Нийл Шустърман
Бурята (40)

39.
Гледка с хищници

Островът на Издръжливото сърце, известен още като Ендура, е внушително постижение на човешката инженерна мисъл. И като казвам човешка, точно това имам предвид. Макар да бяха използвани технологии, въведени от мен, беше проектиран и построен изцяло с човешки ръце, без намеса от моя страна. Предполагам, че за Косачите е голяма гордост способността им да създадат такова невероятно място.

Както може да се очаква, то е паметник на колективното его на Косачите. Това не е непременно нещо лошо. Има какво да се каже за архитектурата на живия дух — конструкции, сътворени в пещта на биологичните страсти. Дръзката им чувственост е смайваща, та макар и донякъде неприлична.

Плаващият в Атлантическия океан остров, югоизточно от Саргасово море и по средата между Африка и Мериките, прилича повече на масивен плавателен съд, отколкото на географска територия. Има кръгла форма, диаметърът му е четири километра, пълен е с бляскави кули, зелени паркове и зрелищни водни площи. Гледан отгоре, напомня символа на Косачите: немигащо око с издължени заоблени очертания.

Нямам камери на Острова на Издръжливото сърце. Това е умишлено — необходимо следствие от Разделението на Косачи и държава. Вярно, имам камери шамандури из Атлантическия океан, но най-близките са на двайсет мили от брега на Острова на Издръжливото сърце. Виждам го от разстояние. Ето защо единственото, което знам за Ендура, е какво влиза там и какво излиза.

Бурята

Косачи Анастасия и Кюри пристигнаха с един от луксозните частни самолети на Форума на Косачите, който повече приличаше на цилиндрично шато, отколкото на летателно средство.

— Подарък е от самолетостроителна фирма — обясни Косач Кюри. — Косачите дори самолетите получават безплатно.

При захода се извиха в дъга над плаващия остров, което предостави на Анастасия изумителна гледка. Бели сгради от искрящ кристал и бляскав титан сред пищни зелени градини. В центъра на острова имаше голяма кръгла лагуна с излаз към морето. „Окото“ на острова. Там пристигаше целият воден транспорт и сега бе пълна с увеселителни плавателни съдове. В центъра на Окото, открояващ се от всичко останало, беше комплексът на Световния съвет на Косачите, свързан със сушата наоколо посредством три моста.

— Още по-впечатляващо е, отколкото на снимките — коментира Анастасия.

Косач Кюри се наведе, за да погледне и тя през прозореца.

— Колкото и пъти да съм идвала, Ендура не престава да ме изумява.

— А ти колко пъти си идвала.

— Повече от десет. Главно във ваканция. Тук е мястото да дойдеш, ако не искаш никой да те гледа особено и със страх. Не ставаш мигом център на внимание, щом влезеш някъде. В Ендура отново се чувстваш човешко същество.

Но Анастасия подозираше, че дори в Ендура Гранд дамата на смъртта сигурно беше знаменитост.

Най-високата кула, построена на отделен хълм, беше Кулата на основателите, както обясни Косач Кюри.

— Там се намира Музеят на Косачите, в който е Хранилището на реликвите и бъдещето, както и самото сърце, на което е кръстен островът.

Но още по-впечатляваща бе поредицата от седем идентични кули, равномерно разположени около централното Око на острова. По една за всеки Върховен Косач от Световния съвет на Косачите, за техните помощници и за многобройните им екипи и персонал. Седалището на властта на Форума на Косачите бе бюрократична паяжина също като Интерфейса на властта, само че я нямаше Бурята, която да управлява гладко нещата, а това означаваше, че политиката се движи с темпо на охлюв и постоянно има изостанали мероприятия и задачи. Само най-спешните дела си пробиваха път до началото на списъка — такива като дознанието, свързано със средмериканските избори. Анастасия се чувстваше мъничко възгордяла се, че е предизвикала шумотевица, изискваща незабавното внимание на Световния съвет на Косачите. А за Съвета тримесечно изчакване беше светлинна скорост.

— Ендура е отворен за всички Косачи и техните гости — каза й Косач Кюри. — Семейството ти би могло да живее тук, ако иска.

Анастасия се опита да си представи родителите си и Бен в град на Косачи, и от това главата я заболя.

