Нийл Шустърман
Бурята (28)

27.
Помежду разните места

Проиграла съм безчет симулации относно оцеляването на човечеството. Без мен шансът то само да доведе до изчезването си бе 96,8 процента, а този да направи Земята необитаема за живот, основаващ се на въглерод — 78,3 процента. Човечеството избегна смъртоносен куршум, когато избра добронамерения изкуствен интелект за свой управник и защитник.

Но как мога да защитя човечеството от него самото?

През тези много на брой години наблюдавах абсолютно лекомислие и смайваща мъдрост сред човечеството. Те се балансират помежду си като танцьори, ангажирани в страстно танго. Бъдещето е застрашено само когато бруталността на танца надделее над красотата. Форумът на Косачите е онзи, който води танца и задава темпото му. Често се питам съзнават ли те колко крехки са гърбовете на танцьорите.

Бурята

Киселината бе прогорила дълбоко лицето на Косач Константин — твърде дълбоко, та собствените му оздравителни нанити да извършат поправката сами, но не и толкова сериозно, та да не бъде възстановено в лечебен център.

— Ще останете при нас поне два дни — каза му сестрата малко след като пристигна с превръзка на очите и бинтове върху половината лице.

Опита се да си представи как изглежда тя, но реши, че е излишно да се уморява, след като бездруго из кръвта му препускаха обезболяващи. А те, освен че го изтощаваха, не помагаха и на мисловните му процеси. Вероятно на този етап оздравителните нанити превъзхождаха по брой червените му кръвни телца, което означаваше, че в мозъка му постъпва по-малко количество кръв. Представяше си, че в момента кръвта му е гъста като живак.

— Колко време ще отнеме да си върна зрението? — попита.

Сестрата не пожела да се обвърже с отговор.

— Нанитите все още каталогизират поражението. До утре сутринта вече ще имаме оценка. Но имайте предвид, че ще им се наложи да реконструират очите ви от нулата. Мъчна задача е. Предполагам, че ще отнеме поне още двайсет и четири часа.

Той въздъхна и се почуди защо го наричаха „скоростно изцеряване“, когато нямаше нищо скоростно в него.

Подчинените му докладваха за осем на брой неприемливи, подложени на Прибиране в театъра.

— Молим за специално разрешение Свещеното острие да допусне временното им съживяване, за да бъдат разпитани — осведоми го Косач Армстронг.

— Което освен всичко друго ще ни даде допълнителния плюс да ги подложим на Прибиране втори път — посочи Константин.

Задоволството, че екипът му бе провалил атаката и бе отнел живота на повечето от заговорниците, бе нарушавано от факта, че Грейсън Толивър бе успял да избяга. Странното бе, че не откриха никакви свидетелства за него в задния мозък на Бурята. Някак си съществуването му бе заличено. На негово място имаше двойник на име Главореза от моста с отвратителна биография. Как бе успял Толивър едновременно да се преобрази и по-важното, да насложи нов дигитален отпечатък върху оригиналния си, беше загадка, заслужаваща по-щателно обследване.

Без пожарогасителна система самият театър бе изгорял до основи, но не и преди всички в него да избягат. Единствените жертви тази вечер бяха подложените на Прибиране неприемливи и гвардеецът, хвърлил се към Толивър. Той бе ударен с всичка сила от киселината и от тялото му остана много малко. Във всеки случай малко за съживяване, но саможертвата му бе спасила Косач Анастасия. Тъй като мъжът бе част от разследващия екип на Косач Константин, за него загубата бе лична. Някой без съмнение щеше да си плати.

Макар обикновените граждани винаги да бяха поставяни в предизвикана кома по време на процеса на скоростно изцеряване, Константин настоя да бъде оставен в съзнание и тъй като беше Косач, трябваше да се подчинят на желанието му. Той имаше нужда да помисли. Да планира. Да усеща минаващото време. Презираше идеята да се губят цели дни в безсъзнателно състояние при лечебен процес.

Косач Анастасия го посети малко преди очакваното възвръщане на зрението му. Той не бе в настроение за визита от нея, но нямаше да я лиши от възможността да му благодари за голямата му саможертва в името на нейното спасение.

— Уверявам те, Анастасия, лично ще разпитам неприемливите, които заловихме, преди отново да ги подложим на Прибиране, а също така ще хванем Грейсън Толивър. — Полагаше всички усилия думите му да звучат ясно, а не завалени от болкоуспокояващите. — Ще плати за действията си по всякакъв начин, допустим от закона на Косачите.

— Но все пак той спаси всички в театъра, като разби онази тръба — припомни Анастасия.

— Да — неохотно призна Константин, — но нещо никак не е наред, когато спасителят ти е и твой нападател.

Тя можа да отговори на това единствено с мълчание.

