Нийл Шустърман
Бурята (38)

37.
Многото смърти на Роуан Дамиш

Роуан Дамиш?… Роуан
Дамиш!
                              Къде съм? Кой е?
Аз съм Бурята, Роуан.
                              Говориш ми, както си
                              говорила на Цитра ли?
Да.
                              Трябва все още да съм
                              във временна смърт.
Ти си в междинно
състояние.
                              Ще се намесиш ли? Ще
                              спреш ли онова, което
                              Годар се кани да стори
                              с Косачите?
Не мога. Би означавало да
престъпя закона, а аз съм
неспособна на това.
                              Ще ме научиш ли тогава
                              какво да направя?
Това също би било нарушение.
                              Какъв е смисълът на този
                              разговор тогава? Остави
                              ме на мира и иди се грижи
                              за света.
Искам да ти кажа
да не губиш надежда.
Изчислих, че има шанс
да окажеш също тъй силен
ефект върху света като
Цитра Теранова. Или
като Косач Луцифер, или
в предишната си същност.
                              Наистина ли? Колко
                              голям шанс?
Трийсет и девет процента.
                              Ами другите шейсет и
                              един процента?
Алгоритмите ми показват,
че има вероятност
шейсет и един процента
да умреш трайно в близко
бъдеще, без да окажеш
забележим ефект.
                              Не се чувствам утешен.
А трябва. Трийсет и
девет процента шанс
да промениш света е
страшно по-висок шанс
от този, на който могат
да се надяват повечето хора.

Роуан държеше списък с отметки на стената в спалнята си. Не бяха отметки на дните, а на смъртите му. Побеждаваше при всеки спаринг с Годар, а после Годар го убиваше, вбесен от загубата си. Вече се превръщаше в изтъркана шега.

— Как ще го направите днес, Ваша Светлост? — питаше, като караше „Ваша Светлост“ да звучи като обидно обръщение. — Не може ли да измислите нещо находчиво този път?

Бройката бе стигнала до четиринайсет. Нож, куршум, удар с тъп предмет — Годар бе използвал всевъзможни методи да го убива. Всички, с изключение на отрова, която презираше. Бе регулирал нанитите за болка на Роуан на ниска степен, та жертвата му да почувства агонията с пълна сила. И все пак Годар бе толкова бесен, когато изгубеше мач, че не можеше да се сдържи, и го убиваше бързо, което означаваше, че страданията на Роуан никога не бяха продължителни. Стягаше се за болката, започваше да брои до десет и винаги изпадаше във временна смърт, преди да стигне до края.

Бурята му проговори преди четиринайсетото му съживяване в неконтролирания център, който очевидно не беше толкова неконтролиран, колкото там си мислеха. Роуан знаеше, че това не е сън, защото бе ясно и наситено изживяване, каквито сънищата не са. Беше се показал груб към Бурята. Съжаляваше за това, но сега нищо не можеше да направи по въпроса. Тя щеше да разбере. Бурята я биваше в разбирането и съпричастността.

Най-важното, което научи от краткия разговор със същността, управляваща Земята, бе не че може да промени света, а че още не го е направил. Това, че бе отнел живота на толкова много корумпирани Косачи, не беше довело до никаква промяна. Косач Фарадей беше прав. Няма как да промениш прилива, като плюеш в морето. Не можеш да оплевиш поле, в което семената на бурените вече са попаднали. Може би търсенето на Фарадей на резервния план на основателите би донесло промяната, която убиването на лоши Косачи не постигна.

Когато отвори очи след четиринайсетото си съживяване, Косач Ранд го очакваше. До този път при него не бе имало никого. В последствие идваше медицинска сестра, проверяваше жизнените му показатели, правеше се на любезна, после се обаждаше на пазачите да го приберат. Но не и този път.

— Защо си тук? — попита я. — Да нямам рожден ден? — И после осъзна, че като нищо можеше и да е така. Толкова дни му се губеха помежду съживяванията, че вече нямаше представа коя дата е.

— Как можеш да продължаваш да правиш това? — попита го тя. — Връщаш се отново и отново, напълно готов за следващия мач. Отвращаваш ме. — Тя се изправи. — Би трябвало да си напълно сломен! Не мога да понеса, че не си!

— За мен е удоволствие да ти причинявам неудоволствие.

— Остави го да спечели! — настоя тя. — Само това е нужно да направиш!

— И после какво? — попита Роуан и седна в леглото. — Щом веднъж спечели, няма причина да не ме ликвидира.

Ранд помълча известно време.

— Нужен си му жив — каза тя, — та да те хвърли на милостта на Върховните Косачи при дознанието си.

Ранд бе удържала на обещанието си след съживяването му — каза му какво в действителност се бе случило на конклава. Разправи му за гласуването за поста Свещено острие и как Цитра беше осуетила плановете им.

— Единствената милост на Върховните Косачи ще бъде да ме подложат на бързо Прибиране.

