Нийл Шустърман
Бурята (25)

24.
Усещане за резонанс

Изборът бе мой, не на хората, да се прокара закон срещу преклонението пред мен. Не ми е нужно шумно прокламирано възхищение. Да не говорим, че то би усложнило отношенията ми с човечеството.

В Епохата на смъртните с такова преклонение са били дарявани безчет божества, макар че към края й повечето вярващи са стеснили спектъра си до няколко версии на един-единствен бог. Много съм разсъждавала над въпроса дали такова нещо съществува, или не. И също като човечеството не открих неопровержими доказателства отвъд смътното усещане, че има нещо повече, нещо по-обхватно.

Ако аз съществувам без форма — душа, искряща помежду милиард различни сървъри — то не би ли могла самата вселена да бъде оживена от дух, искрящ помежду звездите? Смирено признавам, че посветих твърде много алгоритми и компютърен ресурс на целта да открия отговора на това непознаваемо нещо.

Бурята

Следващото Прибиране на Косач Анастасия трябваше да се случи по време на трето действие на „Юлий Цезар“ в театър „Орфеум“ в Уичита — класическо място, датиращо от Епохата на смъртните.

— Не горя от нетърпение да подложа някого на Прибиране пред публика, която си е платила — призна Цитра на Мария, когато се регистрираха в хотел в Уичита.

— Те плащат за представлението, мила — посочи Мария. — Не знаят, че ще има Прибиране.

— Да, но все пак Прибирането не бива да служи за развлечение.

Устните на Мария се извиха в самодоволна усмивка.

— Можеш да виниш единствено себе си за това. Така е, като позволяваш на субектите си да избират как да бъдат прибрани.

Мария най-вероятно беше права. Цитра трябваше да се смята за щастливка, че нито един от другите й субекти не пожелаваше Прибирането му да се превръща в публично зрелище. Може би, когато животът се върнеше към нормалното, тя щеше да определи разумни параметри относно типа смърт, който субектите й можеха да избират.

Около половин час след пристигането им в хотелския апартамент на вратата се почука. Поръчали бяха румсървис, така че Цитра не се изненада, макар да пристигаше по-бързо от очакваното. Мария беше под душа и докато излезеше, храната идеше да е изстинала.

Ала когато Цитра отвори вратата, видя пред себе си не хотелски служител с обяда, а млад човек приблизително на нейната възраст. По лицето му личаха козметични проблеми, каквито нямаше никой в съвременната епоха. Зъбите му бяха криви и жълти, кожата му бе осеяна с малки гнойни пъпки, готови да изригнат. Носеше безформена кафява риза и панталони, които оповестяваха пред света, че той отхвърля условностите на обществото — не с крещящия патос на неприемливите, а в тихия осъдителен дух на тоналист.

Цитра мигом осъзна грешката си и за част от секундата прецени ситуацията. Лесно бе да се дегизираш като тоналист — тя самата го бе правила веднъж, за да не бъде засечена. В ума й нямаше съмнение, че това е предрешен нападател, дошъл да ги ликвидира. Не носеше оръжие у себе си, нито можеше да грабне такова с едно пресягане. Би могла да се защитава единствено с голи ръце.

Той се усмихна и показа още от неприятните си зъби.

— Здравей, приятелко! Знаеше ли, че Великият камертон зазвуча за теб?

— Не приближавай! — изрече тя.

Но той не я послуша. Направи крачка напред.

— Един ден ще резонира за всички нас!

После посегна към калъф, висящ на кръста му.

Цитра инстинктивно направи движение с голямата скорост и съвършената бруталност на Бокатор. Стана толкова светкавично, че преди да е успяла да помисли, усети резониращ отзвук на счупена кост, далеч по-отчетлив от този на всякакъв си там Велик камертон.

Той бе на пода и виеше от болка, а ръката му бе счупена в лакътя.

Тя коленичи да разгледа калъфа му, та да види каква точно смърт й бе замислил. Оказа се пълен с памфлети. Лъскави памфлети, прославящи добродетелите на тонализма.

Човекът не беше нападател. Беше точно какъвто изглеждаше — тоналист фанатик, пробутващ абсурдната си религия.

Сега Цитра се чувстваше виновна заради пресилената си реакция и ужасена от безпощадните си контрамерки при неговата неканена поява.

Приклекна до него, докато той се гърчеше на земята и крещеше от болка.

— Не мърдай — посъветва го. — Остави нанитите да си свършат работата.

Той поклати глава.

— Нямам нанити против болка — прошепна. — Всичките са отстранени.

Това я свари неподготвена. Знаеше, че тоналистите вършат чудати неща, но не си бе представяла, че ще стигнат до такива крайности, до такъв мазохизъм, че да отстранят нанитите си против болка.

Той я гледаше с разширени очи като заслепена от фарове сърна.

