Нийл Шустърман
Бурята (29)

28.
Каквото има да става

Нека бъда ясна — не всичко, вършено от мен, е перфектно. Хората бъркат състоянието на съществуване с предприеманите действия. Ще се опитам да обясня разликата.

Аз, Бурята, съм перфектна.

Това е вярно по дефиниция и не е нужно да се оспорва, защото е факт. Всеки ден обаче трябва да вземам милиарди решения и да предприемам милиарди действия. Някои от тях са дребни и незначителни — като да загася осветление, когато няма никого в стаята, с цел да спестя електричество; други решения са съществени — като да предизвикам малко земетресение, за да предотвратя голямо. Но никое от тези действия не е перфектно. Бих могла по-бързо да загася осветлението и така да спестя повече енергия. Бих могла да направя земетресението с една идея по-слабо и да не допусна ръчно изработена ваза да се разбие на пода.

Осъзнах, че има само два съвършени акта и те са най-важните, които са ми известни, но аз си забранявам да ги извършвам и ги оставям в ръцете на човечеството.

Те са създаването на живот… и отнемането на живот.

Бурята

Както в повечето средища на тоналисти в онова, в което Грейсън Толивър се озова, бяха положени старания то да изглежда много по-старо, отколкото бе всъщност. В конкретния случай сградите бяха от тухли, обрасли с бръшлян. Ала тъй като бе зима, вейките бяха голи и сухи и повече приличаха на паяжини. Той влезе през дълга колонада с пергола, обградена от скелети на розови храсти. Вероятно бе много красиво през пролетта и лятото, но сега, в средата на зимата, картината бе в пълно съзвучие с душевното му състояние.

Първата жива душа, която видя, бе жена, облечена в типичното широко конопено расо на тоналистите. Тя го приветства с усмивка и обърнати нагоре длани.

— Трябва да говоря с брат Макклауд — каза той, припомнил си какво му беше поръчала Косач Анастасия.

— Ще трябва да получите позволение от курат Мендоса — отвърна тя. — Ще отида да го повикам.

Тя се отдалечи с тъй бавна крачка, че на Грейсън му идеше да я хване и побутне напред.

Когато курат Мендоса дойде, в неговата походка поне личеше някакво усещане за спешност.

— Дошъл съм да търся убежище — обясни Грейсън. — Казаха ми да питам за брат Макклауд.

— Да, разбира се — кимна човекът, сякаш всеки ден се обръщаха към него с подобни думи.

Съпроводи Грейсън до една от сградите и до стая в нея.

На нощно шкафче имаше запалена свещ. Първото, което куратът стори, бе да я загаси.

— Настанете се удобно — каза той. — Ще съобщя на брат Макклауд, че го чакате.

Затвори вратата, но не я заключи, като остави Грейсън на собствените му мисли с възможност да си тръгне, ако пожелае.

Стаята беше спартанска. Никакви удобства освен най-нужната мебелировка — легло, стол и нощно шкафче. По стените нямаше декорация освен железен камертон, окачен над леглото, със сочещи нагоре зъбци. Наричаха го двузъбец. Беше символът на тяхната вяра. В чекмеджето на нощното шкафче имаше конопено расо, а на пода — чифт сандали. Зад загасената свещ лежеше подвързан с кожа молитвеник с гравиран върху корицата двузъбец.

Беше място, изпълнено с покой. Умиротворяващо. Непоносимо.

Той бе преминал от света без събития на Грейсън Толивър към бурните крайности, белязали съществуването на Главореза от моста, а сега бе запокитен в недрата на скуката, заплашен да бъде погълнат от нея.

„Е, поне съм още жив“ — помисли си. Макар да не бе докрай сигурен, че това е повод за радост. Пюрити бе подложена на Прибиране. Не с подменено съзнание и ново местожителство, а окончателно мъртва. Нямаше я вече и въпреки ужасния й замисъл той изпитваше болезнена мъка по нея. Копнееше да чуе предизвикателния й глас. Бе се пристрастил към нейната хаотичност. Сега трябваше да се нагоди към живот без нея, към живот и без себе си, защото кой бе той сега?

