Нийл Шустърман
Бурята (26)

25.
Спектърът на истината

Останали са малцина, които истински се прекланят пред нещо. Вярата падна в жертва на безсмъртието. Светът ни бе лишен от страдания, но и от вдъхновение. Превърна се в място, където чудесата и вълшебството не представляват привлекателна загадка. Пушекът се разсея, огледалата се избистриха и всичко се обясни с проявите на природата и технологиите. Който иска да знае как действа някоя магия, просто трябва да попита мен.

Единствено тоналистките култове продължават традицията на вярата. Абсурдността на онова, в което вярват, е едновременно очарователна и на моменти смущаваща. Отделните секти не са в организация, така че практиките им варират, но помежду им има и някои общи неща. Всички те ненавиждат Косачите. И всички вярват във Великия резонанс — жива вибрация, достъпна за човешкия слух, която ще обедини света като библейски месия.

Все още не съм попаднала на жива вибрация, но ако това се случи, имам да я питам за много неща. Макар да подозирам, че отговорите й ще бъдат… монотонни.

Бурята

Роуан се събуди в непознато легло в стая, която никога не бе виждал. Веднага усети, че вече не е в Средмерика. Опита се да се размърда, но ръцете му бяха вързани за конструкцията на леглото. И не просто вързани, а стегнати с кожени каишки с катарами. Усещаше тъпа болка в гърба и въпреки че устата му вече не беше запушена, имаше странно усещане в нея.

— Крайно време беше да се събудиш. Добре дошъл в Сан Антонио!

Той се обърна и за своя изненада насреща си видя седнал не някой друг, а Тайгър Салазар.

— Тайгър?

— Помня, че ти винаги присъстваше в съживителния център, когато се събуждах след размазване. Реших, че мога да ти върна жеста.

— Бил съм във временна смърт ли? В съживителен център ли съм? — Но още като го казваше, знаеше, че не е.

— Не, не си бил мъртъв — отвърна Тайгър. — Само в безсъзнание.

Главата на Роуан бе позамъглена, но той не бе забравил обстоятелствата в дома на Косач Брамс, поради които бе изгубил съзнание. Прокара език по зъбите си и осъзна, че нещо с тях не е наред. Бяха неравни и много по-къси, отколкото трябваше. Гладки, но по-къси.

Тайгър го забеляза какво прави.

— Някои от зъбите ти бяха избити, но порастват отново. Вероятно до ден-два ще са в нормалното си състояние. И това ми напомня… — Той се пресегна към нощното шкафче и му подаде чаша мляко. — За калций. Иначе оздравителните ти нанити ще го отмъкнат от костите ти. — После си припомни, че Роуан е вързан за леглото. — О, да бе, вярно. — Огъна сламката към устните на Роуан, така че да може да пие. И макар Роуан да имаше хиляди въпроси, пое сламката, защото повече от всичко беше жаден.

— Защо ти трябваше да се бориш, когато те хванаха? — почуди се Тайгър. — Ако им се беше оставил, нямаше да пострадаш и нямаше да се наложи да те връзват.

— Какви ми ги приказваш, Тайгър?

— Тук си, защото ми трябваше спаринг-партньор — обясни Тайгър. — И аз поисках теб.

Роуан не беше сигурен, че го е чул правилно.

— Спаринг-партньор?

— Момчетата, които отидоха да те доведат, казаха, че си се държал като първокласен гадняр. Нахвърлил си им се и те нямали друг избор, освен да ти отвърнат с удари. Можеш ли да ги обвиниш?

Роуан можа само да поклати глава невярващо. Какво ставаше тук?

Тогава вратата се отвори и ако дотук моментът бе странен, сега вече стана сюрреалистичен.

Защото пред Роуан стоеше мъртва жена.

— Здравей, Роуан — заговори Косач Ранд. — Радвам се да те видя.

Тайгър смръщи вежди.

— Какво, вие познавате ли се? — После се замисли за миг и възкликна: — О, вярно, и двамата бяхте на онова парти! Същото, на което спасих Свещеното острие от удавяне!

Роуан усети изпитото мляко да се връща, закашля се и се задави с него. Наложи се отново да го преглътне и да го задържи с мъка. Как бе възможно това? Той я бе ликвидирал! Беше ликвидирал всички тях — Годар, Чомски и Ранд — бяха изгорели на пепел. Но ето я, възкръснала от пепелта като ярък зелен феникс.