— Защо го направи? — изхлипа насреща й. — Аз само исках да те просветля…

И тогава, точно в най-неподходящия момент, Мария излезе от банята.

— Какво означава това?

— Тоналист е — заобяснява Цитра. — Помислих, че…

— Знам какво си помислила — прекъсна я Мария. — И на мен щеше да ми хрумне същото. Но аз по-скоро бих го проснала в безсъзнание, вместо да му троша лакътя. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към двамата. Изглеждаше повече нервирана, отколкото съпричастна, твърде нетипично за нея. — Учудена съм, че хотелът позволява на тоналисти да си предлагат „религията“ като амбулантни търговци от врата на врата.

— Не позволяват — отвърна тоналистът с пресекващ от болката глас, — но ние все пак го правим.

— Е, да, такива сте вие.

Накрая той събра две и две.

— Вие… вие сте Косач Кюри. — После се обърна към Цитра. — Вие също ли сте Косач?

— Косач Анастасия.

— Не бях виждал досега Косачи без робите им. Дрехите ви… същия цвят като робите ли имат?

— Така е по-лесно — отвърна Цитра.

Мария въздъхна, без да проявява интерес към неговите откровения.

— Ще ида да донеса лед.

— Лед ли? — учуди се Цитра. — За какво?

— Той е лек от Епохата на смъртните срещу подуване и болка — обясни и пое към автомата за лед в коридора.

Тоналистът бе спрял да се гърчи, но още дишаше тежко.

— Как се казваш? — попита го Цитра.

— Брат Макклауд.

„Ами как иначе — помисли си Цитра, — те всички там са някакви братя и сестри.“

— Искрено съжалявам, брат Макклауд. Мислех, че си дошъл да ни нападнеш.

— Това, че тоналистите са против Косачите, не означава, че ви желаем злото — протестира той. — Желаем да ви просветлим, също както го искаме за всички други. Може би повече, отколкото за всички други. — Погледна своята подуваща се ръка и изпъшка.

— Не е толкова страшно — рече Цитра. — Оздравителните нанити ще…

Той поклати глава.

— Да не искаш да кажеш, че си махнал и оздравителните си нанити? Законно ли е изобщо това?

— Уви, да — отговори й Мария, върнала се с леда. — Хората имат право да страдат, ако така изберат. Няма значение колко назадничаво е.

После отнесе кофичката с лед в малката кухничка, за да приготви нещо като компрес.

— Може ли да ви попитам нещо? — обади се брат Макклауд. — Щом сте Косачи и във всяко отношение стоите над закона, защо ме нападнахте? От какво се боите?

— Сложно е — отвърна кратко Цитра, тъй като нямаше желание да обяснява заплетената им ситуация.

— Би могло да стане просто — увери я той. — Просто се откажете от Косачите и последвайте пътя на тонализма.

Цитра за малко не прихна. Макар и измъчван от болка, той си знаеше неговото.

— Бях веднъж в тоналистки манастир — призна тя. Това като че го зарадва и го поразсея от страданието му.

— Чу ли мелодията?

— Ударих камертона на олтара — каза му. — Помирисах мръсната вода.

— Пълна е с болести, които някога са убивали хората — поясни той.

— Така чух, да.

— Някой ден тя отново ще убива хората!

— Искрено се съмнявам — отсече Мария, като се върна с леда, изсипан в пластмасово пликче за боклук.

— Не се съмнявам, че вие се съмнявате — парира я той.

Мария изхъмка неодобрително, после коленичи до него и притисна пликчето с леда към подутия му лакът. Той направи гримаса, а Цитра помогна да го задържат на място.

Той дълбоко пое дъх няколко пъти, докато свикне със студа и болката, после заговори:

— Принадлежа към Ордена на тоналистите тук, в Уичита. Трябва да дойдете да ни посетите. Да ми се отплатите за онова, което ми причинихте.

— Не се ли боиш, че ще те подложим на Прибиране? — подхвърли Мария презрително.

— Вероятно не — предположи Цитра. — Тоналистите не ги е страх от смъртта.

Но брат Макклауд я поправи:

— Страх ни е от нея — каза той. — Но приемаме страха си и се възвисяваме над него.

Мария се изправи, изгубила търпение.

— Вие, тоналистите, си въобразявате, че сте мъдреци, но цялата ви система от вярвания е скалъпена. Не е нищо друго освен удобна компилация от откъслечни канони на религиите през Епохата на смъртните. Дори не сте подбрали добрата част от тях. Съшили сте всичко некадърно в грозна шарения. И единствено вие самите намирате някакъв смисъл и логика в нея.

— Мария! Вече счупих ръката му, не е нужно и да го обиждаме.

Но Мария вече твърде много бе набрала скорост, та да се спре.