Легна на леглото, което дори беше удобно, и чака може би половин час. Питаше се дали тоналистите не прилагаха към всички политика на изчакване също като Службата за неприемливи. Накрая чу скърцането на вратата. Вече бе късен следобед и светлината от прозорчето едва му позволяваше да види, че мъжът, застанал насреща му, бе само малко по-възрастен от него самия. На едната си ръка носеше нещо като твърд калъф.

— Аз съм брат Макклауд — представи се той. — Куратът прие молбата ти за убежище. Както разбрах, питал си лично за мен.

— Приятел ми поръча така.

— Може ли да попитам кой?

— Не може.

Той се подразни малко, но пропусна репликата.

— Ще ми покажеш ли поне документа си за самоличност? — И когато Грейсън се поколеба, брат Макклауд добави: — Който и да си, каквото и да си направил, няма да те предадем на Интерфейса на властта.

— Там вече със сигурност знаят, че съм тук.

— Да — съгласи се брат Макклауд, — но присъствието ти тук е въпрос на религиозна свобода. Бурята няма да се намеси.

Грейсън бръкна в джоба си и му подаде електронната си карта, на която още лъщеше яркото червено „Н“.

— Неприемлив — подхвърли тоналистът. — Все повече такива идват при нас напоследък. Е, Главорез, тук няма значение кой си.

— Това не е името ми…

Брат Макклауд го изгледа въпросително.

— Това още нещо, за което не желаеш да говориш ли е?

— Не, просто… не си струва усилието.

— Как да те наричаме тогава?

— Грейсън. Грейсън Толивър.

— Ами добре тогава, ще си брат Толивър.

Грейсън реши, че ще преживее обръщението „брат Толивър“.

— Какво е това чудо на ръката ти?

— Нарича се гипсова шина.

— И аз ли трябва да нося такава?

Брат Макклауд се разсмя.

— Не и ако не си счупиш ръката.

— Моля?

— Помага на естествения процес на изцеление. Ние не признаваме нанитите, а за нещастие, ръката ми бе счупена от Косач.

— Сериозно? — Грейсън се подсмихна и се почуди дали не е била Косач Анастасия.

Брат Макклауд явно се ядоса от усмивката на Грейсън и започна да се държи малко по-хладно.

— След десет минути започва следобедното ни интониране. В шкафчето има дрехи за теб. Ще чакам отвън, докато се преоблечеш.

— Трябва ли да присъствам? — попита Грейсън. Интонирането не му звучеше като нещо, в което би имал желание да участва.

— Да — отсече брат Макклауд. — Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

 

 

Интонирането се провеждаше в параклис, където, след като свещите бяха загасени, почти нямаше светлина въпреки големите прозорци със стъклописи.

— Всичко ли правите на тъмно? — поинтересува се Грейсън.

— Зрението може да бъде измамно. Повече ценим другите сетива.

Разнасяше се сладникава миризма на тамян и прикриваше друга, доста неприятна, за която Грейсън скоро установи, че се разнася от съд с мръсна вода. Брат Макклауд я наричаше „първична тиня“.

— Пълна е с всички болести, за които вече имаме имунитет.

Самото интониране се изразяваше в дванайсеткратно удряне с чукче по огромния стоманен камертон, провесен в центъра, което бе изпълнено от курата. Около петдесетината присъстващи издаваха същия тон като него. С всеки удар по камертона вибрацията се засилваше и резонансът стигна до ниво, при което не че беше точно болезнен, но действаше замайващо и дезориентиращо. Грейсън не отвори уста да вокализира тона.

Куратът държа кратка реч. Брат Макклауд я нарече „проповед“. Говореше за многото пътувания по света в търсене на Великия камертон.

— Това, че не го открихме, не означава, че търсенето се е провалило, защото самото търсене е също толкова ценно колкото откриването. — Събралите се захъмкаха одобрително. — Дали ще го намерим днес, или утре, или някога изобщо, дали нашата секта ще попадне на него, или друга, е без значение, но аз вярвам от дъното на душата си, че един ден ще чуем и почувстваме Великия резонанс. И той ще спаси всички ни.