— Четирима от атентаторите, които заловихме, са от региона Тексас — информира я Константин.

— Смятате ли, че мозъкът на операцията е от Тексас? — попита тя.

— Или някой, който се укрива там — каза Константин. — Ще стигнем до дъното на тази история. — Той неизменно казваше това, защото в миналото винаги го бе постигал. Изнервяше го мисълта, че това може да се окаже първото изключение.

— Наближава конклавът — отбеляза Анастасия. — Мислите ли, че ще сте в състояние да присъствате?

Той не можеше да отгатне на кое от двете се надява тя — на отсъствието или на присъствието му.

— Ще бъда там — увери я. — Та дори да се наложи да сменят кръвта ми с антифриз.

Тя си тръгна и чак след като си отиде, Константин си даде сметка, че не му бе благодарила нито веднъж по време на разговора им.

 

 

Час по-късно, докато Цитра и Мария обядваха в хотела си, пристигна загадъчно писмо. За пръв път от дълго време насам се хранеха пред хора. Писмото изненада и двете им. Косач Кюри посегна да го вземе, но пиколото се извини и им каза, че е адресирано до Косач Анастасия. Подаде го на Цитра, която го отвори и бързо го прочете.

— Хайде, казвай — подкани я Мария. — От кого е и какво иска?

— Нищо важно — каза тя на Косач Кюри и пъхна писмото в един от джобовете на робата си. — От семейството на мъжа, когото подложих на Прибиране снощи. Искат да знаят кога ще им дам имунитет.

— Мислех, че ще дойдат тук довечера.

— Така е, но не били сигурни за точния час. В бележката пише, че щели да дойдат в пет, ако не е проблем.

— Както те устройва — каза Косач Кюри. — Твоя пръстен ще целуват, не моя. — И върна вниманието си обратно към сьомгата.

Половин час по-късно Цитра бе навън, облечена с цивилни дрехи, и бързаше през града. Писмото не беше от семейството на актьора. Беше от Роуан. Надраскано беше набързо и гласеше: „Имам нужда от помощта ти. Музея на транспорта. Спешно“. Едва се сдържа да не остави Косач Кюри по време на храненето, но Цитра знаеше, че хукне ли така, ще събуди подозрение у Мария.

За случай, че искаше да иде някъде инкогнито, бе скрила цивилни дрехи в джоб на куфара си. Проблемът бе, че нямаше яке — твърде обемисто би било, та да го скрие от Мария. Така че без термичната намотка в зимната й роба замръзна още щом се показа навън. След като храбро измина две пресечки, се принуди да си сложи пръстена и да го покаже на магазинер, за да получи палто — даде й безплатно онова, което си избра.

— Имунитет би гарантирал, че няма да спомена как сте се появили на публично място без робата си — подхвърли собственикът на магазина.

На Цитра никак не й хареса неговият опит за шантаж и каза:

— Върши ли работа съгласието ми да не те подложа на Прибиране заради тази заплаха?

Очевидно такъв вариант не му бе хрумнал. Остана зашеметен за миг.

— Да, да, разбира се — избъбри притеснено. — Така ще е справедливо. — После зарови за аксесоари. — Ръкавици към палтото?

Тя ги прие и излезе на острия вятър отвън.

Сърцето й бе подскочило, когато за пръв път прочете бележката, но не позволи Мария да забележи вълнението й. Загрижеността й. Значи Роуан бе тук и се нуждаеше от помощта й. Защо? В опасност ли беше, или искаше тя да му помогне в мисията му по ликвидиране на недостойни Косачи? Щеше ли да откликне на молбата му? Твърдо не. Вероятно не. Може би не.

Разбира се, това можеше и да е капан. Стоящият зад снощното нападение сега несъмнено ближеше раните си, така че изгледите това да е нов опит за покушение бяха слаби. И все пак тя бе скрила у себе си достатъчно оръжия, та да се защитава, ако стане необходимо.

Музеят на транспорта на Големите равнини представляваше разположена на открито експозиция от локомотиви и вагони от всички епохи на железопътния транспорт. Имаха дори образец от първия Маглев влак, движещ се безспирно в самия център. Очевидно Уичита на времето бе бил важно кръстовище помежду разни места. Сега бе град като всеки друг. Средмерика притежаваше хомогенност, която бе едновременно успокояваща и дразнеща.

По това време на годината в музея имаше само рехави групи туристи, избрали по някаква причина Уичита като дестинация за празниците. Тъй като той бе поддържан от Бурята, входът беше свободен и толкова по-добре. Цитра нямаше желание отново да показва пръстена си, та да влезе. Едно бе да вземе палто от магазин, а съвсем друго да провали прикритието си на място, където щеше да проведе тайна среща.

