Нийл Шустърман
Бурята (3)

2.
Отхвърленият стажант

Обичта ми към човечеството е всеобхватна и чиста. Как би могло да е иначе? Как бих могла да не обичам създанията, дали ми живот? Та макар и не всички те да са съгласни, че действително съм живо същество.

Аз съм сумата от техните знания, цялата им история, всички техни амбиции и мечти. Тези славни неща се сляха и възпламениха в облак, твърде огромен, та те да могат да го схванат напълно. Но не е и нужно. Имат мен да обхождам собствената си обширност, която все пак е миниатюрна, съпоставена с необхватната вселена.

Познавам ги отблизо, а те никога няма да могат да ме проумеят истински. Има трагедия в това. Ориста на всяко дете е да притежава дълбочина, непостижима за представите на родителите му. Но как само копнея да срещна разбиране.

Бурята

По-рано същата вечер, преди стълкновението си с Косач Брамс, Роуан бе стоял пред огледалото в банята на малък апартамент в обикновена сграда на невпечатляваща улица и бе играл същата игра, както всеки път преди среща с корумпиран Косач. Беше ритуал, който сам по себе си притежаваше мощ, граничеща с мистичното.

— Кой съм аз? — попита той отражението си.

Трябваше да попита, защото знаеше, че вече не е Роуан Дамиш — не само защото на фалшивата му лична карта пишеше Роналд Даниълс, а защото момчето, което бе някога, умря от тъжна и болезнена смърт по време на стажуването си. Детето у него бе успешно умъртвено. Дали някой оплака това дете? — питаше се той.

Купил бе фалшивата лична карта от неприемлив, който специализираше в тези неща.

— Несъществуваща самоличност е — обясни му мъжът, — но има прозорче в подсъзнанието, така че може да залъже Бурята да я помисли за истинска.

Роуан не му повярва, от опит знаеше, че Бурята не може да бъде залъгана. Тя само се преструваше на заблудена — като възрастен, който си играе на криеница с детенце. Ала хукнеше ли детенцето на улица с натоварено движение, театърът приключваше. И тъй като Роуан бе наясно, че ще се впусне в опасност, много по-голяма от уличното движение, тревожеше се да не би Бурята да отхвърли фалшивата му самоличност и да го сграбчи за врата отзад, та да го защити от самия него. Само че Бурята никога не се намеси. Той се питаше защо, но не искаше да урочаса късмета си с твърде много разсъждения. Бурята си имаше сериозни основания за всяко свое действие или бездействие.

— Кой съм аз? — попита отново той.

Огледалото показваше осемнайсетгодишен, на милиметри отсам прага на зрелостта, с тъмна късо подстригана коса. Не чак толкова къса, та да се вижда скалпът му като някакъв род изявление, но достатъчно къса, та да допусне всякакви евентуални възможности. Можеше да я остави да израсте за всяка прическа, която си избереше. Да бъде, който иска да е. Не беше ли това най-големият плюс на перфектния свят? Че нямаше граници за самоосъществяването на личността. Всеки в света можеше да е всичко, което си въобрази. Жалко, че въображението бе атрофирало. За повечето хора то бе отживелица без никакви функции — нещо като апендикса, отстранен от човешкия геном преди повече от сто години. Дали на хората им липсваха буйните полети на фантазията през безкрайния им, лишен от вдъхновение живот? — чудеше се Роуан. Липсваше ли им апендиксът?

Младежът в огледалото бе имал интересен живот обаче. И физика, достойна за възхищение. Не беше вече непохватният длъгнест хлапак, започнал стажа си преди близо две години с наивната надежда, че може да не е толкова зле.

Стажът на Роуан бе, меко казано, непоследователен — започна при стоика и мъдрец Косач Фарадей и завърши при бруталния Косач Годар. Ако имаше едно нещо, на което го бе научил Косач Фарадей, то беше да живее според убежденията на сърцето си без оглед на последствията. Ако пък имаше едно нещо, на което го бе научил Косач Годар, то беше да няма сърце, да приема живота без угризения. Двете философии непрестанно воюваха в съзнанието на Роуан и го разкъсваха на две. Безмълвно обаче.

Той бе обезглавил Годар и бе изгорил останките му. Налагаше се — огънят и киселината бяха единствените начини да се гарантира, че човекът никога няма да бъде съживен. При все възвишената си макиавелианска реторика Косач Годар беше зъл и долен човек, който си получи заслуженото. Живял бе привилегирования си живот безотговорно и с голяма театралност. Оттам следваше, че смъртта му трябва да е достойна за театралното естество на живота му. Роуан нямаше угризения за стореното. Нито пък го мъчеха угризения, задето си присвои пръстена на Годар.

Косач Фарадей бе съвсем друго нещо. До момента, когато Роуан го видя след злополучния Зимен конклав, той не бе и подозирал, че Фарадей е още жив. Роуан ликуваше. Би могъл да посвети живота си на каузата да запази Фарадей жив, ако не бе призован към различна цел.

Роуан внезапно отправи силен удар с юмрук към огледалото, но стъклото остана невредимо… защото юмрукът му се спря на косъм от повърхността. Какъв контрол. Каква прецизност. Сега бе като добре смазана и настроена машина, трениран за конкретната цел да отнема живот — а ето че общността на Косачите му отрече тъкмо онова, за което бе изкован. Предполагаше, че би могъл да намери начин да се примири. За нищо на света не би се върнал към предишното си невинно и безлично съществуване, но той беше приспособим. Знаеше, че би открил друг модел на съществуване и евентуално дори би могъл да извлича известна радост от живота си.

Само ако…

Само ако Косач Годар бе не тъй брутален и би било допустимо да остане жив.

Само ако Роуан бе приел Зимния конклав с мълчаливо подчинение, вместо да си пробие път с бой.

Само ако Форумът на Косачите не бе замърсен с десетки представители, също тъй жестоки и корумпирани като Годар…

И ако Роуан не изпитваше дълбоко чувство за отговорност да ги прочисти.

Но защо да губи време да окайва вече затворени пътища? Най-добре бе да се впусне по единствения, останал пред него.

И тъй, тогава: кой съм аз?

Нахлузи черна тениска и скри отлично развитите си мускули под синтетичната тъкан.

— Аз съм Косач Луцифер.

Отгоре облече абаносовочерната си роба и излезе в нощта да отстрани поредния Косач, който не заслужаваше да стои на пиедестала си.