Нийл Шустърман
Бурята (31)

30.
Безумно стъклено пиле

Има голяма разлика между нещата, които мога да правя, и тези, които решавам да правя.

Мога да отстраня и отгледам всеки нежелан зародиш ин витро, после да го настаня в идеалното любящо семейство, с което приключвам спора между правото на избор и светостта на живота.

Мога да балансирам химикалите, които някога са водили до клинична депресия, склонност към самоубийство, делюзивни състояния и всякакви психически заболявания, което създава не само физически здраво, но също така емоционално и психически стабилно население.

Чрез системата от нанити на отделен индивид всекидневно мога да зареждам спомени, така че ако съответният човек претърпи мозъчно увреждане, спомените му се наслагват в нова мозъчна тъкан. Мога дори да улавям спомени на размазващи се, докато летят към временната си смърт, така че те успяват да си спомнят повечето от скока, а в края на краищата това е и причината, поради която поначало са решили да се размажат.

Но има някои неща, които категорично няма да направя.

Форумът на Косачите обаче не е обвързан от моите закони, нито от моите чувство за морал и приличие. А това означава, че трябва да изтърпя всяко безобразие, което те налагат в света. Включително чудовищното възстановяване на опасен Косач, за когото бе по-добре да е отстранен от служба.

Бурята

Великата Александрийска библиотека си оставаше тиха като гробница в среднощните часове, така че единствено Мюнира и гвардейците на Острието, стоящи на пост пред входа, знаеха за тайнствения посетител, който идваше през нейната смяна. Гвардейците бяха достатъчно незаинтересовани, та да не задават въпроси, така че Косач Фарадей можеше да провежда разследването си толкова тайно, колкото това бе възможно в обществена институция.

Той прелистваше томове в Залата на основателите, но не искаше да каже на Мюнира какво търси. Тя не зададе въпроса директно след онзи първи ден, макар че при случай умело подпитваше за насока.

— Ако търсите мъдри думи, над които да поразсъждавате, може да пробвате с Косач Кинг — предложи една вечер.

— Косач Клеопатра е писала много за ранните конклави и първите Косачи в своите дневници — подхвърли друг път.

И ето че веднъж спомена Косач Поухатан.

— Имал е слабост към пътешествията и географията — каза тя. Очевидно тази фраза попадна на място, защото Фарадей разви жив интерес към работата на човека.

След като няколко седмици посещава библиотеката, той официално взе Мюнира под крилото си.

— Ще ми трябва помощник в тази задача — каза й. — Надявам се такъв пост да те заинтересува.

Макар че сърцето на Мюнира подскочи, тя не даде външен израз на чувствата си. Вместо това изигра колебание.

— Ще трябва да прекъсна обучението си, а пък ако се наложи да заминем, да напусна и службата си в библиотеката — каза му тя. — Нека да си помисля.

На следващия ден прие предложението.

Спря да посещава лекции, но остана в библиотеката, защото на Косач Фарадей тя му беше нужна там. Едва сега, когато сътрудничеството им стана официално, той сподели какво търси.

— Място е — каза й. — Изгубено е в античността, но вярвам, че е съществувало и че можем да го открием.

— Атлантида? — взе да гадае тя. — Камелот? Дисниленд? Лас Вегас?

— Нищо толкова колоритно — отвърна той, но после размисли. — А може би още по-колоритно. Зависи как ще го погледнеш и какво ще открием в действителност. — Той се поколеба, преди да го назове, дори изглеждаше леко смутен. — Търсим Земята на бленуването.

Това я накара да се разсмее с глас. Със същата сила можеше да й каже, че търсят Средната земя или Човекът от Луната.

— Това е художествена измислица! — възкликна тя. — И то не от най-добрите.

Знаеше скоропоговорката, всички я знаеха. Беше опростена метафора за живота и смъртта — запознаване на малките деца с понятия, които в крайна сметка трябваше да схванат.

— Да — съгласи се той. — Но знаеш ли, че това стихче не е съществувало в Епохата на смъртните?

Тя отвори уста да оспори твърдението, но се спря. Повечето детски песнички и стихчета идваха от средновековната ера на смъртните. Тя никога не ги бе проучвала, но други го бяха правили. А Косач Фарадей беше щателен в работата си. Щом той твърдеше, че не е съществувало, когато хората са умирали, тя трябваше да му повярва въпреки инстинкта си.

— Скоропоговорката не е еволюирала, както става с други такива — посочи Фарадей. — Мисля, че е била умишлено подхвърлена.

Мюнира можа само да поклати глава.

— С каква цел?

— Ето това възнамерявам да открия — каза Косач Фарадей.

