Нийл Шустърман
Бурята (39)

38.
Трилогия на критичните срещи

Във всеки момент аз или участвам във, или следя повече от 1,3 милиарда човешки комуникации. На 27-ми март в Годината на раптора отделям три като най-съществени.

 

 

Първата е разговор, в който не съм посветена. Мога единствено да имам смътни съждения относно темата му. Той се провежда в града Сан Антонио в региона Тексас. Жилищната сграда е на шейсет и три етажа и на последния се намира пентхаус, където се разпорежда Косач Айн Ранд.

Нямам камери в сградата според уникалните за този регион разпоредби. Но уличните камери улавят пристигането на няколко научни експерти, мъже и жени: инженери, програмисти, дори един изтъкнат океанолог. Предположението ми е, че са привикани тук от Косач Годар под някакъв лъжлив предлог, за да бъдат подложени на Прибиране. Има склонност да отстранява онези, които ми служат с постижения в науката — особено индивиди, чиято работа е свързана с въздушното пространство. Миналата година подложи на Прибиране стотици от Лабораториите за електромагнитно задвижване, където някои от най-опитните ми инженери разработваха методи за пътуване в дълбокия космос. Преди това отне живота на гений в областта на дългосрочната хибернация, но го замаскира като част от масово Прибиране на пътниците в самолет.

Не мога да отправям обвинения, защото нямам факти, само основателни подозрения за мотивите на Годар при тези Прибирания. Също както нямам факти, за да докажа зла умисъл в трагедиите с колониите на Луната и Марс и в тази на обречения орбитален хабитат. Достатъчно е да кажа, че Косач Годар е един от дълга поредица Косачи, които, като погледнат към нощното небе, виждат не звездите, а тъмата между тях.

В продължение на няколко часа чакам да чуя за Прибирания в сградата, но такива няма. Вместо това малко след мръкване посетителите излизат от вътре. Не разговарят един с друг за случилото се в пентхауса. Но от напрегнатите им изражения съдя, че никой от тях няма да заспи тази нощ.

 

 

Вторият заслужаващ внимание разговор се провежда в Истмериканския град Савана, който грижливо поддържат, така че да запази своя чар от Епохата на смъртните.

Тихо кафене. Сепаре в дъното. Трима Косачи и асистент на Косач. Кафе, кафе, лате, горещ шоколад. Косачите са дегизирани в цивилни дрехи, което позволява провеждането на тайната среща публично.

Катерите ми в кафенето току-що бяха блокирани от Косач Майкъл Фарадей, за когото светът — с малки изключения — вярва, че се е подложил на Самоприбиране преди повече от година. Няма значение, тук въобще не съм сляпа, тъй като разполагам с робот камера, който пийва чай през няколко маси. Той няма ум. Няма съвест. Няма изчислителни способности извън нужните за имитиране на човешко поведение. Проста машина е, проектирана с конкретна цел: да сведе до минимум слепите петна, така че да мога да служа по-добре на човечеството. А днес да служа на човечеството, означава да чуя разговора.

— Радвам се да те видя, Майкъл — казва Косач Мария Кюри.

Наблюдавах върховете и спадовете в романтичната връзка между двамата Косачи, както и дългогодишното предано приятелство, което последва между тях.

— И аз теб, Мария.

Роботът камера не седи с лице към четиримата. Това не пречи, тъй като камерите не са в очите му. Наредени са по врата му под изкуствената кожа и предоставят гледка на триста и шейсет градуса във всеки момент. Мултипосочните му микрофони са в гръдния му кош. Главата му е просто декоративна протеза, пълна със стиропор, за да не влизат в нея насекоми, които са в изобилие в тази част на света.

Фарадей се обръща към Косач Анастасия. Усмивката му е сърдечна. Бащинска.

— Разбрах, че нашата стажантка се е превърнала в прославен Косач.

— Тя е гордост за нас.

Капилярите по лицето на Косач Анастасия се разширяват. Бузите й леко порозовяват от похвалите им.

— О, но аз проявявам невъзпитание — казва Фарадей. — Нека ви запозная с моята асистентка.

Младата жена е седяла в учтиво мълчание в продължение на две минути и деветнайсет секунди, за да не пречи на Косачите в радостта от срещата им. Сега протяга ръка напред да се здрависа с Косач Кюри.