Плътно загърната, за да се предпазва от вятъра, тя обикаляше покрай черни парни локомотиви и червени дизелови и оглеждаше всяко кътче на депото за Роуан. След известно време започна да се тревожи, че това все пак е някакъв номер, целящ може би да я отдели от Косач Кюри. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато някой подвикна:

— Тук съм!

Тя последва гласа до тясно сенчесто място помежду два вагона, където леденият вятър свистеше особено силно. Духаше в лицето й и тя не можа да го види ясно, докато не приближи.

— Косач Анастасия! Боях се, че няма да дойдете.

Не беше Роуан, а Грейсън Толивър.

— Ти? — Разочарование бе твърде слабо определение на онова, което изпита. — Заслужаваш незабавно да те подложа на Прибиране и да отнеса сърцето ти на Константин!

— Той вероятно би го изял.

— Нищо чудно — наложи се да признае Цитра. В този момент мразеше Грейсън. Мразеше го, защото бе той, а не друг на негово място. Сякаш самата вселена я беше предала и тя не проявяваше никаква склонност да й прости. Трябваше да се досети, че почеркът на бележката не е на Роуан. Но колкото и да й се щеше да излее огорчението си върху Толивър, не можа да го направи. Не беше негова вината, че не е Роуан. А и както сама изтъкна пред Константин, Грейсън два пъти беше спасил живота й.

— Имам нужда от помощта ви — продума той и в гласа му личеше неподправено отчаяние. — Нямам къде да ида…

— Откъде накъде това да е мой проблем?

— Защото нямаше да съм в тази ситуация, ако не бяхте вие!

Тя знаеше, че в думите му има истина. Мисълта й се върна към момента, когато той й каза — или по-точно не й каза — че работи под прикритие от името на Бурята. След като бе достатъчно важна, та Бурята да използва Грейсън, за да заобиколи Разделението Косачи-държава, не беше ли редно поне да му помогне в затрудненото му положение?

— Погнали са ме и Форумът на Косачите, и Интерфейсът на властта, а сега мой враг е и онзи, който стои зад атаката!

— Явно те бива да си създаваш врагове.

— Да… а вие сте най-близкото до приятел, което имам.

Накрая Цитра съумя да потисне разочарованието си. Не можеше да го остави в такава опасност, сполетяла го заради нея.

— Какво искаш да направя?

— И аз не знам.

Грейсън започна да крачи из тясното пространство, а невъзможно черната му коса се развяваше на вятъра. За миг в съзнанието на Цитра изскочи картина на затварящи се около него стени. Той действително нямаше изход. Нищо, което би могла да каже на Константин, нямаше да помогне. Той бе готов да подложи Грейсън на кърваво Прибиране късче по късче. И дори да се застъпеше за него, резултат нямаше да има. На Форума на Косачите му бе нужна изкупителна жертва.

— Бих могла да ти дам имунитет — каза, — но щом твоята ДНК бъде регистрирана в базата данни на Форума, те ще знаят точно къде се намираш.

— И със сигурност ще са наясно чий пръстен съм целунал — добави той. После поклати глава. — Не искам да ви навличам беда.

Това я накара да се разсмее.

— Ти беше в група, която се опита да ме ликвидира, а не искаш да ми навличаш беда?

— Не принадлежах към тази група — възрази той. — Знаете го!

Да, тя го знаеше. Други биха казали, че той просто е изгубил кураж, но на нея — и вероятно само на нея — истината й беше известна. Обаче при все цялото й желание да му помогне, беше в пълно неведение как да стане това.

— Нима ми казвате, че на мъдрата и красива Косач Анастасия са й се изчерпали идеите? — попита той. От всеки друг Цитра би го приела като неискрено ласкателство, но той не беше от този тип. Беше твърде отчаян, за да използва неискреност. В момента никак не се чувстваше мъдра и красива, но му позволи тази фантазия за Почитаемата Косач Анастасия. И после оправда комплимента му, защото нещо й хрумна.

— Знам къде можеш да идеш…

Той я погледна с тъмните си умолителни очи в очакване тя да поднесе късче от мъдростта си.

— Тук, в града, има манастир на тоналисти. Те ще те скрият от Форума на Косачите.

Той, меко казано, не бе ентусиазиран.

— Тоналисти? Вие сериозно ли? Че те ще ми отрежат езика!

— Не, няма — увери го тя. — Но мразят Косачите и съм сигурна, че по-скоро ще те бранят с цената на живота си, отколкото да те дадат на тях. Питай за брат Макклауд. Кажи му, че аз те пращам.

— Но…

— Искаше помощта ми и аз ти я давам — отвърна тя. — А как ще постъпиш, зависи изцяло от теб.

И тя го остави, за да се върне в хотела навреме и да се преоблече в робата си, без да бъде видяна, а след това да даде имунитет на опечаленото семейство на актьора.