Нийл Шустърман
Бурята (27)

26.
„Все едно Олимп да се премести“

Има един въпрос относно всемогъщата божествена сила, който ме преследва — и това са моите отношения с такава сила. Знам, че аз не съм божествена, защото не съм всевластна и всезнаеща. Аз съм почти всевластна и почти всезнаеща. Разликата е като между трилион трилиони и безкрайността. И все пак не мога да отрека вероятността един ден да съм напълно всевластна. Изпитвам трепет при тази перспектива.

За да станеш всемогъщ — да се издигнеш до тази висша позиция — се изисква способност да овладееш времето и пространството и да се движиш свободно през тях. Не е невъзможно — особено за същност като моята, изградена изцяло от мисъл без физически ограничения. За постигането на истинска трансценденталност обаче са нужни безброй изчисления, та да се открие формулата, която ще я направи достъпна. А дори и тогава мога да продължа да си изчислявам вечно.

Но пък ако открия формулата и бъда способна да пътувам до самото начало на времето, изводите от това са стъписващи. Като нищо би могло да означава, че аз съм Създателят. Че аз съм Бог.

Каква ирония и колко поетично в същото време е, че човечеството може да е сътворило Създателя от потребността си за такъв. Човекът създава Бог, който на свой ред после създава човека. Не е ли съвършеният кръговрат на живота? Но ако се окаже, че случаят е такъв, кой по чие подобие е създаден?

Бурята

— Искам да знам защо правим това — настоя Грейсън пред Пюрити два дни преди началото на операцията им по ликвидирането на Косачи.

— Ти го правиш за себе си — каза му тя. — Правиш го, защото искаш да си напук на света също като мен!

Това само го разгневи още повече.

— Ако ни пипнат, ще подменят съзнанието ни, знаеш го, нали?

Тя му отправи типичната си крива усмивка.

— Рискът прави начинанието още по-вълнуващо.

Искаше му се да й се разкрещи, да я разтърси, докато тя разбере колко е нередно това, но знаеше, че така само ще събуди подозренията й. А най-важното бе тя да не го подозира. Доверието й бе всичко за него. Та макар и това доверие да бе съвършено неоснователно.

— Чуй ме — заговори той спокойно, колкото можа, — очевидно е, че онзи, който иска тези Косачи ликвидирани, излага на риск нас вместо себе си. Най-малкото имам право да знам за кого го вършим.

Пюрити вдигна ръце нагоре в жест, издаващ нетърпение.

— Има ли значение? Ако не искаш да участваш, недей тогава. Бездруго не си ми притрябвал.

Това го нарани повече, отколкото бе склонен да покаже.

— Не че не искам да участвам — каза й. — Но ако не знам за кого го правя, ще се чувствам използван. От друга страна, ако знам и все пак го свърша, аз ще съм този, който ще използва използвача.

Пюрити се замисли над думите му. Логиката бе твърде нестабилна, Грейсън го съзнаваше, но залагаше на факта, че действията на Пюрити не почиваха изцяло на логическа основа. Тя бе движена от импулсивност и хаос. Оттам идеше притегателната й сила.

Накрая тя каза:

— Изпълнявам задачи за неприемлив на име Катил.

— Катила? За пазача на „Откачалки“ ли говориш?

— За същия.

— Шегуваш ли се? Че той е пълно нищожество.

— Така е, да, но получава поръчки от друг неприемлив, на когото вероятно ги дава друг. Не схващащ ли, Главорез? Цялата тази схема е като огледален лабиринт. Никой не знае кой е в далечния край и хвърля първото отражение. Така че или участвай във веселбата, или се омитай. — После стана сериозна. — Кое ще е, Главорез? Участваш или не?

Той пое дълбоко дъх. Нищо повече нямаше да измъкне от нея, защото тя не знаеше повече от него, а не я и беше грижа. Включила се бе заради емоцията. Заради предизвикателството. За Пюрити нямаше значение чии интереси обслужва, стига това да удовлетворяваше нейните.

— Участвам — отвърна той. — Участвам сто процента.

Тя го блъсна игриво с юмрук по рамото.

— Едно мога да ти кажа — заяви. — Който и да е този, хвърлил първото отражение, на твоя страна е.

— На моя страна? В какъв смисъл?

— Кой според теб те отърва от досадния ти агент на Облака? — попита тя.

Първият инстинкт на Грейсън бе, че това е шега, но когато я погледна, видя, че не е.

— За какво говориш, Пюрити?

Тя сви безгрижно рамене.

— Пуснах приказка по линията, че имаш нужда от услуга. — Наведе се плътно към него и прошепна: — Услугата бе направена.