— Здравейте, аз съм Мюнира Атруши.

Ръкува се и с Косач Анастасия, но сякаш й е хрумнало със закъснение.

— Мюнира е от Израбия, работи във Великата библиотека. Оказа се безценна при моите проучвания.

— Що за проучвания? — пита Анастасия.

Фарадей и Мюнира се поколебават. После Фарадей казва:

— Исторически и географски.

И бързо променя темата, очевидно все още не е готов да я обсъжда.

— Е, има ли подозрения във Форума на Косачите, че още съм жив?

— Не съм забелязала такива — отвръща Косач Кюри. — То се знае, не са малко тези, които си фантазират как би било, ако ти още беше сред нас. — Тя отпива от латето си, чиято температура съм измерила — 176 градуса по Фаренхайт, 78,67 по Целзий. Боя се, че може да си опари устните, но тя е предпазлива. — Щеше да бъдеш посрещнат с бурни овации, ако се бе появил като по чудо, както направи Годар. Нямам съмнение, че сега щеше да бъдеш Свещено острие.

— От теб ще излезе чудесно Свещено острие — отвръща Фарадей с тон, в който личи възхищение.

— Имам едно препятствие за преодоляване — посочва Кюри.

— Ще успееш, Мария — уверява я Анастасия.

— И, предполагам, ти ще си пръв помощник в екипа й — казва Фарадей.

Мюнира повдига недоверчиво вежди. Жестът й не убягва на Анастасия.

— Трети помощник — поправя го Анастасия. — Сервантес и Мандела ще заемат първа и втора позиция. Все пак аз съм само младши Косач.

— И за разлика от Ксенократ аз няма да изтикам помощниците си в периферията да се занимават с маловажни дела — изтъква Кюри.

Доволна съм, че Косач Кюри вече говори като Свещено острие. Макар да съм лишена от контакт с Форума на Косачите, мога да разпозная достойния лидер. Ксенократ беше функционален, нищо повече. А времената призовават за някой изключителен. Не съм посветена в резултатите от вота, защото ми е отрязан достъпът до сървъра на Форума на Косачите, затова ми остава да се надявам, че или гласуването, или дознанието ще бъдат в полза на Косач Кюри.

— Колкото и да е хубаво, че те виждам, Майкъл, досещам се, че не е покана от любезност — казва Косач Кюри. Дава си миг да се огледа й погледът и пробягва само мимолетно по мъжа, седящ през няколко маси и посръбващ чай. „Мъжът“ вече само се преструва, че сръбва чай, защото вътрешният му мехур е пълен и трябва да бъде източен.

— Не, не е покана от любезност — признава Косач Фарадей. — Прости ми, че те отдалечих толкова от дома, но се боях, че среща в Средмерика ще привлече нежелано внимание.

— Харесвам Истмерика — казва Кюри, — особено крайбрежните райони. Не идвам тук достатъчно често.

Двете с Анастасия чакат Фарадей да обясни смисъла на тази среща на високо ниво. Аз съм особено любопитна как точно ще им поднесе темата, заради която ги е повикал. Слушам напрегнато.

— Открихме нещо забележително — подхваща Фарадей. — Ще помислите, че съм си изгубил ума, като чуете каквото имам да ви кажа, но, повярвайте, не съм. — После спира и се обръща към асистентката си. — Мюнира, тъй като ти направи откритието, ще бъдеш ли тъй добра да просветиш приятелите ни?

— Разбира се, Ваша чест.

Тя изважда изображение на Тихия океан, покрито с плетеница от самолетни маршрути. Ясно личи мястото, над което не са летели самолети. Тази празнина не предизвиква загриженост у мен. Никога не ми е било нужно да прокарвам самолетни маршрути над конкретния отрязък открито море просто защото имаше по-добри траектории, използващи предимствата на преобладаващите ветрове. Единственото, което ме тревожи, е, че никога преди не съм я забелязвала.

Те излагат теорията си, че това е местонахождението на митичната Земя на бленуването и резервен план на основателите, в случай че Форумът на Косачите се провали.