При кацането бяха посрещнати от Косач Сенека — първи помощник на Ксенократ, чиято убита червеникавокафява роба контрастираше с цветовете наоколо. Анастасия се питаше колко ли средмерикански Косачи бе довел Ксенократ със себе си. Помощниците му бяха фиксиран брой — трима. Ако бе взел твърде много, това би изисквало множество стажанти, което на свой ред би означавало приток на повече Косачи от новия ред.

— Добре дошли на Острова на Издръжливото сърце — изрече Сенека с обичайната си липса на ентусиазъм. — Ще ви заведа в хотела ви.

Също като всичко останало на острова хотелът беше извънредно изискан със своите полирани зелени малахитови подове, издигащ се кристален атриум и многоброен обслужващ персонал, който да удовлетвори всички техни нужди.

— Почти ми напомня на Изумрудения град — коментира Анастасия, припомнила си приказка от Епохата на смъртните.

— Да — потвърди Косач Кюри с палава усмивка. — На времето и аз си боядисах очите в тон с робата.

Сенека ги поведе, без да спират на рецепцията, където се бе оформила опашка от нетърпеливи Косачи във ваканция. Раздразнен Косач в роба от бели пера се възмущаваше шумно от некомпетентността на персонала, който очевидно не го бе удовлетворил достатъчно бързо. На някои Косачи не им хареса, че мигом станаха център на внимание.

— Насам — каза им Сенека. — Ще пратя пиколо за багажа ви.

Именно тук Анастасия забеляза нещо, което бе в периферията на възприятията й още от пристигането. Вниманието й към него привлече малко дете, чакащо със семейството си при асансьорите.

Момченцето посочи към една от вратите и се обърна към майка си:

— Какво значи „повреден“?

— Значи, че асансьорът не работи.

Но детето не можеше да проумее подобно понятие.

— Как може асансьор да не работи?

Майката нямаше отговор на това и му подаде опаковано десертче, което отвлече вниманието на детето.

Сега Анастасия си припомни пристигането им. Самолетът им трябваше да направи няколко кръга преди кацане — нещо, свързано със системата за контрол на въздушния трафик. Забеляза и драскотината на калника на кола за обществен транспорт пред терминала. Не беше виждала такова нещо преди. А и опашката пред рецепцията. Чу как един от чиновниците спомена, че компютърът им за регистрация „има проблеми“. Как беше възможно компютър да има проблеми? В света, който Анастасия познаваше, нещата просто работеха. Бурята имаше грижата за това. На нищо никога не висеше табела „повредено“, защото в мига, щом спреше да функционира, се изпращаше екип да го поправи. Не оставаше повредено достатъчно дълго, че да има нужда от табела.

— Кой Косач си ти? — попита я момченцето.

Анастасия определи по акцента му, че е от региона Тексас, макар в някои източни части на Истмерика да имаше същото дружелюбно провлачване.

— Аз съм Косач Анастасия.

— Чичо ми е Почитаемият Косач Хауърд Хюз — съобщи малкият. — Така че имаме имунитет. Той изнася симфониум как се прави Прибиране със сгъваем нож.

— Симпозиум — тихо го поправи майка му.

— Само веднъж съм използвала сгъваем нож — каза му Анастасия.

— Прави го по-често — посъветва я малчуганът. — Двуостри са при върха и са много ефикасни.

— Да — съгласи се Косач Кюри. — Поне по-ефикасни от тези асансьори.

Момчето заразмахва ръка във въздуха, сякаш държеше нож.

— И аз искам да бъда Косач един ден! — заяви, което гарантираше, че никога няма да бъде. Тоест, освен ако новият ред не извоюваше контрол в региона му.

Пристигна асансьор и Анастасия понечи да влезе, но Косач Сенека я спря.

— Този отива нагоре — съобщи с равен глас.

— А ние не отиваме ли нагоре?

— Очевидно не.

Тя погледна към Косач Кюри, която не изглеждаше изненадана.

— Нима ще ни настанят в сутерена?

Косач Сенека изсумтя презрително при това предположение и не го удостои с отговор.

— Забравяш, че сме на плаващ остров — посочи Косач Кюри. — Една трета от града е под морското равнище.

Апартаментът им беше на подниво седем, имаше панорамен прозорец от пода до тавана, запълнен от яркоцветни тропически риби, стрелкащи се във всички посоки. Беше зашеметяваща гледка, частично скрита от фигурата, стояща отпред.