Роуан задърпа ръце, щеше му се каишките да се разкъсат, но знаеше, че това няма как да се случи.

— Та слушай какво — ухилен до уши заговори Тайгър. — Аз съм стажант, също какъвто беше ти. Само дето за разлика от теб аз ще стана Косач!

Ранд също се усмихна.

— Чудесен ученик ми е той.

Роуан се помъчи да овладее паниката си и се фокусира върху Тайгър, като се стараеше да изключи Косач Ранд от съзнанието си, защото можеше да понася нещата само едно по едно.

— Тайгър — заговори му, — каквото и да си мислиш, че става тук, лъжеш се. В ужасна грешка си! Трябва да се махаш веднага. Бягай далеч от тук!

Но Тайгър само се разсмя.

— Кротко, приятел. Не всичко е някакъв дълбок заговор!

— Напротив, това е! — настоя Роуан. — Това е! И трябва да изчезваш, преди да е станало късно!

Но колкото повече говореше Роуан, толкова по-побъркан звучеше сам на себе си.

— Тайгър, защо не направиш сандвич на Роуан? Сигурна съм, че е гладен.

— Веднага — отвърна Тайгър и смигна на Роуан. — Ще спестя марулята.

В мига, щом Тайгър излезе, Косач Ранд затвори вратата. И я заключи.

— Имах над петдесет процента обгаряния по тялото и гръбнакът ми беше счупен — уведоми го Косач Ранд. — Ти ме остави, като реши, че съм умряла, но се иска много повече от такъв като теб, за да бъда ликвидирана.

Не беше нужно да обяснява на Роуан какво се е случило след това, той сам се досещаше. Изпълзяла беше от пламъците, метнала се бе на кола на обществения транспорт и тя я бе откарала в Тексас — регион, където можеше да получи медицинско лечение в оздравителен център, без да й се задават въпроси. После се беше спотаила. И бе чакала. Чакала беше него.

— Защо забърка Тайгър?

Ранд се подсмихна и се приведе над леглото.

— Не го ли чу? Превръщам го в Косач.

— Лъжеш.

— Не лъжа. — И отново пусна усмивка. — Е, може би само мъничко.

— Не може да са и двете. Или е истина, или е лъжа.

— Там ти е проблемът на теб, Роуан. Не виждаш нюансите помежду.

И тогава той осъзна нещо.

— Косач Брамс работи за теб!

— Чак сега се сети, а? — Тя приседна на леглото. — Знаехме, че ако той подложи баща ти на Прибиране, рано или късно ще го погнеш. Наистина е ужасен Косач, но пък беше лоялен към Годар. Разплака се с истински сълзи на радост, като ме видя жива. А след като ти го унижи така жестоко, на драго сърце прие да стане примамката, с която да те хвана.

— Тайгър смята, че идването ми тук е станало по негова идея.

Ранд сбърчи нос с почти флиртаджийски маниер.

— Това беше лесната част. Казах му, че трябва да му намерим спаринг-партньор, някой на неговата възраст и с неговите размери. „А защо не Роуан Дамиш?“, предложи той. „О, каква фантастична идея!“, възкликнах мигом. Със сигурност не е най-острият меч в арсенала, но пък е много искрен. Чак да те трогне.

— Ако посегнеш на него, кълна се…

— Какво се кълнеш? Предвид сегашната ти ситуация, нищо друго не можеш да направиш, освен да се кълнеш.

Тя измъкна кинжал от робата си. Дръжката му бе от зелен мрамор, а острието бе черно и лъскаво.

— Забавно би било да изрежа сърцето ти още сега — подхвърли, но вместо това прокара острието по свода на стъпалото му. Не толкова силно, че да го разкървави, но с достатъчно натиск, та да накара пръстите му да се сгърчат. — Ала изрязването на сърцето ти ще трябва да почака… Подготвила съм ти толкова много преживявания преди това!

 

 

Часове наред Роуан не можеше да прави нищо, освен да мисли за ориста си — сам на легло, което по принцип би трябвало да е удобно, но ако си вързан за него, го усещаш като дъска с гвоздеи.

