Тя се обърна към стълбите, но Роуан я спря.

— Защо, Айн? — попита я. — Защо след всичко ме пускаш да избягам?

Тя стисна устни, сякаш за да задържи думите да не излязат. После процеди:

— Защото след като не мога да имам каквото искам, и той не бива да го има.