Когато проповедта свърши, присъстващите се надигнаха и поеха в колона към курата. Всеки топваше пръст в първичната тиня, допираше го до челото си и после го облизваше. На Грейсън му се повдигаше само като ги гледаше.

— Не е нужно засега да участваш в ритуала със земния съд — каза му брат Макклауд, но това бе само частична утеха.

— Засега? А защо не изобщо завинаги?

На което брат Макклауд отново отговори:

— Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

 

 

Тази нощ вятърът духаше с особена ярост и суграшица обстрелваше прозорчето в стаята на Грейсън. Бурята можеше да влияе върху времето, но не и да го променя изцяло. Или ако можеше, предпочела беше да не го прави. Поне имаше грижата, когато времето ще е лошо, да идва в по-удобни моменти. Опита се да убеди сам себе си, че суграшицата са ледените сълзи, ронени от Бурята за него. Но кого заблуждаваше? Бурята си имаше милиони по-важни неща за вършене, отколкото да оплаква неволите му. Той беше в безопасност. Беше защитен. Какво повече би могъл да иска? Всичко.

Курат Мендоса влезе в стаята му към девет-десет часа тази вечер. От коридора нахлу светлина, но щом той затвори вратата, двамата отново бяха обвити в мрак. Грейсън чу как столът изскърца жално, когато куратът седна на него.

— Дойдох да видя как си — каза той.

— Добре съм.

— На този етап, предполагам, може да се очаква само задоволяване на основните потребности — каза куратът. После лицето му бе осветено от рязката светлина на таблет.

— Мислех, че отричате електричеството.

— Няма такова нещо — отвърна куратът. — Отстраняваме светлината при нашите церемонии, а спалните помещения са тъмни, за да бъдат насърчавани обитателите им да ги напускат и да търсят общуване с останалите в общите пространства.

После обърна таблета така, че Грейсън да може да го вижда. На него имаше образи на горящия театър. Грейсън се помъчи да сдържи гримасата си.

— Това се случи преди два дни. Подозирам, че си бил замесен и Косачите те преследват.

Грейсън не потвърди, но и не отрече обвинението.

— Ако случаят е такъв — каза куратът, — не е нужно да го споменаваш. Тук си в безопасност, защото всеки враг на Косачите е наш приятел.

— Значи подкрепяте насилието?

— Подкрепяме съпротивата срещу неестествената смърт. Косачите са носители на неестествена смърт, така че одобряваме всичко, което спира остриетата и куршумите им.

После се пресегна и докосна подобните на рогца издатини на главата на Грейсън. Грейсън се отдръпна при допира му.

— Тези неща трябва да бъдат отстранени — заяви куратът. — Не допускаме телесни модификации. И главата ти ще бъде обръсната, така че косата ти да порасне с цвета, предназначен й от вселената.

Грейсън не каза нищо. Сега, след като Пюрити беше мъртва, нямаше да му липсва Главореза от моста, защото този образ му напомняше за нея. Само че не му харесваше да бъде лишен от избор по въпроса.

Мендоса се изправи.

— Надявам се да дойдеш в библиотеката или в една от стаите ни за отдих и да се срещнеш с останалите тоналисти. Знам, че искат да те опознаят по-отблизо, особено сестра Пайпър, която те посрещна при пристигането ти.

— Току-що изгубих близък човек. Не ми е много до общуване.

— Тогава непременно трябва… особено ако близкият ти човек е бил подложен на Прибиране. Ние, тоналистите, не признаваме смърт, причинена от Косач, което означава, че не ти е позволено да скърбиш.

Ето че вече му нареждаха какво му е разрешено да чувства и какво не. С последните остатъци от Главореза у него му се прииска да прати курата да върви на майната си, но вместо това каза само:

— Няма да се преструвам, че проумявам нравите ви.

— Напротив, ще се преструваш — възрази Мендоса. — Ако искаш да имаш убежище, ще намериш нова цел сред нас и ще се преструваш, докато нравите ни не станат истински твои.

— А ако това никога не се случи?

— Просто ще продължиш да се преструваш — отвърна куратът. После добави: — При мен със сигурност подейства.