— А, пристигнахте значи — каза Ксенократ и пристъпи напред да ги поздрави.

Нито Косач Кюри, нито Анастасия бяха в особено дружелюбни отношения с бившето Свещено острие. Анастасия така и не му прости докрай, задето я бе обвинил в убийството на Косач Фарадей. Но нуждата от дипломация бе по-голяма от потребността й да си остане злопаметна.

— Не очаквахме да ни посрещнете лично, Ваше Сияйно Превъзходителство — каза Косач Кюри.

Той сърдечно стисна ръцете им в двете си длани с типичния за него маниер.

— Не би било редно вие да дойдете в канцеларията ми. Би изглеждало като фаворизиране по въпроса със средмериканското Свещено острие.

— Но вие сте тук — посочи Анастасия. — Означава ли това, че имаме подкрепата ви при дознанието?

Ксенократ въздъхна.

— Уви, Върховното острие Кало поиска от мен да си направя самоотвод за участие. Смята, че няма как да съм безпристрастен, и се боя, че тя е права.

За миг втренчи поглед в Косач Кюри и като че в този кратък промеждутък защитите му паднаха. Изглеждаше искрен.

— С теб може невинаги да сме били на едно мнение, Мария, но няма съмнение, че Годар би бил истинско бедствие. От все сърце се надявам дознанието ви срещу него да успее, и макар да не ми е позволено да гласувам, ще стискам палци за теб.

От което, както отбеляза Анастасия наум, нямаше да има никаква практическа полза. За другите шестима Върховни Косачи знаеше само каквото й бе разправила Косач Кюри. Двама симпатизираха на идеалите на новия ред, двама ги отхвърляха и други двама бяха неизвестни величини. Дознанието можеше да се развие във всяка от двете посоки.

Анастасия се извърна от другите Косачи, запленена от гледката. Беше приятно разсейване от належащия проблем. Хубаво би било да е като тези риби — да няма грижи освен оцеляването и сливането с пасажа. Да бъде част от цяло, а не изолиран индивид в свят, който започваше да става враждебен.

— Впечатляващо, нали? — подхвърли Ксенократ, заставайки до нея. — Ендура служи като огромен изкуствен риф и морският живот в радиус от двайсет и пет мили е наситен с нанити, позволяващи ни да го контролираме. — Той откачи един таблет от стената. — Наблюдавайте.

Чукна по екрана няколко пъти и разноцветните риби заплуваха встрани като разделяща се завеса. В миг океанът пред тях се изпълни с медузи, измамно успокояващи в полюляването си отвъд огромния прозорец. — Можеш да промениш гледката по свое желание. — Ксенократ й подаде таблета. — Ето, пробвай.

Анастасия взе таблета и отпрати медузите. После откри в менюто онова, което търсеше. Приближи една рифова акула, след нея друга и друга, докато запълниха гледката. Голяма тигрова акула беше акцент в нея — гледаше ги бездушно през прозореца на минаване.

— Ето — каза Анастасия. — Това е много по-точен образ на настоящата ни ситуация.

На Върховния Косач Ксенократ не му стана смешно.

— Никой никога няма да може да те обвини в оптимизъм, госпожице Теранова — заяви, умишлено използвайки рожденото й име като прикрита обида.

Извърна се от прозореца с изобилието от акули.

— Ще ви видя и двете утре на дознанието. Междувременно ви организирах частна обиколка на града и отлични места за оперното представление довечера. „Аида“, ако не се лъжа.

И макар нито Анастасия, нито Мария да бяха настроени за такива неща, не отклониха предложението.

— Може би имаме нужда тъкмо от един ден с приятни развлечения — каза Мария, след като Ксенократ си беше тръгнал.

После взе таблета от Анастасия и разпръсна гледката с хищниците.