— Няма гаранция — коментира Мюнира. — Знаем със сигурност само, че това сляпо петно съществува. Вярваме, че основателите са програмирали Бурята, непосредствено преди да получи своята осъзнатост, да игнорира съществуването му. Скрили са го от останалия свят. Само можем да гадаем за причината.

Тази теория ни най-малко не ме безпокои. И все пак знам, че би трябвало. Обезпокоена съм от това колко малко се безпокоя.

— Ще ми простиш, Майкъл, ако моите грижи са малко по-належащи — казва му Косач Кюри. — Ако Годар стане Свещено острие, това ще отвори врата, която вече няма да може да бъде затворена.

— Трябва да дойдете с нас на Острова на Издръжливото сърце, Косач Фарадей — настоява Анастасия. — Върховните Косачи вас ще ви чуят.

Но, разбира се, Фарадей отклонява поканата с поклащане на глава.

— Върховните Косачи вече са наясно какво се случва и са разделени в мненията си в каква посока трябва да поеме Форумът. — Спира да погледне картата, все още разстлана пред тях.

— Ако настане хаос сред Косачите, резервният план на основателите може да се окаже единствената надежда за спасение.

— Дори не знаем какво представлява този резервен план — посочва Анастасия.

На което Фарадей отговаря:

— Има само един начин да се разбере.

Сърдечният ритъм на Косач Кюри се ускорява от 72 на 84 удара в минута, най-вероятно вследствие на притока на адреналин.

— Ако късче от света е останало скрито стотици години, не се знае какво ще откриете там. Контролът на Бурята ще отсъства, което означава, че може да се окаже много опасно, дори смъртоносно, а ако е така, няма да има съживителен център, който да ви върне.

Нека вметна: изпитвам задоволство, че Косач Кюри е достатъчно интелигентна да схване, че моето отсъствие крие рискове за хората. И все пак лично аз не го намирам рисковано. Не го намирам проблематично. А би трябвало. Отбелязвам си, че трябва да отделя значително време за анализ на необичайната ми липса на загриженост.

— Да, предвидили сме опасността — потвърждава Мюнира. — Ето защо първо ще се отправим към някогашния окръг Колумбия.

При споменаването на някогашния окръг Колумбия цялата физиология на Косач Кюри отново се променя. Най-прословутите й Прибирания са извършени тъкмо там, преди да разделя Северомерика на по-лесни за управление региони. Макар никога да не съм молила за нейната намеса за справяне с корумпираните остатъци от правителството на смъртните, не мога да отрека, че тя значително улесни работата ми.

— Защо ще ходите там? — пита, без да крие неудоволствието си. — Няма нищо освен руини и спомени, които е по-добре да бъдат пратени в забрава.

— Останали са историци, които поддържат старата Библиотека на Конгреса — обяснява Мюнира. — Материалните книги маже да съдържат неща, които не можем да открием в задния мозък.

— Чувам, че там гъмжало от неприемливи — намесва се Анастасия.

Мюнира я поглежда високомерно.

— Аз може да не съм Косач, но някога стажувах при Косач Бен-Гурион. В състояние съм да се справя с неприемливи.

Косач Кюри поставя длан върху ръката на Фарадей, при което и неговият пулс леко се ускорява.

— Изчакай, Майкъл — моли го. — Изчакай да мине дознанието. Ако нещата се развият както се надяваме, мога да уредя официална експедиция до сляпото петно. Ако ли не, ще се присъединя към вашия поход, защото не възнамерявам да остана във Форум на Косачи, ръководен от Годар.

— Това не търпи отлагане, Мария — отсича Фарадей. — Боя се, че картината във Форума става все по-плашеща с всеки ден, и не само в Средмерика, а навсякъде. Следя смутната обстановка в регионалните общности на Косачите по света. В Горна Австралия Косачите от новия ред се наричат Двуострия орден и печелят все по-голямо влияние. В Транссибир Косачите са се разделили на половин дузина опониращи си фракции, а Чилиаржентинският Форум на Косачите, макар да го отричат, е на ръба на междуособна война.

Аз също съм в течение на всички тези неща, а и на още, благодарение на онова, което имам възможност да видя и чуя. Доволна съм, че още някой е забелязал глобалната картина и е разтълкувал какво може да означава.

Забелязвам двоуменето на Анастасия — разкъсвана е между позициите на двамата си ментори.