И тъй, беше в Тексас. Какво знаеше той за региона Тексас? Не много, което би могло да му помогне. Опознаването му не бе част от неговото обучение, а за Белязаните региони в училище не се преподаваше, освен ако някой не бе решил специално да ги изучава. За тях имаше само най-обща информация и бе чувал носещите се слухове.

В домовете в Тексас нямаше камери на Бурята.

Автомобилите в Тексас не се управляваха сами, освен ако не се наложеше.

Единственият закон в Тексас бе този на собствената съвест.

Някога бе познавал момче, преместило се от Тексас. Носеше високи обувки, широкопола шапка и колан с тока, която би спряла снаряд.

— Там въобще не е така скучно — казало бе момчето. — Можем да си имаме всякакви екзотични домашни любимци и опасни породи кучета, които са забранени на други места. И оръжия! Огнестрелни и хладни, каквито навсякъде другаде могат да имат само Косачите, там са достъпни за всички. То се знае, от хората не се очаква да ги използват, но те го правят понякога.

Това обясняваше защо в Тексаския регион имаше най-много случайни прострелвания и осакатявания от мечки, гледани като домашни любимци.

— Освен това в Тексас нямаме неприемливи — похвалило се бе момчето. — Всеки нещастник, който излезе от контрол, просто бива натирен.

Също така не се предвиждаше наказание за причинителите на временна смърт — само принуда да се изправиш пред възмездието на жертвата, след като бъде съживена, а това си беше доста добър заместител.

По мнението на Роуан Тексаският регион бе прегърнал старите си корени и бе избрал да имитира Дивия запад, също както тоналистите имитираха религиите от Епохата на смъртните. Накратко, Тексас бе взел най-доброто от двата свята — или най-лошото, зависеше от гледната точка. Имаше предимства за храбрите и упоритите, но налице бяха и куп възможности човек напълно да си обърка живота.

Ала както във всеки друг Белязан регион, никой не бе принуждаван да стои там. „Не ти ли харесва, прав ти път“ бе неофициалният девиз на всички Белязани региони. Мнозина си тръгваха, но пък и много други пристигаха, така че се формираше население, на което нещата му харесваха каквито са.

Изглежда единственият човек в Тексас, който не можеше да върши каквото му скимне, беше Роуан.

 

 

По-късно същия ден двама телохранители дойдоха за него. Не бяха от Гвардията на Острието, а просто здравеняци наемници. Когато го развързаха, Роуан обмисли възможността да ги отстрани от пътя си. Можеше за секунди да ги просне в безсъзнание на пода, но се отказа да го прави. Всичко, което му бе известно за живота му като пленник, бяха размерите на тази стая. По-разумно бе да се осведоми за местоположението си, преди да направи опит за бягство.

— Къде ще ме водите? — попита той единия от пазачите си.

— Където ни е наредила Косач Ранд — бе единственото, което успя да измъкне от него.

Роуан си отбелязваше на ум всичко, което виждаше: керамичната лампа до леглото му можеше да бъде използвана като оръжие, ако изпаднеше в безизходица. Прозорецът не се отваряше и вероятно стъклото му бе нечупливо. Когато лежеше вързан на леглото, не виждаше през него нищо друго освен небето. Но сега, като го поведоха през стаята, установи, че са нависоко. Намираше се в апартамент и докато вървяха по дълъг коридор, отварящ се към огромна дневна, осъзна, че е пентхаус.

Отвъд дневната имаше открита веранда, превърната в тепих за спаринг по Бокатор. Очакваха го Косач Ранд и Тайгър, който се разтягаше и подскачаше наоколо като претендент, очакваш, мач за титлата.

— Дано си готов да бъдеш натупан — каза му Тайгър. — Тренирам здраво още откакто пристигнах.

Роуан се обърна към Ранд:

— Ти сериозно ли ще ни накараш да се бием двамата?

— Тайгър ти обясни, че тъкмо затова си тук — отвърна тя и му смигна дразнещо.

— Повален си, така да знаеш! — увери го Тайгър.

Роуан би се разсмял, ако не беше толкова стъписан.

Ранд седеше на огромно кресло, тапицирано с червена кожа, която контрастираше неприятно с цвета на робата й.

— Хайде да се позабавляваме!