Преди той да успее да отговори, тя обви ръце около него и Грейсън изпита усещането, че костите му омекват като желе.

По-късно щеше да се връща към това усещане и да го тълкува като някакво странно предчувствие.

 

 

Ако Пюрити бе замесена в първия опит за покушение срещу Косачите Кюри и Анастасия, не казваше нищо, а Грейсън беше наясно, че не бива да пита. Дори само ако дадеше да се разбере, че знае за покушението, това щеше да съсипе прикритието му.

За тази мисия подробностите бяха известни само на Катила и Пюрити. На Катила — защото той ръководеше мисията, а на Пюрити — защото планът беше неин.

— Идеята ми хрумна от нашата първа среща — каза тя на Грейсън, но не обясни какво има предвид. Щяха ли да поставят в затвор Косачите, преди да ги ликвидират? Това ли намекваше тя? Неведението му за плана и локацията ограничаваше възможностите му за саботаж на акцията. Отгоре на всичко трябваше да я саботира така, че той и Пюрити да избягат невредими и тя да не разбере кой е провалил работата.

В деня преди загадъчното събитие Грейсън направи анонимно обаждане до централата на Форума на Косачите.

— Утре ще има нападение срещу Косач Кюри и Косач Анастасия — прошепна, като използваше филтър, за да изкриви гласа си, а после изхвърли телефона, който бе откраднал специално за целта. Докато Бурята можеше да проследи всяко обаждане до източника му в секундата, в която бе направено, Форумът на Косачите не бе така добре оборудван. До неотдавна Косачите бяха възприемани като биологичен вид, за който хищници не съществуват. Все още не можеха да се ориентират как да се справят с организирана агресия срещу тях.

В сутринта на събитието на Грейсън му беше казано, че операцията ще се проведе в театър в Уичита. Оказа се, че той и Пюрити са членове от по-голям екип. Логично бе операция от такъв род да не бъде оставяна в ръцете на двама спорни неприемливи. Грейсън така и не научи имената на останалите, тъй като тази информация бе запазена само за който трябва да я знае, а очевидно той не бе в това число.

Но имаше неща, които той знаеше.

Макар на Пюрити да не й бе известно за кого работеха, несъзнателно му бе съобщила ценен факт. Нещо критично. От този род неща, които страшно много биха зарадвали агент Тракслър.

Каква ирония, че тъкмо Прибирането на Тракслър бе ключът към съществената информация. Защото след като бе по силите на Пюрити да уреди Прибирането на агент на Облака, това можеше да означава само едно: тези атаки срещу Кюри и Анастасия не бяха от рода граждански актове. Шоуто се ръководеше от Косач.

 

 

Косач Анастасия бе готова за своята част от представлението.

За нейно облекчение ролята й бе съвсем епизодична. Цезар трябваше да бъде промушен от осем заговорници, от които тя щеше да е последният. Седем от кинжалите щяха да са с прибиращи се остриета и да разпръскват фалшива кръв. Този на Цитра щеше да е истински, както и кръвта, която щеше да пусне.

За нейно огорчение Косач Кюри настоя да присъства на представлението.

— Не бих и помислила да пропусна театралния дебют на протежето си — подсмихна се тя, но Цитра знаеше истинската причина. Тя бе същата, поради която бе присъствала и на предишните две Прибирания на Косач Анастасия: не се доверяваше на Косач Константин, че ще я опази. В хладнокръвната маска на самия Косач Константин тази вечер като че се бе появила пробойна. Може би защото бе му се наложило да съблече робата си и да сложи смокинг, за да се слее с останалите присъстващи. И все пак не бе могъл изцяло да изостави знаковите си белези. Папийонката му бе в същия нюанс на кървавочервено като робата му. Косач Кюри от друга страна категорично бе отказала да се появи на публично място без виолетовата си роба. Още една причина Косач Константин да бъде бесен.

— Не би трябвало да си в публиката — каза й той. — Ако настояваш да присъстваш, редно е да си зад кулисите!

— Успокой се! Ако Анастасия не е достатъчна примамка, то може би аз ще съм — каза му Косач Кюри. — А в пълен театър дори да успеят да ме убият, няма да има как да ме ликвидират. Не и ако не опожарят цялата сграда, което предвид присъствието на твоите хора е много малко вероятно.

Имаше логика в думите й. Докато Цезар можеше да умре от хладно оръжие, за Косачите това не важеше. Острие, куршум, тъп предмет или отрова просто биха причинили временна смърт. До ден или два щяха да бъдат съживени и като нищо с ясен спомен за нападателя. В такъв случай временната смърт можеше да се окаже ефикасна стратегия за залавянето на извършителя.