— След като Косачите основатели са преценили, че е най-добре мястото да бъде изключено от паметта, може би трябва да уважим намеренията им.

— Те са го скрили преднамерено — намесва се Мюнира, — но намерението им не е било да го накарат да изчезне от света!

— Не може да знаеш какви са били намеренията на основателите! — контрира я Анастасия.

Очевидно тези двете имат непоносимост една към друга също като сестри, домогващи се до обичта на родителите си. Сервитьор започва да прибира празните им чаши, без да ги пита, което разсейва Косач Кюри за момент. Свикнала е на по-почтително отношение — но след като е в ежедневни дрехи, а дългата й сребриста коса е прибрана в кок, тя е просто поредният клиент тук.

— Виждам, че по никакъв начин не можем да ви разубедим за това пътуване — казва Косач Кюри, след като сервитьорът се е отдалечил. — Така че какво искаш от нас, Майкъл?

— Просто да го знаете — отговаря и той. — Ще сте единствените, които са наясно какво сме открили и къде сме отишли.

Което, естествено, не е изцяло вярно.

 

 

Третият разговор не е от голяма важност за света, но за мен е много значим.

Той се провежда в тоналистки манастир насред Средмерика. Имам камери и микрофони, монтирани дискретно из целия манастир. Макар тоналистите да изолират Косачите, мен не ме изолират, защото браня правото им да съществуват в свят, където за повечето хора са нежелани. Може да приказват с мен по-малко от останалите, но знаят, че съм насреща за тях, ако и когато им дотрябвам.

Днес Косач прави посещение в манастира. Това никога не е на добро. Принудена бях да стана свидетел на избиването на повече от сто тоналисти от Косач Годар и последователите му в тоналистки манастир в началото на Годината на капибарата. Можех единствено да наблюдавам, докато камерите ми милостиво се стопиха в пожара. Силно се надявам тази среща да е от друг характер.

Косачът е Почитаемият Косач Сервантес, някога от Франкоиберийския Форум на Косачите. Напусна го преди няколко години и се присъедини към Средмериканския. Това ми дава надежда, че не става дума за Прибиране — напусна тъкмо като протест срещу Прибирането на тоналисти.

Никой не го посреща при дългия тухлен проход на входа на манастира. Камерите ми се извъртат, за да го проследят — нещо, което Косачите наричат „безмълвно отдаване на почит“ и са се научили да го игнорират.

Продължава напред, сякаш знае къде отива, макар да не е така. Това е присъща за Косачите поза. Открива центъра за посетители, където тоналист на име брат Макклауд седи зад бюро, раздава брошури и предлага съпричастност на всяка влязла тук изгубена душа, която търси смисъл в живота си. Пясъчнокафявата тъкан на робата на Сервантес е много подобна на тоналистките раса, издържани в кален оттенък. Това го прави една идея по-малко отблъскващ за тях.

Докато брат Макклауд приема обикновените граждани кротко и сърдечно, държането му с Косача не е такова — още повече, че последният срещнат Косач е счупил ръката му.

— Кажете по каква работа сте тук.

— Търся Грейсън Толивър.

— Съжалявам, няма човек с такова име.

Сервантес въздиша.

— Закълни се в тона на Великия резонанс — предлага.

Брат Макклауд се поколебава.

— Не съм длъжен да изпълнявам командите ви.

— Тогава — казва Косач Сервантес — отказът ти да се закълнеш във Великия резонанс ми подсказва, че лъжеш. Имаме два варианта. Мога сам да намеря Грейсън Толивър, но ще отнеме време и няма да е никак приятно. Или пък ти можеш просто да ме отведеш при него. Вариант А ще ме изнерви и току-виж съм Прибрал един-двама от вас, задето ми причинявате неудобство. Вариант Б е по-добрият за всички.

Отново колебание у брат Макклауд. Като тоналист той не е практикувал често вземането на самостоятелни решения. От наблюдения установих как едно от предимствата да си тоналист е, че голямо количество решения се вземат вместо теб, което води до съществуване при ниско ниво на стрес.

— Чакам — подсеща Сервантес. — Тик-так.

— На брат Толивър е предоставено религиозно убежище тук — казва най-сетне брат Макклауд. — Нямате право да го подлагате на Прибиране.