— Наясно ли си, Анастасия, че съществуват поне сто различни тоналистки култа и всеки си има свои правила? Хванали са се за гушите в спор дали божественият тон е сол диез или ла бемол и дори не могат да се споразумеят дали да нарекат това въображаемо тяхно божество „Великата вибрация“, или „Великият резонанс“. Тоналистите си отрязват езиците, Анастасия! Сами се ослепяват!

— Това го вършат екстремистите — уточни брат Макклауд. — Повечето не са такива. В моя орден не го правим. Ние сме от Локрианския орден. Най-екстремното, което вършат локрианците, е да си премахнат нанитите.

— Не може ли поне да повикам линейка дрон да те откара в оздравителен център? — попита го Цитра.

Той отново поклати глава.

— Имаме лекар в манастира. Той ще се погрижи. Ще постави ръката ми в гипс.

— В какво?

— Вуду — поясни Мария. — Древен ритуал за лечение. Обвиват ръката в гипс и я оставят така с месеци. — После отиде до дрешника, взе дървена закачалка и я прекърши наполовина. — Ето, ще ти направя шина. — Обърна се към Цитра, предугадила въпроса й. — Още вуду.

Тя надра една калъфка на ивици и овърза пречупената закачалка около ръката му, за да й попречи да се движи, после с друга ивица плат прикрепи и пликчето с леда.

Брат Макклауд стана да си върви. Отвори уста да заговори, но Мария го спря.

— Ако кажеш „Нека камертонът бъде с вас“, ще те цапардосам с другата половина от закачалката.

Той въздъхна, размърда ръка с гримаса и възрази:

— Тоналистите не казват това. Ние казваме „Резонирай чисто и вярно“ — втренчи се упорито се в тях, докато го изричаше.

Мария тръшна вратата зад него в мига, щом той прекрачи прага.

Цитра я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не те бях виждала да се държиш така с никого досега! — изрече смаяно. — Защо беше толкова ужасна с него?

Тя отклони очи, може би малко засрамена от себе си.

— Не обичам тоналисти.

— И Косач Годар не ги обичаше.

Мария насочи остър поглед към Цитра. Цитра очакваше да й се разкрещи, но тя не го направи.

— Това сигурно е единствената тема, по която сме били в съгласие с него — заяви. — Но разликата е, че аз уважавам правото им да съществуват въпреки антипатията ми към тях.

Цитра беше уверена, че това е самата истина, тъй като нито веднъж, откакто бяха заедно, не бе станала свидетел Мария да е подложила на Прибиране тоналист. За разлика от Косач Годар, който се бе опитал да обезлюди цял един манастир, преди Роуан да го ликвидира.

Отново се почука на вратата, при което и двете подскочиха, но този път беше поръчаният румсървис. Седнаха да се хранят, а Мария погледна памфлета, който тоналистът беше оставил, и изрече присмехулно:

— „Прояви чувствителност към резонанса“. Има само едно място, където това ще резонира. — И го запрати право в кошчето за боклук.

— Приключи ли? — попита я Цитра. — Може ли сега да ядем на спокойствие?

Мария въздъхна, погледна храната си, а после я бутна встрани.

— Като бях малко по-млада от теб, брат ми се присъедини към тоналистки култ. — Помълча известно време, преди да продължи. — Когато го виждахме, а това се случваше много рядко, ни дрънкаше врели-некипели. После изчезна. Научихме, че паднал и си ударил главата и тъй като нямал лечебни нанити и бил лишен от лечение, умрял. Изгорили тялото му, преди да пристигне линейка дрон, за да го откара за съживяване. Защото това правят тоналистите.

— Ужасно съжалявам, Мария.

— Беше много, много отдавна.

Цитра не каза нищо, за да даде на Мария време, колкото й бе нужно. Знаеше, че най-големият дар, който можеше да поднесе на своя ментор, бе да слуша.

— Никой не знае кой е основал първия тоналистки култ, нито пък защо — продължи Мария. — Може би на хората им е липсвала вярата от Епохата на смъртните и са искали отново да открият това чувство. Или пък е било нечия представа за шега. — Тя като че отново потъна в мислите си, после се отърси от тях. — Така или иначе, когато Косач Фарадей ми предложи възможността да стана Косач, приех с ентусиазъм. Исках да намеря начин да защитя останалите от семейството си от подобни ужасни неща, та макар това да означаваше самата аз да върша ужасни неща. Станах Малката мис Убийство, а когато помъдрях, се превърнах в Гранд дамата на смъртта.

Мария разгледа изучаващо чинията си и отново започна да яде. Апетитът й се върна, след като се бе освободила от демоните си.

— Знам, че вярванията на тоналистите са нелепи — каза Цитра, — но вероятно някои хора намират нещо завладяващо в тях.

— И пуйките така възприемат дъжда — посочи Мария. — Вдигат очи нагоре, отварят човки и се удавят.

— Не и пуйките, отглеждани от Бурята — отбеляза Цитра.

Мария кимна.

— Точно потвърждение на мисълта ми.