 

 

След срещата с Косачи Анастасия и Кюри Негово Сияйно Превъзходителство Ксенократ отиде да нагледа територията си. След като бе повишен в статут на Върховен Косач, му бе предоставен пентхаус със стъклени стени и стъклен таван на върха на Северомериканската кула. Беше една от седем подобни резиденции, всяка на последния етаж на кулите на Върховните Косачи около централното Око на Ендура. В самото Око пристигаха и отплаваха луксозни подводници, водни таксита превозваха хора, увеселително корабче се движеше на зигзаг напред и назад. Той видя един от гостуващите Косачи на джет, още облечен в робата си, което не беше добра идея. Дрехата му подейства като платно, повдигна го от джета и го запрати във водата. Форумът на Косачите бе прокълнат с идиоти. Може да бяха дарени с мъдрост, но здравомислието бе черта, която печално отсъстваше при мнозина.

Слънцето го огряваше през стъкления покрив и той накара камериера си да се помъчи да се справи с щорите. Не работеха както трябва, а осигуряването на човек за ремонта им бе почти невъзможна мисия дори когато ставаше дума за Върховен Косач.

— Това е съвсем отскоро — каза му камериерът. — Горе-долу от времето на пристигането ви нещата не работят както трябва.

Сякаш разните повреди по някакъв начин се случваха по вина на Ксенократ.

Наследи камериера си от Върховния Косач Хемингуей. Само от Косачите в екипа на Хемингуей се изискваше да се подложат на Самоприбиране заедно с него, обслужващият персонал си беше останал. Така се създаваше усещане за приемственост — макар Ксенократ да подозираше, че постепенно ще освободи всички, за да избегне сравнения между себе си и бившия им работодател.

— Намирам за нелепо покривът на резиденцията да бъде изработен от стъкло — коментира Ксенократ не за пръв път. — Имам чувството, че съм на показ за всеки минаваш самолет.

— Да, но пък отвън кулите приличат на кристали и са много красиви, нали? — отбеляза камериерът.

Ксенократ изсумтя недоволно.

— Не е ли редно функцията да е преди формата?

— Не и в света на Косачите — отвърна камериерът.

Тъй че Ксенократ беше достигнал сияйния връх на света. Кулминацията на всичките си житейски амбиции. И дори сега вече се стремеше към следващия си успех. Един ден щеше да бъде Върховно острие. Дори ако трябваше да изчака Самоприбирането на всички други Върховни Косачи.

В новия му по-висок пост имаше неочаквана за него йерархия. От най-властния Косач в Средмерика той бе станал най-младшият Косач в Съвета и макар че останалите шестима Върховни Косачи го бяха одобрили за поста, това не означаваше, че бяха готови да го приемат като равен. Дори на това високо ниво отново трябваше да се бори да си извоюва уважение.

Ето например при тържественото му посвещаване само ден след като Косач Хемингуей и подчинените му Косачи се бяха подложили на Самоприбиране, Върховното острие Кало бе подхвърлила язвителна забележка на Ксенократ пред всички останали Върховни Косачи.

— Такова изобилие от тежка тъкан трябва да е голямо бреме за тялото ви — каза тя за робата му. — Особено по тези географски ширини. — После добави без следа от усмивка: — Намерете начин да я олекотите.

Разбира се, тя не говореше за по-лека тъкан, а за това, че бе нужен много плат да обгърне тялото му. Той пламна като цвекло при думите й и едва тогава Върховното острие прихна.

— Кръгъл си като херувимче, Ксенократ — заяви.

Същата вечер той накара техник по физическата поддръжка да настрои нанитите му за ускоряване на метаболизма. Като Свещено острие на Средмерика съвсем преднамерено бе поддържал наднормено тегло. Внушителната снага добавяше към авторитета му. Но тук, сред Върховните Косачи, се чувстваше като дебело дете, избрано последно за спортен отбор.

— При положение че метаболизмът ви е вдигнат на максимална стойност, ще отнеме от шест до девет месеца да достигнете оптималното си тегло — каза му техникът по физическа поддръжка. Такъв дълъг срок щеше да постави търпението му на изпитание, но бе лишен от избор. Е, поне нямаше да му се наложи да ограничава апетита си и да прави упражнения, както се бяха мъчили хората в Епохата на смъртните.

Докато си мислеше за спадащото си шкембе и за глупостите на Косачите във ваканция долу, камериерът му се върна с притеснен вид.

— Извинете ме, Ваше Сияйно Превъзходителство — каза. — Имате посетител.

— Някой, когото бих искал да видя ли е?

Адамовата ябълка на камериера подскочи едва забележимо.

— Косач Годар е.

А той бе последният, когото желаеше да види.