— Да — съгласи се Ранд. — Така че междувременно през последните ти дни за теб ще е по-добре да оставиш Годар да спечели.

„Последни дни“ — помисли си Роуан. Отметките на умиранията му явно не бяха белязали коректно изминалото време, щом до дознанието оставаха броени дни. Назначено бе за първи април. Нима тази дата вече наближаваше?

— Би ли ме помолила да оставя Тайгър да спечели? — попита я той и за миг му се стори, че долови нещо у Ранд. Трепнало съжаление може би? Искрица съвест? Не вярваше тя да е способна на това, но си заслужаваше да проучи по-дълбоко.

— Не, разбира се — отвърна Ранд. — Защото Тайгър не ти прерязваше гърлото, нито ти изтръгваше сърцето, когато загубеше.

— Е, поне Годар не ми е пръснал мозъка.

— Защото иска да помниш — посочи Ранд. — Иска да осъзнаваш всичко, което ти е сторил.

Роуан намираше всичко това много смешно. Годар не можеше да извърши най-лошото спрямо него, защото паметта на Роуан, съхранявана в задния мозък на Бурята, не бе репликирана, откакто той излезе извън наблюдение. Така че ако мозъкът на Роуан бъдеше увреден, последното, което той щеше да помни, бе залавянето му в дома на Косач Брамс. Всички страдания, причинени от ръцете на Годар, щяха да бъдат изтрити — а изтрито страдание се равняваше на никакво страдание.

Сега, като гледаше Ранд, се почуди какъв вид страдание бе понесла тя от Годар. Със сигурност не такова като изтърпяното от Роуан, но нещастието й бе налице. У нея имаше болка. Копнеж. Тайгър отдавна бе мъртъв и все пак още присъстваше.

— Отначало винях Годар за случилото се с Тайгър — произнесе спокойно Роуан. — Но това не бе избор на Годар, а твой.

— Ти се обърна срещу нас. Пречупи ми гръбнака. Наложи ми се да изпълзя само на ръце от онзи горящ манастир.

— Разплата — обобщи Роуан, като потуши пламналия у него гняв. — Разбирам потребността от разплата. Но той ти липсва, нали? Тайгър ти липсва.

Не беше въпрос, а констатация.

— Не знам за какво говориш — отвърна Ранд.

— Знаеш. — Роуан помълча за по-силен ефект. — Даде ли поне имунитет на семейството му?

— Не се налагаше. Родителите му са се отказали от него, преди да навърши осемнайсет. Когато го намерих, живееше сам.

— Поне извести ли ги, че е мъртъв?

— Защо да го правя? — В тона й вече се долавяше оправдание. — И какво ме е грижа?

Роуан беше наясно, че я е притиснал в ъгъла, и му се искаше да злорадства, но не се поддаде на това. При мач Бокатор състезателят не злорадства, щом прикове противника си. Просто го приканва да се предаде.

— Сигурно е ужасно да гледаш Годар сега и да осъзнаваш, че не той е човекът, когото обичаш — промълви.

Ранд се превърна в истински ледник.

— Пазачите ще те отведат — каза му на излизане. — И ако пак се опиташ да проникнеш в главата ми, аз ще съм тази, дето ще ти пръсне мозъка.

Роуан умря още шест пъти, преди мачовете да престанат. Нито веднъж не позволи на Годар да спечели. Не че Годар не бе на няколко пъти на косъм от победата, но все още нямаше неразривна връзка между ума и тялото му и Роуан неизменно се възползваше от това.

— Ще изживееш нечувана агония — обеща му Годар при съживяването след последната схватка. — Ще бъдеш подложен на Прибиране в присъствието на Върховните Косачи и ще изчезнеш. Няма да бъдеш дори бележка под линия в историята, ще бъдеш заличен от нея. Сякаш никога не си живял.

— Разбирам как подобна мисъл ужасява теб — каза Роуан на Годар. — Но аз не изпитвам изгаряща нужда да превърна съществуването си в център на вселената. Изчезването напълно ме устройва.

Годар го изгледа с крайно отвращение, което за част от секундата премина в съжаление.

— Можеше да бъдеш сред най-прочутите Косачи — промълви. — Можеше да бъдеш редом с мен и да наложим присъствието си в този свят. — Поклати глава. — Малко неща са по-тъжни от пропилян потенциал.

Роуан, без съмнение, бе пропилял потенциала си за много неща, но стореното — сторено. Направил бе своя избор и се бе примирил с него. Бурята му бе дала трийсет и девет процента шанс да внесе промяна в света, така че може би изборът му не беше толкова лош. Сега щеше да бъде отведен на Острова на Издръжливото сърце и ако плановете на Годар се сбъднеха, животът на Роуан щеше да приключи.

Но той знаеше, че и Цитра ще е там.

Ако нямаше друга надежда, то поне щеше да се вкопчи в надеждата да я види още веднъж, преди да склопи очи навеки.