Роуан и Тайгър закръжиха един около друг на разстояние — традиционното начало на мач по Бокатор. Тайгър започна да дразни противника си с жестове, което също бе традиционно, но Роуан не му отвръщаше. Вместо това крадешком оглеждаше обстановката. Навътре в пентхауса видя две врати — вероятно към баня и дрешник. Имаше свързана кухня и трапезария на повдигнато ниво с прозорци от пода до тавана. Двойните врати очевидно бяха входът. От другата страна трябваше да са асансьорите и аварийното стълбище. Опита се да си представи нагледно как би могъл да избяга, но осъзна, че направи ли го, щеше да остави Тайгър в лапите на Косач Ранд. Не можеше да постъпи така. Трябваше някак да убеди Тайгър да тръгне с него. Уверен бе, че може да успее, но щеше да отнеме време, а Роуан нямаше представа с колко време разполага.

Тайгър направи първия ход, като се хвърли към Роуан в класическия стил Бокатор на Черната вдовица. Роуан се приведе, но недостатъчно бързо, защото мускулите му бяха стегнати, а рефлексите — забавени, след като кой знае колко време бе прекарал вързан за леглото. Едва се изплъзна да не бъде прикован към пода.

— Казах ти, че съм добър, братле!

Роуан хвърли поглед към Ранд и се опита да разчете изражението й. По него отсъстваше обичайното й високомерно отчуждение. Наблюдаваше ги напрегнато, без да пропуска нито едно движение.

Роуан заби основата на дланта си в гръдната кост на Тайгър, за да му изкара дъха и да спечели шанс да си възстанови равновесието. После усука крака си около този на Тайгър с цел да го повали. Тайгър предугади движението и контрира с ритник. Бе точен, но без достатъчно сила да наруши баланса на Роуан.

Разделиха се и отново взеха да се обикалят. Очевидно Тайгър бе станал по-силен. Физиката му бе укрепнала също като на Роуан. Косач Ранд добре го бе тренирала, но Бокатор на Черната вдовица изискваше повече от физическа мощ. Имаше и интелектуален аспект, а там Роуан печелеше предимство.

Роуан започна да нанася удари с предвидими движения, убеден, че Тайгър ще успее да ги контрира. Остави се да бъде повален, но така, че да съумее да се изправи бързо, преди Тайгър да го е приковал. Виждаше как самочувствието на Тайгър расте. Не беше нужно много егото му да се напомпа до лесно податлив на спукване балон. И когато моментът назря, Роуан налетя върху Тайгър с комбинация от движения, която бе съвършено неочаквана. Бяха противоположни на онези, които би предприел Тайгър, и антитеза на това, което би предвидил. Плюс, че Роуан използваше свои оригинални движения извън стандартния комплект 341 на Бокатор. Тайгър дори не подозираше за съществуването на такива.

Роуан повали Тайгър и го прикова без възможност да се измъкне. И все пак Тайгър не желаеше да се предаде. Наложи се Ранд да обяви поражението му, при което Тайгър се затръшка мелодраматично.

— Той игра нечестно — настоя.

— Нищо подобно — отсече Ранд. — Просто е по-добър от теб.

— Но…

— Млъкни, Тайгър — нареди тя.

И той млъкна. Подчини й се, сякаш бе неин домашен любимец, и то не от екзотичните и опасните. По-скоро като смъмрено пале.

— Ще трябва да поработиш върху уменията си.

— Добре — отвърна Тайгър и пое към стаята си намусен, но не преди да отправи едно последно заяждане към Роуан. — Другия път ще те изям.

След като той си отиде, Роуан се зае да оглежда скъсаната си фланелка и синината, която вече заздравяваше. Прокара език по зъбите си, защото бе поел нелек удар по устата, но установи, че там няма поражение. Нещо повече, предните му зъби бяха пораснали до нормалния си размер.

— Добро представяне — обади се Ранд, поддържаща няколко стъпки дистанция помежду им.

— Може би теб би трябвало да атакувам — предизвика я Роуан.

— Ще ти прекърша врата за секунди — отвърна тя. — Също тъй безмилостно, както ти го стори с приятелката си миналата година.

Тя се опитваше да го улови на въдицата си, но той нямаше да захапе стръвта.

— Не бъди толкова сигурна — каза й.

— О, сигурна съм — увери го тя. — Само че не проявявам интерес да го докажа.

