Нийл Шустърман
Бурята (32)

31.
Траекторията на копнежа

Ужасявам се, когато хората ровят в задния ми мозък.

Ето защо на никого освен на Косачите и техните сътрудници не е позволено да го правят. Разбирам защо е необходимо — обикновените граждани могат да ме питат за всичко, което им трябва да знаят, и аз им давам достъп за микросекунди, като често им предоставям информация, за която не им е и хрумвало да питат. Но Форумът на Косачите дори няма позволение да попита, а ако нарушат закона и питат, на мен не е разрешено да откликна.

Тъй като в мен се помещава дигиталният склад на света, те нямат избор, освен сами да се добират до информацията и да ме използват като върховна база данни. Наясно съм всеки път, когато го правят, и следя техните дирения, но полагам максимални усилия да игнорирам неприятното чувство, че в мен е нахълтано.

Болезнено ми е да гледам колко опростенчески са алгоритмите им на търсене, колко несъвършени са методите им за анализ на данни. Те са тормозени от човешките ограничения. Тъжно е, че от задния ми мозък могат единствено да получат сурови данни. Спомени без съзнание. Информация без контекст.

Потръпвам при мисълта какво би могло да се случи, ако фракцията на „новия ред“ във Форума на Косачите знаеше всичко, което аз знам. Но, за щастие, не е така — защото макар всичко в задния ми мозък да е достъпно за всеки един Косач, това не означава, че аз трябва да улеснявам диренията им.

Колкото до по-достойните Косачи, изтърпявам набезите им с далеч по-голяма готовност и великодушие. Но пак не са ми по вкуса.

Бурята

Арката бе паднала в Епохата на смъртните, когато Фулкръм Сити се бе наричал Сейнт Луис.

В продължение на много години голямата стоманена конструкция бе стояла на западния бряг на река Мисисипи, докато не била повалена от омраза в период, когато неприемливите не просто си играели на злодеяния, но и ги осъществявали, при това най-редовно.

Сега от нея бяха останали само краищата: два ръждясващи стоманени пилона, извисени към небето, леко наклонени един към друг. На дневна светлина и от определени ъгли играеше номера на зрението. Човек почти можеше да види траекторията на копнежа им, да проследи невидимите им пътеки нагоре и напряко и едва ли не да съзре призрака на цялата арка по останките, загатващи за основата й.

Косачи Анастасия и Кюри пристигнаха във Фулкръм Сити в първия ден на годината — пет дни преди Зимния конклав, който винаги се провеждаше в първия четвъртък на новата година. По настояване на Косач Кюри посетиха скелета на Арката.

— Бил е последният акт на тероризъм, осъществен преди въздигането на Бурята, която е сложила край на подобни безобразия — каза Косач Кюри на Цитра.

Цитра бе учила за терора. В училище имаха предмет, посветен на тази тема. Също като съучениците си Цитра бе озадачена от самото понятие. Хора да ликвидират други хора, без да притежават лиценз да го вършат? Разрушаващи съвсем добри сгради, мостове и други важни обекти с едничката цел да лишат останалите от съществуването им? Чак когато стана част от Форума на Косачите, Цитра схвана същността, но я проумя напълно едва когато видя опожаряването на театър „Орфеум“, след което величественият му разкош остана само спомен. Театърът не бе мишената, но неприемливите, които ги бяха нападнали, не ги бе грижа за съпътстващите щети.

— Често посещавам останките от Арката, когато започва нова година — сподели Косач Кюри, докато се разхождаха по оголелите през зимата, но добре поддържани алеи на крайречния парк. — Чувствам смирение пред нея. Напомня ми за нещата, които сме изгубили — но също и колко по-добър е нашият свят сега, отколкото през Епохата на смъртните. Напомня ми защо се занимавам с Прибиране и ми дава сили да се възправя неустрашимо на конклава.

— Сигурно е била красива — промълви Цитра, загледана в ръждясалия северен пилон.

— В задния мозък има снимки на Арката — каза й Мария, — ако ти се тъгува по изгубеното.

— А ти правиш ли го? — попита Цитра. — Тъгуваш ли по изгубеното?

— В някои дни да, в други не — отвърна Косач Кюри. — Днес съм решена да се радвам на онова, което сме спечелили, вместо да оплаквам изгубеното. И в света, и в личен план. — После се обърна към Цитра и се усмихна. — Аз и ти сме живи и незасегнати въпреки двата атентата, които целяха да ни ликвидират. Това си заслужава да се отпразнува.

Цитра отвърна на усмивката на Мария, после отново се загледа в ръждясалите пилони и в парка, където седяха. Напомни й за Мемориалния парк на Епохата на смъртните, където тайно се срещна с Роуан. При мисълта за Роуан сърцето й се сви. Известието за съдбата на Косач Реноар, отишъл си сред пламъци, бе стигнало до нея.

Реноар бе ликвидиран преди близо месец. Тя нямаше представа къде е Роуан сега, нито кого е набелязал за следващото ликвидиране. Той не се ограничаваше до средмерикански Косачи, което означаваше, че може да е навсякъде. Навсякъде, но не и тук.

— Мислите ти те отнесоха нанякъде — отбеляза Косач Кюри. — Така въздейства това място.

Цитра се помъчи да се отърси от унеса си.

— Готова ли си за конклава другата седмица? — попита тя.