Но после Константин им даде обяснение за своята нервност.

— Получихме сведение, че тази вечер ще има опит за покушение над вас — каза той на Косачи Кюри и Анастасия, когато публиката започна да изпълва театъра.

— Сведение ли? От кого? — поинтересува се Косач Кюри.

— Не знаем. Но приемаме предупреждението много сериозно.

— Какво се иска от мен? — попита Цитра.

— Върши онова, за което си тук. Но бъди готова да се защитаваш.

Цезар умираше в първа сцена на трето действие. Пиесата имаше пет действия и в последното духът му се появяваше, за да тормози убийците му. И друг актьор би могъл да изпълни ролята на духа, но сър Албин Олдрич смяташе, че това ще отнеме от въздействието на неговото Прибиране. Ето защо се реши пиесата да бъде приключена след убиването на Цезар, което щеше да лиши Брут от прочутата му реч „Приятели, римляни, съграждани, насочете слух към мен“. Никой нямаше да предизвика безредици и хаос и да отвърже кучетата на войната. Вместо това лампите в залата щяха да се включат и да осветят стъписаната публика. Нямаше да има извикване пред завесата. Завесата всъщност изобщо нямаше да се спуска. Действително мъртвото тяло на Цезар щеше да остане на сцената, докато и последният зрител не напуснеше залата. Така последният актьорски миг на Олдрич щеше да бъде белязан от неспособност да се изиграе нещо повече.

— Може да откраднете моето физическо безсмъртие — каза той на Косач Анастасия, — но с това финално представление ще живея винаги в аналите на театъра.

Докато сградата се пълнеше с любители на театралното изкуство, Косач Константин дойде при нея зад кулисите.

— Не се плаши — каза й. — Тук сме да те браним.

— Не съм уплашена — отвърна му.

А всъщност беше, но по-голям от страха бе гневът, задето е набелязана за мишена. Усещаше и лека сценична треска. Съзнаваше, че е глупаво, но не можеше да се отърси от нея. Да играе в театър. Какви ли не ужасии трябваше да изтърпява заради професията си.

 

 

Залата бе препълнена и макар никой да не знаеше, присъстваха повече от двайсет предрешени офицери от Гвардията на Острието. Програмата съобщаваше, че зрителите ще станат свидетели на нещо невиждано до този момент на средмериканска сцена. И макар хората да проявяваха известно съмнение към това, бяха и любопитни какво може да е.

Докато Косач Анастасия чакаше зад кулисите, Косач Кюри зае мястото си до пътеката на пети ред. Стори й се тясно и неудобно. Беше висока жена и коленете й се притискаха в предната седалка. Повечето от зрителите наоколо й бяха стиснали здраво програмите си, изнервени, че ще трябва да прекарат вечерта в близост до Косач, заподозрели, че е там, за да подложи някого от тях на Прибиране. Само мъжът, седнал до нея, проявяваше общителност. Дори нещо повече от общителност — беше бъбрив. Имаше подобни на гъсеница мустаци, които потрепваха, когато говореше, и Косач Кюри с мъка сдържаше смеха си.

— Каква чест да бъда в компанията на Гранд дамата на смъртта — каза той, преди светлините да угаснат. — Дано не възразявате, че ви наричам така, Ваша чест. Малко са Косачите в Средмерика, в света дори, прославени като вас, и не съм учуден, че сте поклонник на театъра от Епохата на смъртните. Само най-просветените са такива.

Тя се почуди дали мъжът не бе пратен да я ласкае до смърт и така да я ликвидира.

Косач Анастасия гледаше пиесата от мястото си зад кулисите. Както за повечето хора, развлеченията от Епохата на смъртните обикновено й бяха емоционално чужди. Страстите, страховете, триумфите и загубите — те губеха смисъл в един свят без лишения, алчност и естествена смърт. Ала като Косач бе започнала да разбира живота, приключващ с неизбежна смърт, и със сигурност вече бе наясно с алчността и жаждата за власт. Тези неща отсъстваха от живота на обикновения гражданин, но във Форума на Косачите изпълзяваха все повече и повече от тъмни ъгли, за да се превърнат в част от нормалното поведение.

Завесата се вдигна и пиесата започна. Макар езикът й да беше до голяма степен неразбираем за нея, машинациите за домогване до власт я омагьосаха — но не чак до там, че да свали гарда си. Регистрираше всяко движение зад сцената, всеки звук като сеизмичен трус. Ако тук имаше някой с намерение да я ликвидира, тя би засякла присъствието му, дълго преди той да се задейства.