 

 

На деветстотин и деветдесет километра южно от Уичита Роуан Дамиш провеждаше спаринг с Тайгър Салазар. При различни обстоятелства това би донесло удоволствие на Роуан — да се състезава с приятел в бойно изкуство, което постепенно беше обикнал — но тези принудителни конфронтации с неизвестен край все по-силно го безпокояха.

Провеждаха спаринги два пъти дневно вече от две седмици и макар Тайгър да ставаше по-добър с всеки мач, Роуан винаги печелеше. Когато не се биеха, Роуан седеше затворен в стаята си.

Тайгър, от друга страна, вече беше още по-ангажиран, отколкото преди пристигането на Роуан. Повече изтощителни бягания, повтарящи се упражнения по Бокатор, както и тренировки с всякакъв вид хладно оръжие от меч до кинжал, докато не ги почувстваше като съвършено свързани с тялото си. В края на всеки ден, след като бе натрупал неимоверна умора от усилията си, получаваше дълбочинен масаж, та напрегнатата му плът да стане гъвкава. Преди появата на Роуан масажите бяха само два-три пъти седмично, но сега станаха всекидневни, а той бе толкова изтощен, че често заспиваше на масата.

— Ще го победя — заявяваше на Косач Ранд. — Ще видиш.

— Не се съмнявам — отвръщаше тя. За човек, тъй коварен и безсърдечен, както твърдеше Роуан, тя изглеждаше много искрена.

Насред един от тези масажи изумрудената Косач Ранд влезе в помещението и нареди на масажиста да си иде. Тайгър реши, че тя ще го замести. Развълнува се при мисълта, че ще усети ръцете й върху тялото си, но за негово разочарование тя изобщо не го докосна.

Просто каза:

— Време е.

— Време за какво?

— Да си получиш пръстена. — Изглеждаше някак меланхолична по този повод. Тайгър си помисли, че се досеща защо.

— Знам, че не искаше да ми го дадеш, преди да съм победил Роуан…

— Нямаше как — отвърна тя.

Той се изправи и сложи халата си, без да прояви ни най-малко стеснение пред нея. А и защо да се стеснява? Нищо от себе си не искаше да скрие от тази жена — нито външно, нито отвътре.

— Би могъл да си модел на Микеланджело.

— Това би ми харесало — каза той, докато връзваше халата си. — Да бъда изваян от мрамор.

Тя се приближи, наведе се към него и му подари лека целувка. Толкова лека, че устните й едва докоснаха неговите. Тайгър си помисли, че може да е прелюдия към нещо повече, но тя се отдръпна.

— Имаме работа утре рано сутринта. Наспи се хубаво.

— Каква работа?

Тя му отправи почти незабележима усмивка.

— Не може да получиш пръстена си без поне мъничка церемония.

— Роуан ще присъства ли?

— По-добре да не присъства.

Тя беше права, разбира се. Нямаше нужда да натрива носа на Роуан с факта, че той самият не беше избран. Но Тайгър наистина възнамеряваше да стори онова, което бе обещал — в мига, щом получи пръстена, да даде имунитет на Роуан.

— Надявам се — промълви той, — щом пръстенът вече бъде на ръката ми, да погледнеш на мен другояче.

Тя впери продължителен поглед в очите му и това размекна мускулите му по-силно от мачкането на масажиста.

— Сигурна съм, че нещата ще бъдат различни — каза му тя. — Бъди готов утре точно в седем.

След като тя си тръгна, той си даде миг за въздишка на удовлетворение. В свят, където задоволяването на потребностите бе гарантирано, не всеки получаваше задоволяване на желанията си. При Роуан със сигурност не се беше получило. А до неотдавна на Тайгър дори не му бе хрумвало да си пожелае да бъде Косач. И ето че сега предстоеше да се случи, той знаеше, че е прав, и за пръв път, откакто се помнеше, изпита огромно задоволство от посоката, в която бе поел животът му.

 

 

Роуан не бе изведен за спаринг на следващия ден, нито на по-следващия. Единствените му посетители бяха пазачите, които носеха храната и прибираха подноса, след като я изядеше.

Броил бе дните от пристигането си насам. Старовремските празници бяха дошли и отминали без никаква следа от празнична атмосфера в пентхауса. Беше последният ден от годината. Той дори не знаеше как щеше да се нарича новата година.