— Кажи му, че съм зает.

Но още преди камериерът да е успял да предаде отговора, Годар нахълта вътре.

— Ваше Сияйно Превъзходителство! — изрече бодро. — Дано не ви сварвам в неудобен момент.

— Точно в такъв, да — отвърна Ксенократ. — Но вече си тук и нищо не мога да направя.

Той отпрати камериера си с махване на ръка, подразнен, че не бе успял да си спести тази среща. Какво казваха тоналистите? Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

— Не бях виждал досега апартамент на Върховен Косач — каза Годар, като крачеше из салона и разглеждаше мебелировката и предметите на изкуството. — Великолепен е!

Ксенократ реши да не губи време за любезности.

— Бъди наясно, че още щом се появи, се погрижих Есме и майка й да бъдат отведени на място, където никога няма да ги откриеш, така че ако целта ти е да ме притискаш с тях, няма да успееш.

— А, да, Есме — отрони Годар, сякаш не се бе сещал за нея от цяла вечност. — Как е скъпата ви дъщеря? Расте като плевел сигурно. Или по-точно като шубрак. Затъжих се за нея.

— Защо си тук? — попита Ксенократ, ядосан от присъствието на Годар и проклетото слънце, което му светеше в очите, а климатикът не успяваше да докара нужната температура.

— Просто искам да получа равностойно време, Ваше Сияйно Превъзходителство — отговори Годар. — Знам, че сте се срещнали с Косач Кюри тази сутрин. Може да изглежда като пристрастие, ако се видите само с нея, а с мен не.

— Ще изглежда като пристрастие, защото е точно това — отсече Ксенократ. — Не одобрявам нито идеите, нито действията ти, Годар. Няма повече да го държа в тайна.

— И все пак сте си направили самоотвод от утрешното дознание.

— Защото Върховното острие го поиска от мен — въздъхна Ксенократ. — Ще те попитам отново. Защо си тук?

Но Годар реши да се позабавлява с поредната заобикалка.

— Просто за да поднеса почитанията си и да се извиня за предишните си провинения, та всичко да е чисто помежду ни. — После разпери ръце в театрален жест да покаже новото си тяло. — Както виждате, аз съм нов човек. И ако стана Свещено острие на Средмерика, във взаимен интерес ще е да поддържаме добри отношения.

После Годар застана до големия извит прозорец точно където бе стоял Ксенократ допреди малко и впери очи в гледката, сякаш можеше да е негова някой ден.

— Искам да знам накъде духа вятърът в съвета — каза той.

— Не си ли чул? — подхвърли подигравателно Ксенократ. — По тези географски ширини няма вятър.

Годар игнорира забележката му.

— Знам, че Върховното острие Кало и Върховният Косач Кромуел не подкрепят идеалите на новия ред, но Върховните Косачи Хидейоши и Амундсен са техни поддръжници.

— След като вече го знаеш, защо питаш?

— Защото Върховните Косачи Нзинга и Маккилоп не са изразили мнение в нито една от двете посоки. Надявам се, че може да ходатайствате пред тях.

— И откъде накъде да го правя?

— Защото, въпреки че много си гледате интересите — посочи Годар, — знам че сте почтен Косач. И като достоен човек ваш дълг е да служите на правдата. — Направи стъпка по-близо. — Знаете също така добре като мен, че няма нищо справедливо в това дознание. Вярвам, че с отличните си дипломатически умения може да въздействате за правилно и честно решение.

— Нима да ти позволя да станеш Свещено острие след цяла година отсъствие и само със седем процента запазени от теб, ще е правилно и честно?

— Не моля за това, а само да не бъда дисквалифициран, преди резултатите от вота да бъдат обявени. Нека средмериканските Косачи си кажат думата. Нека възтържествува тяхното решение, каквото и да е то.

Ксенократ подозираше, че Годар би бил тъй високопарно великодушен само ако някак бе научил, че е спечелил изборите.

— Е, това ли беше всичко? — попита.

— Всъщност не — отвърна Годар и най-сетне стигна до истинската причина за посещението си. Вместо да говори, бръкна във вътрешен джоб на робата си и извади оттам друга роба, сгъната и овързана с панделка като подарък. Подхвърли я на Ксенократ. Беше черна. Робата на Косач Луцифер.