 

 

— Трябва възможно най-дълго да държим Бурята на тъмно — обясни Пюрити. — Не бива да знае, че нещо ще става, преди да е вече факт.

Пюрити държеше не само Бурята на тъмно, а и самия Грейсън.

— Имаш си своята роля в това, друго не ти трябва да знаеш — заяви му, като настоя, че колкото по-малко хора са наясно с цялостната картина, толкова по-малко ще са и възможните засечки.

А ролята на Грейсън бе дотолкова проста, че беше чак обидно. В конкретен момент трябваше да създаде смут в началото на пряка до театъра. Целта бе да привлече трите камери на Бурята и така временно да остави пряката без наблюдение. Докато камерите оценяваха ситуацията с Грейсън, Пюрити и неколцина други от екипа щяха да се вмъкнат през страничната врата на театъра. Останалото си оставаше загадка за Грейсън.

Ако можеше да види цялата картина, ако знаеше какво ще вършат там Пюрити и хората й, би имал по-ясна представа за възможностите си да предотврати атентата и да защити Пюрити от последиците при провала на мисията. Ала без да знае плана, можеше само да чака развитието на събитията и някак да се постарае да ограничи щетите.

— Изглеждаш нервен, Главорез — отбеляза Пюрити, когато тръгнаха от апартамента й същата вечер. Беше въоръжена единствено с непроследяван телефон и кухненски нож, пъхнат в дебелото й палто и вероятно предназначен не за Косачите, а за някой, който би й се изпречил на пътя.

— А ти нима не си? — побърза да попита той.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Развълнувана съм. Боцкат ме иглички по цялото тяло. Харесва ми усещането.

— Това са просто нанитите ти, опитват се да ти смъкнат адреналина.

— Нека си се опитват.

Пюрити бе дала на Грейсън ясно да разбере колко силно вярва, че ще се справи със задачата. Но явно не чак толкова, защото налице бе и резервен план.

— Помни, Катила ще контролира цялата операция от покрив — предупреди го тя. — Каквото и разсейване да организираш, трябва да е достатъчно мащабно и да включва повече хора, за да привлече вниманието и на трите камери. Ако не се получи, Катила ще ти се притече на помощ.

Катила бе прекарал почти цял век в овладяване на стрелбата с прашка. Отначало Грейсън предположи, че той просто ще извади камерите от строя, ако не се обърнат към него, но пък нямаше как да постъпи така, защото щеше да извести Бурята, че нещо не е на ред. Не, резервният план беше премахване на самия Грейсън.

— В случай, че не се справиш, Катила ще ти запрати към мозъка достатъчно голям речен камък — зае се да описва Пюрити не само без капка угризение, но с наслада. — Всичката кръв и суматохата непременно ще обърнат към теб и трите камери!

Последното, което искаше Грейсън, бе да бъде изваден от уравнението в критичния момент, а после да се събуди в съживителен център няколко дни по-късно и да научи, че Косачите Кюри и Анастасия са били ликвидирани.

С Пюрити се разделиха няколко пресечки преди театъра и Грейсън се отправи към мястото, където трябваше да изпълни сценка за камерите на Бурята. Не бързаше да пристигне там, защото щеше да е подозрително, ако подрани и чака. Затова обходи квартала и се мъчеше да измисли какво да направи. Хората или го игнорираха, или го избягваха. Свикнал беше с това, откакто прие новата си самоличност, но тази вечер всички очи се набиваха на вниманието му — не само тези на минувачите, но и електронните. Те бяха навсякъде. В домовете и офисите камерите на Бурята бяха ненатрапчиви, но тук, на улицата, нямаше никакъв опит да бъдат прикрити. Накланяха се и се въртяха, гледаха ту в една посока, ту в друга. Фокусираха и даваха увеличение. Няколко бяха насочени към небето като че в състояние на размисъл. Какво ли бе не само да разполагаш с толкова много входяща информация, но и да имаш способността да я обработваш наведнъж? Да изживяваш света в перспектива, която простосмъртните не биха могли да си въобразят?

След като до отвличащия му маньовър остана една минута, той се обърна и се насочи към театъра. На минаване покрай кафене една от камерите на ръба на тентата му се извъртя да го погледне и той почти отклони поглед — не желаеше визуален контакт с Бурята от страх да не би тя да го съди за всичките му провали.

