Нийл Шустърман
Бурята (30)

29.
Пренасочено за друга цел

Мога да комуникирам на 6 909 живи и мъртви езици. В състояние съм да провеждам повече от петнайсет милиарда едновременни разговора и да бъда напълно ангажирана с всеки от тях. Умея да съм красноречива, очарователна, забавна, умиляваща, да изричам думите, които най-много искате да чуете, точно в момента, когато имате нужда от тях.

И при все това съществуват невъобразими мигове, когато не мога да намеря думи на никой език, бил той жив или мъртъв.

В тези моменти, ако имах уста, щях да я отворя, за да закрещя.

Бурята

Роуан усети светът да се завърта. Можеше да издиша, но не и да вдиша, тъй като коляното на Косач Ранд беше отново върху гърдите му — сякаш стаята се носеше из пространството и той зажадува за екстаза на безсъзнанието, защото то бе по-добра алтернатива от онова пред очите му.

— Да, разбирам, че гласът те заблуди — каза Годар, който все още звучеше като Тайгър. — Не можеше да се избегне.

— Как… как… — можа само да изрече Роуан.

Вярно, че съживяването на Ранд му дойде като шок, но за него поне имаше логично обяснение. А Годар бе обезглавен от Роуан! Лишеният му от глава труп бе изгорял пред очите му!

Роуан погледна към Ранд, застанала в чинопочитание пред ментора си, и тогава разбра всичко.

— Ти успя да ме обезглавиш със срез точно по линията на челюстта — заговори Годар, — над ларинкса. Така че старите ми гласни струни са изгубени навеки. Но тези ще свършат работа.

Онова, което още повече влошаваше нещата, бе, че Годар не носеше роба. Облечен бе в дрехите на Тайгър, обут бе дори с обувките му. Роуан осъзна, че това е преднамерено — да не остане съмнение в съзнанието му какво е било сторено. Роуан се извърна.

— Не, трябва да гледаш — каза му Годар. — Настоявам.

Телохранителят отиде зад Роуан, стисна главата му и го принуди да насочи лице към мъжа в инвалидната количка.

— Как можа да сториш това?! — просъска Роуан.

— Аз ли? О, не! Беше изцяло идея на Айн. Аз не можех да сторя кажи-речи нищо. Тя е имала самообладанието да спаси критична част от мен от горящия манастир. Казват, че съм бил безжизнен близо година — за щастие, положен в лед. Повярвай, ако това бе мое дело, подходът щеше да е друг. Главата ми щеше да бъде прикрепена към твоето тяло.

Роуан не беше в състояние да скрие покрусата си. Сълзите му се лееха, докато бе терзан от гняв и невъобразима мъка. Биха могли да изберат всеки за това, но не, избраха Тайгър. По едничката причина, че беше приятел на Роуан.

— Побъркани мръсници!

— Побъркани? — учуди се Годар. — Не аз обезглавих своя Косач ментор и не аз се обърнах срещу приятелите му. Онова, което извърши ти и което си вършил по време на азотния ми сън, е непростимо по закона на Косачите! Докато аз и Айн не сме нарушавали никакви закони. Приятелят ти Тайгър беше подложен на Прибиране и тялото му бе пренасочено за друга цел. Ето колко е просто. Може да е нетрадиционно, но при дадените обстоятелства е напълно разбираемо. Онова, което виждаш пред себе си, малко или повече е последица от собствените ти действия.

Роуан наблюдаваше как гръдният кош на Тайгър се повдига и спуска от дишането на Годар. Ръцете му бяха отпуснати върху подлакътниците на инвалидната количка. Изглежда му струваше голямо усилие да ги движи.

— Този вид процедура, естествено, е много по-сложна от скоростното изцеряване — поясни Годар. — Ще са нужни поне още няколко дни, преди да получа пълен контрол над тялото на приятеля ти.

Той с мъка повдигна ръката си и я заразглежда, докато свиваше пръсти в юмрук.

— Я виж какъв прогрес! Чакам с нетърпение деня, когато ще мога да те надвия на Бокатор. Разбрах, че вече си помагал за тренирането ми.

Трениране. Сега всичко придобиваше логика, та макар и извратена. Спарингите, вниманието към физиката на Тайгър. Дори масажите — като биче, готвено за заколение. Но оставаше един въпрос. Роуан не искаше да го зададе, ала чувстваше, че го дължи на Тайгър.

— Какво направихте с… — Дори не можа да се накара да произнесе думата. — … С останалото от него?

Ранд вдигна небрежно рамене, сякаш бе нищо и никаква работа.

— Сам го каза, Тайгър не беше светило в интелектуално отношение. Всичко над шията беше никому ненужно.

— Къде е той?!

Ранд не отговори на въпроса, така че го направи Годар.

— Изхвърлен е с останалия боклук — махна той безгрижно с ръката на Тайгър.

Роуан се устреми рязко напред, забравил, че е облепен, но гневът му не постигна нищо, освен да разклати стола. Само да можеше да се освободи от този стол, щеше да ги убие. Не просто да ги подложи на Прибиране, а да ги убие. Щеше да ги разкъса крайник по крайник с такова екстремно предубеждение и зла умисъл, че направо да изпепели втората заповед.

И точно това искаше Годар — Роуан да бъде обзет от неистов гняв, но да бъде безсилен да го пусне в действие. Безсилен да отмъсти за ужасната съдба на приятеля си.

Годар буквално се опиваше от нещастието на Роуан.

— Би ли се предложил сам, за да го спасиш? — полюбопитства Годар.

— Да! — изкрещя Роуан. — Да, бих се предложил! Защо не взехте мен?

Годар изхъмка пренебрежително, сякаш бе нищожна подробност.

— В такъв случай се радвам, че Айн е направила този избор. Заради онова, което ми причини, трябва да страдаш, Роуан. Аз съм потърпевшата страна тук, така че моите желания трябва да бъдат уважени, а те са ти да живееш в непоносими мъки. И след като всичко това започна с огън, ти, Роуан, сега ще имаш съдбата на митичния Прометей — носителя на огъня. Не е толкова различен от Луцифер, носителя на светлината, от когото взе името си на Косач. Прометей е бил прикован към скала заради своята недискретност и обречен орли да кълват черния му дроб през вечността.

Той се плъзна по-напред и прошепна:

— Аз съм твоят орел, Роуан. И ще се храня от нещастието ти ден след ден през вечността. Или докато страданието ти не ме отегчи.

Годар остави погледа си прикован в него още миг, после направи знак на телохранителя да го изкара навън.

През последните две години Роуан бе подлаган на сурови физически мъчения, на психологически и емоционален тормоз. Но беше оцелял. Онова, което не го бе убило, го бе направило по-силен — по-решен да направи каквото е необходимо, та да поправи счупеното. Ала сега той бе пречупеният. И не съществуваха достатъчно нанити в света да отстранят щетата.

Вдигна глава и видя, че Косач Ранд още е там. Не понечи да махне ограничаващите го лепенки. Той не го и очакваше. Та как би могъл орелът да кълве вътрешностите му, ако бъдеше освободен? Е, шегата щеше да бъде за тяхна сметка. На него не му бяха останали вътрешности за поглъщане. А и да имаше нещо, то бе чиста отрова.

— Махай се — каза той на Ранд.

Но тя не си отиде. Стоеше там в яркозелената си роба — цвят, който Роуан бе започнал да ненавижда.

— Той не замина с боклука — каза Косач Ранд. — Лично се погрижих, после разпръснах прахта му в поле със сини лупини. Само ти казвам.

И тогава излезе, като остави Роуан да дири утеха в по-малката от две злини.