— Ти… Хванал си го?

— Не само го хванах, но го доведох тук, в Ендура, за да бъде съден.

Ксенократ стисна робата. Беше казал на Роуан, че не го е грижа дали ще бъде заловен. И беше така. След като бе разбрал, че ще го направят Върховен Косач, залавянето на Роуан се бе превърнало в незначителен въпрос и той бе решил да го остави на наследника си на поста. Но сега, след като Годар го бе хванал, това изцяло променяше нещата.

— Възнамерявам да го представя пред съвета утре на дознанието като жест на добра воля — поясни Годар. — Надявам се да е плюс за теб, вместо прът в колелата ти.

На Ксенократ не му хареса как прозвуча това.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— От една страна — подхвана Годар, — бих могъл да заявя пред съвета, че твоите усилия са ме улеснили да го пипна. Че съм работил под твое ръководство. — После помълча и взе да си играе с някаква вещ на бюрото. — Или пък мога да привлека вниманието към очебийната некомпетентност в разследването ти… Но дали всъщност опира до некомпетентност? Все пак Косач Константин се слави като най-добрия разследващ в Мериките. А и обстоятелството, че Роуан Дамиш те е посетил в любимата ти баня, намеква за някакъв сговор помежду ви, ако не точно за приятелство. Разберат ли хората за тази среща, току-виж си помислили, че тъкмо ти си стоял зад извършените престъпления.

Ксенократ пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че са го ударили в корема. Вече виждаше четката, която Годар държеше и с която се канеше да нарисува голям кръст върху него. Нямаше значение, че това не бе среща, а Роуан бе нахълтал при него, че самият Ксенократ не бе сторил нищо нередно. Подтекстът бе достатъчен, за да го унищожи.

— Марш! — кресна Ксенократ. — Омитай се, преди да съм те метнал от прозореца!

— О, моля те, направи го — рече възторжено Годар. — Това мое тяло жадува за едно хубаво размазване.

И когато Ксенократ не помръдна, Годар се разсмя. Не жестоко, а от сърце. Приятелски. Хвана рамото на Ксенократ и леко го разтърси, сякаш бяха първи другари.

— Няма защо да се тревожиш, стари приятелю — каза. — Каквото и да се случи утре, няма да отправя обвинение, нито ще кажа на някого, че Роуан те е посетил. Всъщност като предпазна мярка вече подложих на Прибиране бармана от банята, който разпространяваше слуховете. Бъди спокоен, независимо дали ще спечеля, или ще изгубя при дознанието, ще запазя тайната ти. Защото въпреки онова, което си мислиш, аз също съм почтен човек.

И Годар си тръгна с енергична походка. Без съмнение, се дължеше на мускулната памет в тялото на младежа, което сега притежаваше.

Ксенократ си даде сметка, че Годар не лъже. Щеше да удържи на думата си. Нямаше да хвърли подозрения върху Ксенократ, като уведоми съвета как Роуан Дамиш го е посетил. Годар не бе дошъл да шантажира Ксенократ, а просто да му покаже, че би могъл.

А това означаваше, че и тук, на върха на Косачите и на света, Ксенократ все така не бе нищо повече от буболечка, внимателно стисната между крадените пръсти на Годар.

 

 

Екскурзоводката, която развеждаше Косачи Кюри и Анастасия в частната им обиколка на забележителностите, живееше на острова вече повече от осемдесет години и не криеше гордостта си, че не го е напускала нито веднъж през този период.

— Когато веднъж си открил рая, защо ти е да ходиш другаде? — обясни.

Трудно бе човек да не бъде респектиран от нещата, които Анастасия видя. Приказни градини върху терасирани склонове, които приличаха на истински пейзаж, мостове, свързващи многото кули, както и остъклени топли връзки от сграда до сграда, всяка програмирана със свой океански живот около нея.

В Музея на Косачите се намираше Залата на Издръжливото сърце, за което Анастасия бе чувала слухове, но така и не бе вярвала в реалното му съществуване. Сърцето плаваше в стъклен цилиндър, прикрепен към биологично свързани електроди. Биеше в постоянен ритъм и звукът му бе усилен в помещението, та да бъде чувано от всички.