Мюнира започна службата си като помощник на Фарадей със съмнения, но ги загърби, отложи критиката си, за да може да си върши работата. Фарадей не беше прекомерно взискателен. Никога не я третираше като безгласна буква и не й възлагаше задачи под нейното ниво. Поръчките му към нея бяха достойни за уменията й на библиотекар и учен.

— Искам да се разровиш в задния мозък и да пресъздадеш движенията на всички ранни Косачи. Места, където са извършвали Прибирания. Такива, до които са пътували периодично. Търсим бели петна в записките им. Периоди от време, за които не е отчетено къде са били.

Да дири в масивния дигитален заден мозък на Бурята древна информация, бе съблазнително предизвикателство. Не бе имала нужда от достъп до този архивиран сектор след времето на стажа си, но знаеше как да се ориентира в него. И все пак би могла да напише цяла дисертация за уменията, които усвои в процеса на това конкретно проучване. Но никой нямаше да научи за тази дисертация, защото тя се извършваше в строга секретност.

И все пак, при всичките си усилия не откри нищо полезно. Нищо не сочеше, че Косачите основатели някога са се събирали на тайно място.

Фарадей ни най-малко не беше обезсърчен. Даде й нова задача.

— Създай дигитални варианти на първите дневници на всеки от ранните Косачи — каза й. — После прекарай файловете през най-добрия декодиращ софтуер на Форума на Косачите и виж дали ще излязат някакви кодирани съобщения.

Софтуерът беше бавен — поне в сравнение с този на Бурята, който би направил всички изчисления за секунди. Софтуерът на Косачите се тътреше с дни. Накрая започна да изкарва данни. Само че нещата, които бълваше, бяха абсурдни. От рода на „Задълбочена среднощна зелена крава“ и „Безумно стъклено пиле“.

— Намирате ли някакъв смисъл в това? — попита тя Фарадей.

Той тъжно поклати глава.

— Не вярвам Косачите основатели да са били толкова тъпи, че да създадат сложен код, а после да използват за декодер безсмислени гатанки. Вече бездруго имаме гатанката на стихчето. Един код би бил по-праволинеен и системен.

Когато компютърът изплю „Чадърено-патладжанен победен полет“, те си признаха поредния неуспех.

— Колкото повече се вглеждаш в случайната информация, толкова повече съвпаденията изглеждат като модел — заключи Фарадей.

Но думата „полет“ ангажира съзнанието на Мюнира. Да, беше случайна, но понякога безразборността водеше до моменти на забележителна яснота и разтърсващи открития.

В залата за географски карти на библиотеката нямаше действителни карти. Центърът й се въртеше около холографна Земя. С няколко почуквания и бръсвания по екрана всеки участък от глобуса можеше да се увеличи за проучване, както можеше да бъде изобразена всяка ера назад до свръхконтинента Пангея. Мюнира заведе Косач Фарадей в залата за географски карти веднага щом той дойде следващата вечер, но не му каза защо.

— Угодете ми — помоли.

И той отново демонстрира онова странно съчетание от раздразнение и безгранично търпение, когато я последва към въпросната зала. Тя докосна няколко клавиша и глобусът се промени. Сега приличаше на холографско кълбо от черна прежда с диаметър три метра.

— Какво гледам? — попита Фарадей.

— Маршрути за полети — отвърна тя. — За последните петдесет години въздухоплаване, като всеки полет е представен с дебелина от микрон. — Тя завъртя кълбото. — Кажете ми какво виждате.

Фарадей й хвърли добродушен поглед, очевидно малко изненадан, че Мюнира се държи, сякаш тя е менторът, но се включи в играта.

— Полетите са най-гъсти около главните заселени центрове — коментира той.

— Какво още?

Той заработи с клавиатурата и обърна кълбото така, че да бъдат видими полюсите, отбелязани с малки бели точки като на детска рисунка с боички.

— Трансконтиненталният въздушен трафик все още е доста натоварен над Северния полюс, но полетите са по-рехави над Антарктика, при все че там има много населени региони.

— Продължете да гледате — поръча Мюнира.

Той върна глобуса към нормалния му наклон и го нагласи на малко по-бързо въртене.

Накрая го спря над Тихия океан.

— Ето! — каза. — Синьо петно…

— Бинго! — възкликна Мюнира. Тя отстрани линиите на полетите и уголеми малкото петно океан.

— Нито един самолет не е летял над този участък от Тихия океан през петдесетте години, които проучвах. Обзалагам се, че никакви самолети не са пресичали въздушното му пространство още от основаването на Форума на Косачите.

Островите на Микронезия бяха на запад от участъка, а Хаваите — на изток. Но самият участък беше просто празно море.

— Интересно — промърмори Косач Фарадей. — Сляпо петно.

— И ако е такова — добави Мюнира, — то е най-голямото в света. А ние сме единствените, които знаем за него.