— Годината на раптора^[1] — отвърна му един от пазачите, когато го попита, и с надежда той да се смили и да даде повече информация, Роуан поиска да узнае:

— Какво става? Защо Тайгър и Косач Ранд не ме повикаха за спаринг? Не ми казвай, че не ме искат вече за своя Бокатор кучка.

Но и да знаеше, пазачът не пожела да му отговори.

— Яж и толкова — отсече. — Имаме строги заповеди да не те оставяме да гладуваш.

Късно следобед на втория ден, прекаран в самота, Косач Ранд влезе при него с двама телохранители.

— Ваканцията трябва да е свършила — подхвърли Роуан, но изумрудената Косач Ранд не бе настроена за бъбрене.

— Сложете го на стола — нареди тя на пазачите. — Не искам да е в състояние да мръдне и на сантиметър.

И тогава Роуан зърна ролка плътно тиксо. Да бъде вързан за стола беше едно, но облепен с плътно тиксо бе по-лошо.

„Това беше — каза си. — Тренирането на Тайгър е приключило и каквото и да се кани да стори тя с мен, ще стане сега.“ И Роуан направи своя ход. Когато телохранителите понечиха да го хванат, той се развихри в серия от брутални удари, които оставиха единия със счупена челюст, а другия — проснат на пода и борещ се за въздух. Но преди да е успял да се втурне към вратата, Ранд му се нахвърли, прикова го към пода и толкова силно притисна коляно към гърдите му, че му бе невъзможно да диша.

— Ще се оставиш да бъдеш обездвижен или ще те пратя в безсъзнание и пак ще се получи същият резултат — заяви му тя. — Само че стигне ли се дотам, ще се погрижа зъбите ти отново да бъдат избити.

И когато той бе вече на ръба да изгуби съзнание, тя отстрани коляното си от гърдите му. Беше достатъчно омаломощен, та да ги улесни да го приковат към стола.

И го оставиха там повече от час.

С тиксото беше много по-зле, отколкото с въжетата, с които го бяха овързали в дома на Косач Брамс. То ограничаваше гръдния му кош и допускаше само плитко дишане. Ръцете и краката му не можеха да помръднат и на милиметър, колкото и да се стараеше да разхлаби лентата.

Слънцето залезе и остави само градските светлини на Сан Антонио и бледото сияние на изгряващата луна да хвърлят синкави отблясъци и издължени сенки в стаята.

Накрая вратата се отвори и един от пазачите вкара някого, седнал на нещо като стол с колелца от двете страни. Зад тях се появи Косач Ранд.

— Здравей, Роуан.

Беше Тайгър. Силуетът му се очертаваше на светлината, идваща от коридора, беше в контражур и Роуан не можеше да види лицето му, разпозна го само по гласа. Звучеше уморен и дрезгав.

— Какво става, Тайгър? Защо Ранд ми причини това? И в какво си седнал, да му се не види?

— Нарича се инвалидна количка — Тайгър избра да отговори само на третия въпрос. — От Епохата на смъртните е. В наши дни няма особена нужда от такива, но днес се оказа полезна.

Имаше нещо странно в говора на Тайгър — не само гласът му бе дрезгав, а и ритъмът бе друг, както и подборът на думи и начинът му да ги изговаря пределно ясно.

Тайгър размърда ръката си и на лунната светлина нещо проблесна върху нея. Роуан нямаше нужда да му се обяснява какво е.

— Получил си пръстена си.

— Да — отвърна Тайгър. — Получих го.

Роуан усети тежест и гадене под лъжичката. Напираше да изскочи нагоре. Отчасти знаеше откъде иде чувството, просто не допускаше да стигне до съзнанието му — сякаш като не мислеше за това, можеше да пропъди мрачната истина. Но просветлението бе само на миг отстояние.

— Айн, не мога да стигна до ключа за лампата, би ли го натиснала?

Тя се пресегна, включи осветлението и реалността на ситуацията блъсна Роуан с все сила… защото макар седящият в инвалидната количка да бе Тайгър Салазар, не Тайгър Салазар виждаше Роуан пред себе си.

Виждаше усмихнатото лице на Косач Годар.