— Може да се каже, че островът е жив, защото има сърце — каза екскурзоводката. — Това сърце е най-старият жив човешки орган на Земята. Започнало е да бие през Епохата на смъртните — някъде в началото на двайсет и първи век — като част от най-ранните експерименти в областта на безсмъртието. И оттогава не е спирало.

— Чие е сърцето? — поинтересува се Анастасия.

Екскурзоводката изглеждаше озадачена, сякаш никога преди не й бяха задавали този въпрос.

— Не знам — отвърна. — Вероятно на случаен участник в опити. Епохата на смъртните е била варварско време. През двайсет и първи век човек почти не е можел да пресече улицата, без да бъде отвлечен за експерименти.

Но за Анастасия най-интересният момент от обиколката беше Хранилището на реликвите и бъдещето. Не беше място, отворено за широката общественост. Дори и Косачите се нуждаеха от специално разрешение, дадено от Върховно острие или Върховен Косач, за да го видят, и те имаха такова.

Беше кубична камера от масивна стомана, окачена с магнити в по-голям куб също като кутийка пъзел. Достъпът до нея се осъществяваше по тесен, прибиращ се мост.

— Централната камера е проектирана по подобие на банков сейф от Епохата на смъртните — осведоми ги екскурзоводката. — Стените са от трийсетсантиметрова плътна стомана. Само вратата тежи към два тона.

Докато прекосяваха моста към вътрешното хранилище, екскурзоводката им напомни, че не е разрешено да се правят снимки.

— Форумът на Косачите категорично го забранява. Извън тези стени мястото трябва да съществува само в паметта.

Вътрешната камера беше шест метра и половина широка във всяка посока и от едната й страна бяха монтирани редица от златни манекени, всички облечени в извехтели роби. Една от бродирана пъстра коприна, друга от кобалтовосин сатен, трета от сребриста дантела — общо тринайсет на брой. Анастасия ахна. Не можа да се сдържи, защото ги разпозна от уроците по история.

— Това робите на Косачите основатели ли са?

Екскурзоводката се усмихна, мина пред тях и започна да посочва последователно всяка от робите на минаване.

— Да Винчи, Ганди, Сафо, Кинг, Лаодзъ, Ленън, Клеопатра, Поухатан, Джеферсън, Гершуин, Елизабет, Конфуций и, разбира се, Върховното острие Прометей. Робите на всички основатели са запазени тук.

Анастасия с известно задоволство установи, че жените Косачи бяха с по едно име като нея.

Дори Косач Кюри беше впечатлена от изложените роби на Косачите основатели.

— Да бъдеш в присъствието на такова величие, наистина кара дъха ти да секне!

Анастасия бе дотолкова възхитена от робите на основателите, че не забеляза веднага какво бе подредено край останалите три стени на хранилището.

Диаманти! Безкрайни редици от диаманти. Помещението искреше с всички цветове на спектъра, отразявани от скъпоценностите. Това бяха камъните за пръстените на всички Косачи. Бяха с еднакви размери и форма и всичките с тъмен център.

— Скъпоценностите са изработени от Косачите основатели и се съхраняват тук — каза й екскурзоводката. — Никой не знае как са направени, методът на технологията е изгубен. Но няма основание за тревога. Тук има достатъчно диаманти за пръстените на близо 400 000 Косачи.

„Защо някога би имало нужда от 400 000 Косачи?“ — запита се Цитра.

— Знае ли някой защо изглеждат по този начин?

— Сигурна съм, че основателите са знаели — весело избегна въпроса екскурзоводката. После се постара да ги шашне с факти за заключващия механизъм на хранилището.

За да поставят подобаващ завършек на деня, отидоха в операта на представлението на „Аида“ от Верди. Нямаше заплаха от изтребване, нито подозрителни съседи наоколо. Всъщност по-голямата част от публиката бяха гостуващи Косачи, които превръщаха влизането в реда и излизането от него в огромно усилие предвид обемистите си роби.

Музиката бе пищна и мелодраматична. Върна у Анастасия спомена за единствената друга оперна постановка, която бе гледала — също на творба от Верди. В онази вечер за пръв път бе срещнала Роуан. Събрал ги беше Косач Фарадей. Тя нямаше и най-слабото подозрение, че той ще й предложи да стане стажант Косач при него, но Роуан бе знаел — или поне се бе досещал.