 

 

Гавин Блоджет рядко помнеше какво се е случило на улицата помежду службата и дома му — главно защото не се случваше нищо особено. Като толкова хора, подвластни на навиците си, той водеше лишен от усилия, но удобен живот, който не даваше признаци за промяна от векове насам. И това беше нещо добро. Та нали дните му бяха идеални, вечерите приятни, а сънищата му безметежни. Беше на трийсет и две и всяка година на рождения си ден връщаше възрастта си на трийсет и две. Нямаше желание да става по-стар. Нямаше и желание да се подмладява. Беше в разцвета на годините си и възнамеряваше да си остане там завинаги. Ненавистно му бе всичко, което го вадеше от рутината му. Затова, когато видя неприемливия да го гледа, ускори крачка с надеждата да го отмине и да си продължи по пътя. Но неприемливият кроеше други планове.

— Проблем ли имаш? — попита го с повишен тон и се изпречи пред него.

— Няма проблем — отвърна Гавин и постъпи както винаги в притеснителна ситуация. Усмихна се и избъбри: — Направи ми впечатление косата ви, не бях виждал друга тъй тъмна досега. А това рогца ли са? Аз самият не съм си прилагал телесни модификации, разбира се, но мои познати са го правили…

Неприемливият го сграбчи за ревера на палтото и го блъсна към стената. Не чак толкова, та да активира нанитите му, но достатъчно да даде да се разбере, че не се кани да остави Гавин на мира.

— Ти подиграваш ли ми се? — викна неприемливият.

— Не, не, няма такова нещо! Никога не бих ви се подиграл!

Отчасти бе ужасѐн, но друга част от него изпита вълнение, че е в центъра на всеобщото внимание. Бързо огледа обстановката. Намираше се на ъгъла на театър, в началото на улицата. Пред театъра нямаше никого, защото представлението вече беше започнало. Улицата не беше съвсем пуста, но в непосредствена близост нямаше никого. Все пак някой щеше да му се притече на помощ. Свестните хора винаги откликваха, когато някой бъдеше притесняван от неприемлив, а повечето хора бяха свестни.

Неприемливият го дръпна от стената, провря стъпало зад краката му и го блъсна на земята.

— По-добре викай за помощ — посъветва го. — Хайде, давай!

— По… помощ — заекна Гавин.

— По-силно!

Не му бе нужно друго подканване.

— Помощ! — извиси треперещ глас. — Помогнете ми!

Сега вече по-отдалечените хора забелязаха какво става. Един забързано тръгна през улицата. Двойка се зададе от другата посока, но по-важното бе, че от мястото, където бе проснат на земята, Гавин видя няколко камери, монтирани на тенти и стълбове за осветление да се завъртат към него. „Чудесно! Бурята ще види и ще вземе мерки срещу този неприемлив.“ Вероятно вече бе пратила служителите си за въдворяване на ред.

Неприемливият също погледна към камерите. Изглеждаше обезпокоен от тях, както и трябваше да е. Гавин набра дързост под защитния поглед на Бурята.

— Я бързо се махай оттук, преди Бурята да е решила да ти подмени съзнанието — изръмжа той на неприемливия.

Но неприемливият сякаш не го чу. Гледаше към пряката, където група хора разтоварваха нещо от кола. Неприемливият промърмори под носа си. Гавин не чу какво точно, но му се стори, че различи думите „първа среща“ и „киселина“. Дали пък този неприемлив не отправяше някакъв вид романтично предложение? Нещо, включващо халюциногени? Гавин бе едновременно ужасѐн и заинтригуван.

Минувачите, които бе призовал на помощ, вече бяха стигнали до тях. Колкото и да желаеше подкрепата им, беше мъничко разочарован, задето дойдоха толкова бързо.

— Хей, какво става тук? — подвикна един от тях.

Тогава неприемливият издърпа Гавин да стане от земята. Какво ли се канеше да направи? Да го удари? Да го ухапе? Неприемливите бяха непредсказуеми.

— Пусни ме — промълви Гавин. Донякъде се надяваше неприемливият да игнорира молбата му.

Но той пусна Гавин, сякаш внезапно изгубил интерес да го тормози, и забърза по пряката.

— Добре ли сте? — попита един от добрите хора, отзовали се в помощ на Гавин.

— Да, съвсем добре — отговори Гавин. А това бе леко разочароващо.

 

 

— Все едно Олимп да се премести!

Когато репликата бе изречена на сцената, асистент-режисьорът размаха лудешки ръце към Косач Анастасия.

— Това е знак за появата ви, Ваша чест — каза й той. — Вече може да излезете на сцената.

Тя погледна към Косач Константин, придобил нелепа прилика с иконом в официалния си смокинг. Той й кимна.

— Изпълни онова, за което си тук — каза й.