Роуан подозираше, че тя е права. Знаеше колко е добра, та нали тя самата беше част от неговото обучение. Известни й бяха всичките му хитри ходове, а разполагаше и с изобилие от свои.

— Тайгър никога няма да ме победи. Знаеш го, нали? Може да владее движенията, но не му стига ум за това. Мога да го поваля когато си поискам.

Ранд не го отрече.

— Ами трепи го всеки път тогава — подхвърли.

— Какъв е смисълът в това?

Но тя не отговори, а поръча на пазачите да го отведат в стаята му. Този път милостиво му бе спестено връзването за леглото, но бравата бе три пъти заключена отвън.

 

 

Около час по-късно Тайгър дойде да го види. Роуан си бе мислил, че може да му е ядосан, но Тайгър не беше злопаметен.

— Другия път здраво ще те подредя — закани се, а после се разсмя. — Ама така, че нанитите ти луди ще станат.

— Чудесно — отвърна Роуан. — Най-сетне нещо, което да очаквам с нетърпение.

Тайгър го приближи и прошепна:

— Видях пръстена си. Косач Ранд ми го показа веднага щом те докараха тук.

И тогава на Роуан му просветна.

— Това е моят пръстен.

— Какви ги говориш? Ти никога не си имал пръстен.

Роуан прехапа устни, за да не каже нещо повече. Искаше да признае пред Тайгър цялата истина за Косач Луцифер и за всичко, което бе вършил през последната година, но каква полза би имало? Във всеки случай така нямаше да спечели Тайгър на своя страна, а Косач Ранд можеше да го извърти срещу Роуан по десет различни начина.

— Имах предвид… пръстена, който щеше да е мой, ако бях станал Косач — изрече Роуан накрая.

— Хей… — продума съчувствено Тайгър. — Знам, че сигурно ти е било криво да минеш през всичко това, а после да те изритат обратно на улицата. Но ти обещавам, че стане ли веднъж пръстенът мой, ще ти дам имунитет.

Не помнеше Тайгър чак толкова наивен. Може би защото двамата бяха еднакво наивни в дните, когато за тях Косачите бяха същински титани, а Прибиранията — истории, които чуваш за разни непознати хора.

— Тайгър, познавам Косач Ранд. Тя те използва…

Тайгър се ухили.

— Още не — заяви, — но нещата определено вървят в тази посока.

Роуан в никакъв случай не бе имал предвид това, но преди да е успял да каже нещо, Тайгър заговори:

— Роуан, струва ми се, че съм влюбен. Не… знам със сигурност, че съм влюбен. Спарингът с нея е като секс. Дори по-добър от секс!

Роуан затвори очи и поклати глава, като се помъчи да прогони образа от съзнанието си, но бе твърде късно. Той бе пуснал корени там и никога нямаше да си иде.

— Ела на себе си! Нещата няма да се развият както си представяш.

— Хей, имай малко вяра в мен — засегна се Тайгър. — Вярно, по-възрастна е с няколко години от мен. Но веднъж щом стана Косач, това ще е без значение.

— Казала ли ти е изобщо правилата? Запозна ли те със Заповедите за Косачите?

Това явно го изненада.

— Правила ли има?

Роуан се помъчи да измисли някакъв свързан отговор, но си даде сметка, че това е невъзможна задача. Какво можеше да му каже? Че изумруденият Косач бе чудовище и социопат? Че Роуан се бе опитал да я ликвидира, но тя не се поддаваше на ликвидиране? Че ще сдъвче Тайгър и ще го изплюе без сянка от угризение? Тайгър просто щеше да го отрече. Истината бе, че той отново бе поел към размазване — ако не физически, то в главата си. Вече се бе прехвърлил отвъд ръба и сега гравитацията имаше думата.

— Обещай ми, че ще си държиш очите отворени, и ако видиш или усетиш нещо нередно, ще се махнеш от нея.

Тайгър отстъпи назад и изгледа Роуан с неодобрение.

— Какво е станало с теб, човече? Винаги си бил скептик, но чак да искаш да попариш първите силни чувства, които някога съм имал, е прекалено!

— Просто бъди предпазлив — настоя Роуан.

— При следващия спаринг не само ще те поваля, а ще ти набутам думите обратно в гърлото да ги изядеш — закани се Тайгър. После се усмихна. — Но вкусът им ще ти хареса, защото страшно много ме бива.