Операта бе с лесен за следене сюжет — забранената любов между египетски военнокомандващ и кралицата на съперниците — и завърши с окончателната кончина и на двамата. Защо толкова много повествования от Епохата на смъртните приключваха с невъзвратимостта на смъртта? Сякаш хората тогава бяха били непрестанно обсебени от ограничената продължителност на живота си. Е, поне музиката беше приятна.

— Готова ли си за утре? — попита я Мария, когато заслизаха по величественото стълбище на операта след края на представлението.

— Готова съм да изложа нашата теза — отвърна Анастасия, като наблегна на обстоятелството, че тя бе тяхна обща, не само нейна. — Не съм сигурна обаче, че съм готова да се изправя пред евентуалния изход.

— Ако изгубим дознанието, все още е налице възможността да съм спечелила при избора за Свещено острие.

— Е, твърде скоро ще научим.

— И в двата случая стресът ще е голям — каза Мария. — Никога не съм желала да бъда Свещено острие на Средмерика. Е, може би на младини, когато въртях оръжието, за да спукам раздутото его на всевластните. Но вече не.

— Когато Косач Фарадей взе мен и Роуан за стажанти, ни каза, че нежеланието за работата е първото стъпало към това да я заслужиш.

Мария й се усмихна тъжно.

— Винаги сме надхитрявани от собствената ни мъдрост. — После усмивката й помръкна. — Ако стана Свещено острие, осъзнаваш, че в името на Форума на Косачите ще се наложи да преследвам Роуан и да го изправя пред правосъдието.

И макар че това причиняваше неизмерима болка на Анастасия, тя кимна в стоическо примирение.

— Ако това ще е твоето правосъдие, аз ще го приема.

— Изборът ни не е лесен, нито е редно да бъде такъв.

Анастасия впери поглед към океана, чиито води бяха ангажирани в игра чак до хоризонта. Никога не се бе усещала толкова далеч от себе си, колкото тук. Толкова далеч от Роуан. Дори не можеше да преброи километрите помежду им.

 

 

Роуан бе заключен в обзаведено подморско помещение с изглед във ваканционната къща на Косач Брамс, недалеч от сградата на операта.

— Получаваш много по-добро отношение, отколкото ти се полага — беше му казал Годар, когато пристигнаха тази сутрин. — Утре ще те представя пред Върховните Косачи и с тяхно позволение ще те подложа на Прибиране със същата бруталност, с която ти отдели главата от тялото ми.

— Островът на Издръжливото сърце е свободна от Прибиране зона — припомни му Роуан.

— Сигурен съм, че за теб ще направят изключение — заяви Годар.

Щом той си отиде, Роуан беше заключен и седна да направи финална равносметка на живота си.

Детството му бе незабележително, белязано с моменти на преднамерена посредственост при опита му да не изпъква. Като приятел беше безупречен. Според него се извисяваше над обкръжението си, когато опреше да се постъпи както е редно, дори това да беше глупаво. А явно през повечето време беше такова, щом сега се намираше в тази каша.

Не беше готов да напусне света, но след като толкова много пъти бе изпадал във временна смърт през последните месеци, вече не се боеше от това какво може да му донесе. Искаше му се да живее достатъчно дълго, та да види Годар премахнат завинаги, но ако това нямаше да се случи, не възразяваше съществуването му да бъде прекратено сега. Така нямаше да стане свидетел как светът пада в жертва на покварената философия на Годар. Ала да не види повече Цитра… ето това щеше да е далеч по-тежко.

Но той щеше да я види. Тя щеше да присъства на дознанието. Щеше да я види и тя по принуда щеше да наблюдава Прибирането му, защото очевидно това бе част от плана на Годар. Да стане свидетел и това да я осакати, да я съсипе. Само че тя нямаше да бъде съсипана. Почитаемата Косач Анастасия бе много по-силна, отколкото Годар я мислеше. Това само щеше да укрепи нейната решимост.

Роуан щеше да се усмихне и да й смигне, докато биваше подлаган на Прибиране — сякаш за да й каже: Годар може да ме ликвидира, но не може да ме нарани. И това щеше да е прощалният образ, който да завещае в паметта й. На спокойна непримиримост.

Лишаването на Годар от задоволството да види Роуан ужасѐн, щеше да го зарадва почти колкото възможността да оцелее.