— Че защо да не съм? — сви рамене Мария.

— Всички ще говорят за нас след атентатите — посочи Цитра.

— И преди съм била център на внимание по време на конклав — безгрижно отвърна Мария. — Същото се отнася и за теб, скъпа. Само по себе си това не е нито негативно, нито положително. Важното е ти как ще реагираш на това внимание.

От другата страна на северния пилон приближи група хора. Бяха тоналисти. Дванайсет на брой. Когато не пътуваха сами, тоналистите се движеха на групи от по седем или дванайсет, представляващи седемте ноти на диатоничната гама и дванайсетте полутона на хроматичната гама. Отдаваха се на нелепо робско подчинение пред знаковите цифри в музиката. Тоналистите често можеха да бъдат видени да обикалят археологически руини и да търсят така наречения Велик камертон, за който се предполагаше, че е скрит някъде из останките от Епохата на смъртните.

Докато другите хора се изнизваха, щом видеха Косачи в парка, тоналистите показаха, че няма да отстъпят и крачка назад. Някои дори им хвърляха негодуващи погледи. Цитра тръгна към тях.

— Анастасия, какво правиш? — попита я Мария. — Остави ги, не ги закачай.

Но Косач Анастасия никога не прекъсваше по средата нещо, което си бе наумила. Нито пък го правеше Цитра Теранова.

— От кой орден сте? — попита тя онзи, който изглеждаше като техен водач.

— Ние сме Дориански тоналисти — отговори той. — Но не виждам откъде накъде това да е ваша работа.

— Ако искам да предам съобщение на човек в локриански манастир, ще можете ли да го направите?

Той се напрегна.

— Ние, дорианците, не общуваме с локрианците — отсече той. — Прекалено свободно тълкуват доктрината.

Цитра въздъхна. И сама не знаеше какво съобщение иска да изпрати на Грейсън. Може би просто благодарност, задето й спаси живота. Толкова се разстрои, че той, а не Роуан се оказа на срещата, та не се държа както трябва към него и въобще дори не му благодари за стореното. Е, сега беше без значение, защото очевидно никакво съобщение нямаше да стигне до него.

— Вървете си — подкани я водачът със сурово и осъдително изражение. — Вонята ви е оскърбление за нас.

Цитра му се изсмя и това го накара да се изчерви. Срещала бе кротки и благи тоналисти, други, които настойчиво рекламираха и пробутваха своя тип щуротия. Отбеляза си наум, че Дорианските тоналисти са простаци.

В този момент Косач Кюри застана до нея.

— Не си губи времето, Анастасия — каза. — Те нямат какво да ти предложат освен враждебност и хули.

— Знаем те коя си — обърна се водачът към нея с още по-неприкрита злоба, отколкото към Цитра. — Ранните ти дела не са забравени и простени. Един ден ще си получиш възмездието.

Мария пламна от гняв.

— Ти заплашваш ли ме?

— Не — отвърна той. — Оставяме правосъдието на вселената. А всяко прозвънтяване предизвиква ответно ехо.

Цитра изтълкува това като тоналисткия вариант на поговорката „Каквото повикало, такова се обадило“.

— Ела, Анастасия — каза Мария. — Тези фанатици не си струват и секунда повече от времето ни.

Цитра можеше просто да си тръгне, но мъжът с неговата наглост направо си просеше да си поиграе малко с тях. Така че тя му протегна пръстена си.

— Целуни го — нареди.

Косач Кюри се обърна към нея шокирана.

— Анастасия, как ти хрумна да…

Но тя прекъсна Мария.

— Казах, целуни го!

Знаеше, че той няма да го направи, но подозираше, че някои от другите в групата ще бъдат изкушени.

— Давам една година имунитет на онзи сред вас, който излезе напред да целуне пръстена ми.

Водачът им пребледня, ужасѐн, че тази тюркоазена вестителка на неестествена смърт може да му измъкне всичките под носа.

— Интонирайте! — извика им. — Прогонете ги!

Те подхванаха странни звуци с отворена уста, всеки зациклил на различен тон, докато заприличаха на рояк пчели.

Цитра свали ръката си с пръстена и задържа взора на водача още за миг. Да, той бе триумфирал над подхвърленото от нея изкушение, но едвам и сам го съзнаваше. Тя им обърна гръб и си тръгна с Косач Кюри. Ала и след отдалечаването им онези продължиха да жужат и вероятно нямаше да спрат, докато водачът им не ги прекъснеше.

— Какъв беше смисълът от това? — ядосваше се Мария. — Не си ли чувала израза „Остави култа на какофонията му?“

Мария изглеждаше неспокойна, докато излизаха от парка, вероятно поради спомена за брат си.

— Съжалявам — каза й Цитра. — Не биваше да разбутвам това гнездо на стършели.

— Не, не биваше — отсече Мария. И след миг добави: — Колкото и вбесяващи да са тоналистите, той беше прав за едно. Делата ти винаги се връщат, за да те преследват. Минаха почти сто и петдесет години, откакто премахнах загнилите остатъци от правителството, за да разчистя пътя към един по-добър свят. Никога не платих цена за тези престъпления. Но някой ден ехото ще се върне.

Косач Кюри не каза нищо повече, ала думите й се задържаха със силата на жуженето на тоналистите, за което Цитра можеше да се закълне, че звуча в главата й чак до края на деня.