Сервантес отново въздиша.

— Не — внася корекция той, — нямам право да го отведа оттук, но имам всички права да го подложа на Прибиране, ако за това бях дошъл.

— А затова ли сте дошли? — пита брат Макклауд.

— Не е твоя работа. Сега ме отведи при „брат Толивър“ или ще кажа на курата ви, че си ми издал тайните хармонии на сектата ви.

Заплахата очевидно хвърля в ужас брат Макклауд. Той отива нанякъде забързано, връща се с курат Мендоса, който отправя още заплахи, умело контрирани от Сервантес, и когато става ясно, че Сервантес няма да се откаже, курат Мендоса заявява:

— Ще го попитам дали има желание да се види с вас. Ако е така, ще ви отведа при него. Ако ли не, всички ние ще го браним с цената на живота си, в случай че се наложи.

Курат Мендоса излиза и се връща няколко минути по-късно.

— Последвайте ме — казва.

Грейсън Толивър очаква Косача в по-малкия от двата параклиса на територията на манастира. Той е предвиден за личен размисъл, в него има по-малък камертон и купа с „първична тиня“ на олтара.

— Ще бъдем отвън до вратата, брат Толивър, в случай че в някакъв момент имаш нужда от нас — уверява го куратът.

— Добре, ако се наложи, ще ви повикам — отвръща Грейсън, който изглежда бърза да се приключи с това.

Те излизат и затварят вратата. Придвижвам камерата си много бавно към дъното на параклиса, за да не смущавам срещата с механично жужене.

Сервантес се приближава към Грейсън, който е коленичил на втория ред от малкия параклис. Дори не се обръща да погледне Косача. Модификациите по тялото на Грейсън са отстранени и изкуствено почернената ту коса е остригана, макар че вече е израсла достатъчно, за да покрива главата му.

— Ако сте дошли да ме подложите на Прибиране, направете го бързо — проговаря — и нека е безкръвно, та да не ги затрудняваме да чистят.

— Толкова ли си нетърпелив да напуснеш този свят?

Грейсън не отговаря на въпроса. Сервантес се представя и сяда до него, но още не казва защо е тук. Може би първо иска да провери дали Грейсън Толивър е достоен за вниманието му.

— Направих ти известно проучване — казва Сервантес.

— Открихте ли нещо интересно?

— Знам, че Грейсън Толивър не съществува. Истинското ти име е Главореза от моста, причинил си падането на автобус от мост.

Грейсън се засмива.

— Значи сте открили тайната ми мрачна биография — казва той, без да си прави труда да порицае Сервантес за погрешните му идеи. — Браво на вас.

— Знам, че някак си замесен в заговора за ликвидирането на Косачи Анастасия и Кюри — казва Сервантес — и че Косач Константин обърна региона с главата надолу да те търси.

Грейсън за пръв път се обръща към Косача.

— Значи не работите за него?

— Аз за никого не работя — отвръща Сервантес. — Работя единствено за човечеството като всички други Косачи. — После се обръща да разгледа сребърния камертон, стърчащ от олтара пред тях. — В родната ми Барселона тоналистите създават много повече ядове, отколкото тук. Проявяват тенденция да нападат Косачи, което ни принуждава да ги подлагаме на Прибиране. Квотата ми се запълваше от тоналисти, които аз не исках да Прибирам, и по този начин бях лишен от възможността сам да правя избора си. Това бе една от причините да дойда в Средмерика, макар напоследък да се чудя дали няма да съжалявам за това си решение.

— Защо сте тук, Ваша чест? Ако беше за да ме Приберете, отдавна щяхте да сте го направили.

— Тук съм — казва най-сетне Сервантес — по молба на Косач Анастасия.

Отначало Грейсън изглежда доволен от това, но чувството му бърдо се променя в огорчение. Напоследък огорчението трайно присъства у него. Никога не съм имала намерение да го оставя в това състояние.

— Твърде заета е да дойде да ме посети лично ли?

— Именно — отвръща Сервантес. — Затънала е до гуша във важни дела. — Не влиза в подробности.

— Е, тук съм, жив съм и сред хора, които държат на благополучието ми.