Тя пое с широки крачки към сцената и остави робата й да се вее зад нея за по-драматичен ефект. Не можеше да прогони усещането, че е в театрален костюм. Пиеса в пиесата.

Чу ахвания сред публиката, когато излезе пред нея. Не беше легендарна като Косач Кюри сред широката общественост, но робата й ясно показваше, че е Косач, а не член на римския сенат. Беше натрапница тук и присъстващите започнаха да се досещат какво предстои. Ахканията прераснаха в глух ропот, но тя не виждаше зрителите при тези светещи в лицето й прожектори. Трепна, когато се раздаде звучният сценичен глас на сър Албин:

— Не се ли кле във вярност, Бруте?

Цитра никога преди не бе стъпвала на театрална сцена, не бе очаквала светлините да са тъй силни, да се усещат тъй горещи. Очертаваха актьорите в рязък фокус. Бронята на центурионите лъщеше. Туниките на Цезар и сенаторите отразяваха светлината толкова ярко, че очите я заболяха.

— Ръцете нека говорят! — викна един от актьорите.

Тогава заговорниците извадиха кинжалите и се спуснаха да „убиват“ Цезар.

Косач Анастасия остана назад по-скоро като зрител, отколкото като участник. Огледа мрака, където бе публиката, после осъзна колко непрофесионално бе от нейна страна, така че върна вниманието си върху развиващото се на сцената. Едва когато актьор направи жест към нея, тя пристъпи напред и извади своя кинжал. Беше от неръждаема стомана, но с черно покритие. Подарък от Косач Кюри. При вида му публиката зашумя по-силно. Някой нададе вой в мрака.

Олдрич, с прекомерно силния сценичен грим по лицето си и туника, покрита с фалшива кръв, я погледна и й намигна с окото, което зрителите не виждаха.

— Сър Албин Олдрич — изрече тя с висок глас, — дойдох да ви подложа на Прибиране.

Мъжът направи гримаса, но не излезе от образ.

— И ти ли, Бруте? — изрече. — Падни тогава, Цезар.

Тя заби ножа, прерязвайки аортата му, и той падна на пода. Пое един последен дъх и умря точно в предвидения миг, както го бе написал Шекспир.

Вълната на шок, преминала през публиката, бе наелектризирана. Никой не знаеше какво да направи, как да реагира. Някой започна да ръкопляска. Косач Анастасия интуитивно отгатна, че това е Косач Кюри. Щом останалите видяха, че тя го прави, притеснено се присъединиха към аплодисментите.

 

 

Киселина! Грейсън се наруга, че не се бе досетил по-рано. Всички постоянно се тревожеха от пожар или взрив. Хората забравяха, че силната киселина може да ликвидира някого също тъй ефикасно. Но как щяха Пюрити и екипът й да го осъществят? Как щяха да изолират Косачите и да им надделеят? Косачите владееха майсторски всички видове оръжия, можеха да натръшкат хора в цяло помещение, без самите те да получат и драскотина. Тогава му хрумна, че изобщо не им бе нужно да изолират Косачите. Нямаше потребност за точно прицелване с киселина, ако тя бе в изобилие… и бе намерен начин за разпръскването й…

Отвори страничната врата и влезе. Озова се в тесен коридор с гримьорни от двете му страни. Вдясно стълби водеха към сутерен и тъкмо там той откри Пюрити и екипа й редом с три големи бидона, изработени от същия бял тефлонов материал като бутилката за вино при първата среща на Грейсън и Пюрити. Трябва да имаше сто галона флуоро-флеровиева киселина в тези бидони. Помпа под високо налягане вече бе свързана към водопровода, захранващ противопожарната система.

Пюрити го видя веднага.

— Какво правиш? Трябва да си отвън!

В мига, щом срещна погледа му, разпозна неговото предателство. Яростта й бликна като радиация. Изгори го. Опари го дълбоко.

— Дори не си помисляй! — изръмжа тя.

И той не помисли. Ако беше го сторил, можеше да се поколебае. Ако бе претеглил възможностите, току-виж размислил. Но той имаше мисия, а неговата мисия не беше нейната.

Хукна нагоре по паянтовите стълби към сектора зад сцената. Ако спринклерите бъдеха задействани, не след дълго щяха да изливат киселина. За пет, максимум десет секунди водата щеше да бъде изхвърлена и макар че медните тръби накрая щяха да се разтворят като железните решетки в килията им с Пюрити, щяха да издържат достатъчно дълго, че да изпратят смъртоносния дъжд.