— А аз съм тук, за да ти предложа безопасно прехвърляне в Амазония — казва му Сервантес. — Очевидно Косач Анастасия има приятел там, който може да ти предложи много по-добър живот, отколкото ще откриеш като тоналист.

Грейсън оглежда параклиса, докато обмисля предложението. После отговаря с поредния риторичен въпрос:

— Кой е казал, че искам да замина?

Сервантес е изненадан.

— Да не би да твърдиш, че предпочиташ да припяваш цял живот, вместо да избягаш на по-безопасно място?

— Интонирането е дразнещо — признава Грейсън. — Но вече свикнах с рутината. И хората са мили.

— Да, безмозъчните могат да бъдат приятни.

— Работата е там, че те ме карат да се чувствам свой сред тях. Никога не бях изпитвал това. Така че, да, мога да хъмкам техния тон и да изпълнявам глупавите им ритуали, защото това, което получавам в замяна, си струва.

Сервантес изсумтява.

— И ще живееш в лъжа?

— Само ако ме прави щастлив.

— А така ли е?

Грейсън отново обмисля. Аз също го обмислям. Аз мога да живея само с истината. Питам се дали животът в лъжа би подобрил емоционалната ми конфигурация.

— Курат Мендоса вярва, че мога да намеря щастие като един от тях. След ужасните неща, които съм извършил — изтикването на автобуса и прочие — мисля, че си заслужава да опитам.

— Няма ли някакъв начин да те разубедя?

— Няма — отвръща Грейсън с повече увереност, отколкото преди миг. — Смятайте мисията си за изпълнена. Обещали сте на Косач Анастасия да ми предложите прехвърляне на място с по-голяма сигурност. Направихте го. Сега можете да си вървите.

Сервантес се изправя и изпъва робата си.

— Тогава приятен ден, господин Главорез.

Сервантес си тръгва, без да пропусне да тласне силно тежката дървена врата, при което блъсва курата и брат Макклауд, подслушващи отпред, и те изгубват равновесие.

След като Сервантес си е отишъл, куратът влиза да види как е Грейсън, а той го уверява, че е добре, и го отпраща.

— Просто ми трябва време да размисля — казва на курата и той се усмихва.

— Това е тоналисткият код за „Остави ме на мира, дявол те взел“. Друга синонимна фраза е „Искам да попия резонанса“, също върши работа.

Той оставя Грейсън и затваря вратата на параклиса. След като куратът си е отишъл, настройвам Грейсън на фокус, като се опитвам да разчета нещо по лицето му. Нямам способността да чета мисли. Мога да създам технология, с която да го правя, но по самото си естество това би било нахълтване в личното пространство. Само че в такива моменти ми се иска да сторя нещо повече, отколкото само да наблюдавам. Имам желание да общувам.

И тогава Грейсън заговаря. На мен.

— Знам, че ме гледаш — изрича той в празния параклис. — Знам, че ме слушаш. Знам, че видя всичко, което ми се случи през последните няколко месеца.

Замълчава. Аз също мълча. Нямам избор.

Той затваря очи, от които сега бликват сълзи и с отчаяние, напомнящо молитва, ми промълвява:

— Моля те, дай ми знак, че още си там. Имам нужда да знам, че не си ме забравила. Моля те, Буря…

Но на личната му карта още се мъдри голямото „Н“. Обозначението му като неприемлив е с минимален срок от четири месеца и аз не тога да му отговоря. Обвързана съм от собствените си закони.

— Моля те — мълви, а сълзите надмогват опита на емоционалните му нанити да облекчат душевното страдание. — Моля те, дай ми знак. Само това искам, знак, че не си ме изоставила.

И тогава осъзнавам, че макар да има закон, забраняващ директната ми комуникация с неприемлив, няма закон срещу знаци и чудеса.

— Моля те… — хлипа той.

И аз го правя. Влизам в електрическата мрежа и приглушавам светлините. Не само в параклиса, а в цяла Уичита. Осветлението в града мигва за секунда и три десети. Правя го за Грейсън Толивър. За да потвърдя извън всяко съмнение, че държа на него, че сърцето ми би било разбито заради претърпяното от него, ако имах сърце, способно на такава тежка повреда.

Но Грейсън Толивър не го знае. Той не го вижда… защото очите му са твърде плътно затворени, та да съзре нещо освен личната си мъка.