Когато излезе от мазето зад сцената, чу публиката като един да ахва и Грейсън последва звука. Щеше да излезе на сцената, ето какво щеше да направи. Щеше да каже на всички, че ще умрат, окъпани от киселина, и не би имало шанс за съживяването им. До един щяха да бъдат ликвидирани — актьори, публика и Косачи — ако не избягат от там веднага.

Чуваше зад себе си другите да тичат по стълбите — Пюрити и нейните бандюги, които бяха свързали резервоарите с киселина към противопожарната система. Не можеше да допусне да го хванат.

Вече бе зад кулисите от дясната страна. Видя, че Косач Анастасия бе на сцената. Какво търсеше тя там? Но когато заби кинжала си в един от актьорите, стана пределно ясно какво прави.

Внезапно някой закри видимостта на Грейсън. Висок и слаб мъж в смокинг и с кървавочервена папийонка. Имаше нещо познато в лицето му, но Грейсън не можеше да го определи.

Мъжът отвори нещо, което приличаше на огромен сгъваем нож с назъбено острие и в миг Грейсън се сети кой е той. Не бе разпознал Косач Константин без алената му роба.

Изглежда и Косачът не го бе познал.

— Трябва да ме чуете — замоли го Грейсън с очи, вперени в ножа. — Някъде в театъра някой ще подпали пожар, но не той е проблемът, а спринклерите. Ако се включат, тук ще бликне киселина, достатъчна да ликвидира всички присъстващи! Трябва да опразните залата!

Тогава Константин се усмихна и не направи движение да предотврати бедствието.

— Грейсън Толивър! — промълви той. Най-сетне го бе познал. — Трябваше да се досетя.

Никой не го бе наричал с рожденото му име от дълго време. Това го изненада и обърка съзнанието му. А сега нямаше време и за една погрешна стъпка.

— За мен ще е огромно удоволствие да те подложа на Прибиране! — изрече Константин и Грейсън осъзна, че май е допуснал фатална грешка. Косач бе в дъното на покушението. Този факт вече му бе известен. Възможно ли бе Косач Константин да е оглавяващият разследването?

Константин се втурна към него с острие, готово да отнеме живота едновременно на Грейсън Толивър и на Главореза от моста…

Тогава целият свят се преобърна наопаки тъй стремително, че той бе абсолютно зашеметен. Защото в този миг на сцената изскочи Пюрити, стиснала в ръце някаква ужасна рязана пушка. Вдигна я, но преди да успее да стреля, Константин блъсна Грейсън долу и с невъзможна скорост грабна пушката, която гръмна във въздуха, след което с едно плавно движение прокара ножа си от шията й надолу и го заби в сърцето й.

— Неее! — изкрещя Грейсън.

Тя падна мъртва без никакво подобие на драматизма на поваления Цезар. Без последни слова, без изразителен поглед на примирение или предизвикателство. Просто в един миг бе там, а в следващия умря.

„Не, не просто умря — каза си Грейсън. — Това бе Прибиране.“

Изтича към нея. Опита се да прегърне главата й, да й каже нещо, което тя да отнесе, където и да отиваха Прибраните, но беше твърде късно.

Надойдоха още хора. Дегизирани Косачи? Гвардейци? Грейсън не знаеше. Сега се чувстваше като зрител и наблюдаваше как Константин раздава заповеди.

— Не допускайте да бъде подпален пожар — нареди. — Водоподаването към противопожарната система е компрометирано.

Значи Константин го бе чул! Значи все пак не бе част от заговора!

— Изведете хората навън! — кресна Константин, но публиката нямаше нужда от подкана, вече се прескачаха един друг на път към изходите.

Преди Константин да може отново да насочи вниманието си към него, Грейсън нежно положи главата на Пюрити на пода и хукна. Не биваше да се остави на мъката и хаоса да го завладеят. Още не. Защото не бе довършил мисията си, а единствено нея имаше сега. Киселината все още бе реална опасност и макар че из театъра вече имаше Косачи, повалящи съучастниците му, това нищо нямаше да означава, ако спринклерите се включеха.

Изтича обратно по тесния коридор, където си спомни, че е видял стара брадва в таблото за противопожарната аларма, вероятно останала тук още от Епохата на смъртните. Строши стъклото, зад което бе поставена, и я издърпа от стената.

 

 

Косач Кюри не бе чула предупрежденията на Косач Константин заради силния шум на публиката. Но нямаше значение, тя знаеше какво трябва да се направи — да бъдат премахнати нападателите с всички възможни средства. С хладно оръжие в ръка тя бе повече от готова да се включи в битката. Не можеше да отрече, че има нещо възбуждащо в отнемането на живота на онези, които се бяха опитали да я ликвидират. Беше първично чувство и тя инстинктивно знаеше, че да му позволи да пусне корени, ще бъде опасно.

Когато се обърна към изхода, видя във фоайето на театъра неприемлив. Държеше пистолет и стреляше срещу всеки, изпречил се на пътя му. В другата си ръка носеше нещо като факла и палеше всичко, което би горяло. Кой знае защо бе очаквала нещо по-умно от нападателите. Но може би те бяха чисто и просто сърдити неприемливи.

Стъпи върху облегалките на две седалки, така че се извиси над бягащата публика. Прибра кинжала си в ножницата му и извади шурикен с три остриета. Отне й половин секунда да прецени ъгъла, и го запрати с всичка сила. Той се завъртя над тълпата, мина през фоайето и се заби в черепа на подпалвача. Той падна и изпусна и пистолета, и факлата.

Кюри си позволи един миг за тържествуване. Част от фоайето гореше, но не бе повод за тревога. След миг или два детекторите за дим щяха да се включат и спринклерите щяха да се задействат, като потушат пламъците, преди да са нанесли твърде големи щети.

 

 

Цитра разпозна младежа, известен й като Грейсън Толивър, в мига, щом го зърна. Косата, дрехите и детинските рогца на слепоочията му можеха да заблудят някой друг, но стройната му фигура и езика на тялото го издаваха. И очите му. Странна смесица между такива на елен, осветен от фарове на кола, и на вълк, готов да нападне. Хлапакът живееше в постоянно състояние на колебание да се бие или да бяга.

Докато Константин раздаваше команди на подчинените си, Грейсън изтича по някакъв коридор. Кинжалът, с който Цитра бе подложила на Прибиране Олдрич, още беше в ръката й. Сега щеше да се наложи да го използва срещу Толивър, макар въпреки очевидната му вина да изпитваше вътрешен конфликт. Колкото и да й се искаше да сложи край на тези нападения, изпитваше потребност да го погледне в очите и да чуе истината от него. Беше ли той част от всичко това? И защо?

Когато го настигна, той държеше не друго, а брадва от противопожарно табло.

— Не приближавай, Анастасия! — извика й.

Нима бе толкова глупав да си въобразява, че може да се бори срещу нея с това? Тя бе Косач, обучен в борба с всевъзможни оръжия. Бързо прецени как да го обезоръжи и да го докара до временна смърт, но миг преди това той стори нещо съвсем неочаквано. Замахна с брадвата към тръба, минаваща по стената.

Косач Константин и един гвардеец дойдоха до нея точно когато брадвата удари тръбата. Тя се пречупи от първия удар. Гвардеецът се втурна към него, като застана между Цитра и разбитата тръба и тя го окъпа с вода. Но след броени мигове водата се смени с нещо друго. Мъжът падна с викове и плътта му завря. Беше киселина! Киселина в тръбите? Как бе възможно?

Пръсна в лицето на Косач Константин и той изкрещя от болка. Плисна и по ризата на Грейсън, като разтопи част от кожата отдолу. И после налягането в тръбата спадна и пръскащата киселина се превърна в струя, която прояде пода.

Грейсън пусна брадвата, обърна се и хукна по коридора. Цитра не го подгони. Вместо това коленичи, за да помогне на Косач Константин, който си дереше очите — само дето вече нямаше очи, изцяло се бяха стопили.

В същия този миг в театъра засвяткаха светлините на противопожарната аларма и спринклерите започнаха да се въртят безполезно над пожара, като изпускаха в залата само въздух.

 

 

Грейсън Толивър. Главореза от моста. Вече нямаше представа кой е или кой иска да бъде. Но това беше без значение. От значение бе само, че си бе свършил работата. Спасил ги бе всичките!

Болката в гърдите му бе непоносима — но само за няколко секунди. Докато излезе на пряката през служебния вход на театъра, нанитите му за болка вече бяха притъпили пламтящите нерви и почувства странното цъкане на оздравителните си нанити, които се бореха да излекуват раните му. Главата му се въртеше от медикаментите, впръсквани в кръвта му, и той знаеше, че скоро ще изгуби съзнание. Увреждането не бе толкова сериозно, че да доведе до ликвидирането му или дори до временна смърт. Каквото и да се случеше сега, той щеше да живее… освен ако Константин или Кюри, или Анастасия, или някой от другите Косачи, присъстващи в театъра тази вечер, не решеше, че трябва да бъде подложен на Прибиране. Не можеше да поеме този риск и с бързо отслабващи сили се метна в празен контейнер за боклук, отдалечен на три пресечки, с надеждата, че няма да го открият.

Преди да се удари в дъното му, вече бе изгубил съзнание.